„An die Freude“: Радостта, която трябва да бъде извоювана

Фридрих Шилер, „Ода на радостта“ (1785) — и нейното безсмъртие в Деветата симфония на Бетовен (1824)

„О, приятели, не тези звуци“

Виена, 7 май 1824 година. Театърът „Кернтнертор“. Залата е пълна. На сцената — оркестър, хор, солисти, и в центъра един оглушал човек, който размахва ръце в ритъм, който вече не може да чуе.

Три части от симфонията са преминали — гигантска борба, яростно надбягване, нежно приемане. И сега, в началото на финала, оркестърът избухва в дисонанс, в хаос, сякаш отхвърля всичко преди него като недостатъчно. А после, за първи път в историята на симфонията, се чува човешки глас — баритонът пее думи, които никой композитор не е поставял в симфония преди:

„O Freunde, nicht diese Töne!“ „О, приятели, не тези звуци! Нека вместо тях запеем по-приятни и по-радостни!“

И от това отрицание — от този отказ от хаоса и борбата — се ражда една от най-познатите мелодии в историята на човечеството. Темата на радостта. „An die Freude“. Одата на радостта.

Малко по-късно, когато музиката свършва, се случва един от най-затрогващите моменти в историята на изкуството. Лудвиг ван Бетовен, напълно глух, продължава да дирижира партитурата, без да знае, че произведението вече е завършило. Една от солистките — алтистката Каролине Унгер — го хваща нежно за ръката и го обръща към публиката. И тогава той вижда това, което не може да чуе: цялата зала, изправена на крака, ръкопляскаща, ридаеща, размахваща кърпички и шапки. Овация за човека, който създаде химн на радостта, без да може да чуе нито една нота от него.

Това е историята на „An die Freude“ — стихотворение, написано от един млад поет в изблик на благодарност и приятелство, преобразено десетилетия по-късно от един глух гений в нещо повече от музика: във вселенско послание за човешкото братство. Но това е и история с обрати, с иронии, с тъмни сенки. Защото и поетът се отрече от стиховете си, и мелодията беше присвоявана от всякакви каузи, и въпросът какво всъщност означава тази радост — и дали тя изобщо е постижима — остава отворен и до днес.

Историческият контекст: Епохата на разума и революцията

За да разберем „An die Freude“, трябва да си представим Европа в края на 18-ти век — епоха на надежда и сътресение.

Това е залезът на Просвещението — великото интелектуално движение, което постави разума, свободата, човешкото достойнство в центъра на мисленето. Философите от Кант до Русо проповядват, че всички хора са равни по природа, че разумът може да освободи човечеството от тиранията и суеверието, че е възможно общество, основано на справедливост и братство. Това е епоха, която вярва в прогреса — в идеята, че човечеството може да се усъвършенства.

И това е навечерието на революцията. Само четири години след написването на „An die Freude“ ще избухне Френската революция (1789) с нейния лозунг „Свобода, равенство, братство“ — лозунг, който отеква почти дословно в стихотворението на Шилер за всеобщото братство. Старият ред — на абсолютни монарси, на наследствени привилегии, на църковна власт — се пропуква. Във въздуха е идеята, че светът може да бъде преправен наново.

Културно, това е моментът на „Бурята и устремът“ (Sturm und Drang) — немското движение на млади бунтари, които възвеличават страстта, природата, свободата на индивида срещу студените правила на класицизма. Младият Шилер е сред техните водачи. И това е зората на немския идеализъм и романтизъм — на вярата, че изкуството и красотата могат да преобразят човека, че духът може да надскочи материалния свят.

„An die Freude“ е дете на този момент. То носи просвещенската вяра в универсалното братство, романтичния копнеж по трансценденция, революционната надежда за нов свят. Когато Шилер пише „Alle Menschen werden Brüder“ — „Всички хора стават братя“ — той изразява най-съкровената мечта на епохата си: че разделенията между хората, наложени от „модата“ и обичая, могат да бъдат преодолени, че човечеството може да се обедини в радост и братство.

Фридрих Шилер: Поетът на свободата

Йохан Кристоф Фридрих фон Шилер (1759-1805) е, заедно с приятеля си Гьоте, една от двете върховни фигури на немската литература — поет, драматург, философ, историк, наречен „поетът на свободата“.

Той е роден на 10 ноември 1759 в Марбах ам Некар, син на военен лекар. Детството му е белязано от дисциплина и принуда. Херцог Карл Ойген фон Вюртемберг — деспотичен владетел — насила записва надарения младеж в своята военна академия „Карлсшуле“, където Шилер учи първо право, после медицина, под почти затворнически режим. Тази ранна среща с тиранията ще запали в него цял живот омраза към потисничеството и страст към свободата.

Тайно, в академията, Шилер пише първата си пиеса — „Разбойниците“ (Die Räuber, 1781) — пламенна драма за бунт срещу несправедливостта, която прави фурор и го утвърждава като глас на „Бурята и устремът“. Когато херцогът му забранява да пише, Шилер бяга от Вюртемберг — рискован акт на неподчинение, който го хвърля в години на бедност и несигурност.

Творчеството на Шилер е пропито от темите за свободата, справедливостта, човешкото достойнство. Неговите велики драми — „Дон Карлос“, трилогията „Валенщайн“, „Мария Стюарт“, „Орлеанската дева“, „Вилхелм Тел“ — изследват борбата на човека срещу властта, тиранията, съдбата. Той е дълбоко повлиян от естетиката на Кант и развива собствена философия за „естетическото възпитание“ — идеята, че красотата и изкуството могат да направят човека свободен и нравствен.

Приятелството му с Гьоте (от 1794) поражда „Ваймарския класицизъм“ — върха на немската литература. През 2009, на 250-годишнината от рождението му, Шилер е избран за втория най-велик драматург на Европа след Шекспир — „рок звездата“ на своето време, по думите на едно издание.

Той умира на 9 май 1805, едва на 45 години, вероятно от туберкулоза. Но стиховете му — особено едно стихотворение, което самият той смяташе за провал — ще го направят безсмъртен по начин, който той никога не е предвиждал.

Раждането на одата: Благодарност и приятелство

„An die Freude“ е написано през лятото на 1785 — и историята на създаването му е история на приятелството.

По това време Шилер е в тежко финансово положение, затънал в дългове, несигурен за бъдещето си. И тогава идва спасение от неочаквана посока: Кристиан Готфрид Кьорнер, заможен чиновник от Саксония, му предлага щедра подкрепа — подслон, място за работа, и нещо още по-ценно: искрено приятелство и топло гостоприемство. Шилер прекарва следващите години в Лайпциг и Дрезден, обгрижен от Кьорнер и кръга му.

Преизпълнен с благодарност, Шилер пише „An die Freude“ — химн на приятелството, всеобщото братство и земния мир. Стихотворението е, в най-дълбокия си корен, благодарствена песен — израз на радостта, която Шилер изпитва от това да е намерил приятели, сигурност, човешка топлина след години на борба. Личната благодарност към Кьорнер се разраства в космическа визия за братството на цялото човечество.

Стихотворението е публикувано през 1786 в списанието на Шилер „Талия“. В първата си версия то се състои от девет строфи по осем стиха, всяка следвана от четиристишен рефрен („хор“). По-късно Шилер го преработва; преработената версия (публикувана посмъртно през 1808, с променени два стиха в първата строфа и премахната последна строфа) е тази, която Бетовен ще използва.

Одата: Какво казва тя

Нека чуем стихотворението — в моя превод на ключовите строфи.

Първата строфа, най-известната, призовава самата Радост като божество:

Freude, schöner Götterfunken…

Радост, прекрасна искра божествена, дъще на Елизиум, влизаме, опиянени от огън, небесна, в твоя свят храм! Твоите магии свързват отново онова, що модата сурово раздели; всички хора стават братя там, където реят твоите нежни криле.

И рефренът — хорът — разширява визията до вселенски мащаб:

Прегърнете се, милиони! Тази целувка — на целия свят! Братя, над звездния свод сигурно живее любящ Отец.

Тук е сърцето на одата. Радостта не е лично щастие — тя е свързваща сила, която обединява всички хора в братство. Това, което обичаят, модата, социалните разделения са разкъсали, радостта свързва отново. „Всички хора стават братя.“ И това братство не е само земно — то е космическо, под звездния свод, под погледа на любящ Отец.

Втората строфа уточнява кой може да участва в това ликуване:

Който е сполучил в големия жребий да бъде приятел на приятел; който е спечелил прекрасна жена, нека прибави своето ликуване! Да — който дори една душа нарича своя на тази земя! А който никога не е успял — нека плачейки се измъкне от този съюз.

Радостта идва от връзката — от приятелството, любовта, споделянето на дори една сродна душа. Този, който е напълно сам, който никога не е познал връзка, не може да участва в празника. (Има нещо почти жестоко в този ред — но и дълбоко вярно: радостта е по същество споделена.)

Третата строфа разширява радостта до цялата природа:

Радост пият всички същества от гърдите на природата; всички добри, всички зли следват нейната розова диря. Целувки ни даде тя и лозя, приятел, изпитан до смърт; наслада бе дадена на червея, а херувимът стои пред Бога.

Радостта е универсална — тя тече през цялото творение, от най-нисшия червей до херувима пред Бога. Добри и зли, всички пият от нея. Това е визия за космос, пропит от радост, в който всяко същество има своя дял.

И една от строфите, които Бетовен ще използва с особена сила, призовава към героично движение напред:

Радостни, както слънцата му летят през великолепния небесен план, тичайте, братя, по своя път, радостни като герой към победа.

Накрая, в кулминацията, одата се обръща към божественото:

Прегърнете се, милиони! Тази целувка — на целия свят! Братя! над звездния свод сигурно живее любящ Отец. Падате ли на колене, милиони? Усещаш ли Твореца, свят? Търси го над звездния свод! Над звездите сигурно живее той.

Това е възходът от земното братство към космическото благоговение — от прегръдката на милионите към търсенето на Твореца над звездите. Радостта води към Бога; братството на хората отразява любовта на Отца.

Радост или свобода? Една устойчива легенда

Има устойчива легенда около „An die Freude“ — че Шилер първоначално е написал „An die Freiheit“ (Ода на свободата) и по-късно е променил „свобода“ (Freiheit) на „радост“ (Freude).

Легендата е недоказана — няма твърдо доказателство, че е истина. Но тя е поразително устойчива, и не без причина. Шилер е „поетът на свободата“; цялото му творчество е пропито от тази тема. И в епоха на цензура, в навечерието на революцията, открита ода на свободата би била опасна — докато ода на „радостта“ може да премине незабелязано, носейки същото подривно послание под по-безопасна маска.

Някои твърдят, че именно ранната форма на стихотворението — когато то е било още „Ода на свободата“ — е запалила първоначалния ентусиазъм на Бетовен. И мнозина усещат, че под „радостта“ в стихотворението винаги се крие „свободата“ — че двете са неразделни, че истинската радост е невъзможна без свобода, а свободата намира израз в радостта.

Тази двусмисленост ще се окаже пророческа. Защото когато диригентът Ленард Бърнстейн празнува падането на Берлинската стена през 1989, той изпълнява Деветата симфония, променяйки думата „Freude“ (радост) на „Freiheit“ (свобода) — възстановявайки, може би, скрития смисъл, който винаги е бил там. Одата на радостта стана ода на свободата в момента, в който свободата триумфира.

Шилер срещу собствената си ода

Една от великите иронии в историята на литературата: Шилер се отрече от стихотворението, което го направи безсмъртен.

В по-късния си живот поетът гледа на „An die Freude“ като на провал. В писмо от 1800 до своя приятел и покровител Кьорнер — самият човек, вдъхновил стихотворението — Шилер го нарича „откъснато от реалността“ и заявява, че то е „ценно може би за нас двамата, но не за света, нито за изкуството на поезията“. На друго място го отхвърля като типично за „лошия вкус на епохата“, в която е написано.

Защо такова сурово самоосъждане? Зрелият Шилер, станал по-строг, по-философски, по-взискателен художник, вижда в младежката си ода прекомерна екзалтация, наивен идеализъм, реторична пищност, която го смущава. Той е надраснал възторжения младеж, който е писал за прегръщащи се милиони.

Има дълбок урок в това. Защото произведението, което самият автор смята за свой провал, се оказва — чрез Бетовен — едно от най-обичаните творения на човешката култура. Шилер не можа да види това, което времето разкри: че именно екзалтацията, идеализмът, наивната вяра в братството, които той по-късно отхвърли, са това, което прави одата безсмъртна. Понякога творецът е най-лошият съдник на собственото си дело. И понякога величието на едно произведение се разкрива едва когато то намери своя истински дом — в случая, не на страницата, а в музиката.

Бетовен: Тридесетгодишна обсесия

Лудвиг ван Бетовен (1770-1827) беше обсебен от стихотворението на Шилер повече от три десетилетия.

Той се запознава с „An die Freude“ като млад мъж, вероятно през 1790-те, и идеята да го положи на музика го преследва цял живот. Има ранни скици, опити, варианти. Хоровата фантазия от 1808 — творба за пиано, хор и оркестър — е, в много отношения, чернова за бъдещата Девета, репетиция на идеята да се обединят оркестър и човешки гласове в химн на радостта.

Но едва в края на живота си, в Деветата симфония в ре минор, оп. 125 (композирана 1822-1824), Бетовен най-сетне реализира мечтата си. И го прави в най-трудния момент на живота си — когато е напълно глух, изолиран, болен, разочарован от света. Човекът, който написа най-великия химн на радостта, го създаде в дълбините на собственото си страдание.

Това е критично за разбирането на творбата. Радостта на Бетовен не е лесна, не е евтина, не е инстантна. Тя е извоювана — изтръгната от страданието, постигната през борба. И структурата на симфонията отразява точно това.

Защото Деветата не започва с радост. Първите три части са пътуване през мрака. Първата част — според един анализ — е „брутална и отчаяна“, гигантска борба. Втората (скерцо) е „яростна борба“, неистово, почти демонично надбягване. Третата (адажио) е „приемане на живота такъв, какъвто е“ — нежна, красива, примирена.

И едва тогава, в четвъртата част, идва радостта — но не преди оркестърът да отхвърли всичко преди нея. Финалът започва с дисонантен взрив, с хаос, сякаш музиката се бунтува срещу недостатъчността на всичко предишно. И тогава баритонът пее думите, които Бетовен сам добави към стихотворението на Шилер:

„О, приятели, не тези звуци! Нека вместо тях запеем по-приятни и по-радостни!“

Това е гениален ход. Бетовен не просто поставя стихотворението на музика — той го рамкира с драма. Радостта не е дадена; тя трябва да бъде избрана, извоювана, изтръгната от хаоса и отчаянието. Слушателят преминава през собствено „слизане в ада“ в първите три части — и излиза от другата страна, в еуфоричното хорово празненство на финала. Радостта е по-сладка, защото е спечелена.

Какво музиката направи с поемата

Бетовен не използва цялото стихотворение на Шилер — той избира строфи, разменя ги, повтаря някои редове. Той взема думите на поета и ги преобразява според собствената си музикална и философска визия.

И тук се случва нещо забележително: музиката издига стихотворението до висоти, които самите думи не достигат. Шилер смяташе одата за провал — твърде екзалтирана, твърде реторична. Но това, което в чистия текст може да изглежда като прекомерна екзалтация, в музиката на Бетовен става възвишено. Мелодията — проста, химнична, почти народна по достъпността си — носи думите на ниво на универсалност, което самият Шилер не можа да види.

Това е рядък случай на съвършен брак между текст и музика — където двете заедно постигат нещо, което нито едното не би могло само. Стихотворението дава визията (всеобщото братство, космическата радост); музиката дава емоционалната сила, която прави тази визия осезаема, неотразима, незабравима. Историята, както отбеляза един коментатор, не би запомнила текста на Шилер без Деветата на Бетовен. А Деветата не би имала своя текст без Шилер. Те се нуждаят един от друг.

Това е и първият път в историята, когато човешки глас звучи в симфония. Бетовен наруши вековна форма — въведе хор и солисти в най-абстрактния, най-чисто инструменталния жанр на класическата музика. Това беше революция — точно както посланието на творбата е революционно. Формата и съдържанието са едно: радикална музика за радикална идея.

Философското четене: Универсалното братство

В сърцето на „An die Freude“ е една просвещенска визия: че всички хора, въпреки всички разделения, са дълбоко братя.

„Alle Menschen werden Brüder“ — „Всички хора стават братя.“ Това е може би най-важният ред в стихотворението. Той изразява универсализма на Просвещението — вярата, че под повърхностните различия на нация, класа, религия, всички хора споделят обща човечност, общо достойнство, обща съдба. Разделенията, които „модата“ (обичаят, конвенцията, социалният ред) е наложила, не са естествени — те могат да бъдат преодолени.

Това резонира с философията на Кант, който беше дълбоко повлиял Шилер. Кантовата идея за човешкото достойнство — че всеки човек е цел сам по себе си, не средство — и неговата визия за „вечен мир“ между народите, за космополитно човечество, са в основата на одата. Радостта на Шилер е радостта от това да признаеш другия като брат, да преодолееш егоизма и разделението, да се обединиш с цялото човечество.

И има космическо, дори религиозно измерение. Братството на хората не е просто социална идея — то е вкоренено в самата структура на вселената, под „звездния свод“, под погледа на „любящ Отец“. Радостта тече през цялото творение; всички същества пият от нея. Това е визия за космос, пропит от любов и смисъл — за вселена, в която човешкото братство отразява божествения ред.

Но забележете: това не е догматична религия. „Над звездния свод сигурно живее любящ Отец“ — има предположение, търсене, надежда, не догматична увереност. Шилер пише в духа на просвещенския деизъм — вярата в благ Творец, достъпен чрез разума и природата, не чрез църковната догма. Радостта е пътят към това усещане за божественото — не през страх или подчинение, а през любов и братство.

Политическото четене: Химнът на свободата

„An die Freude“ има дълга история като политически текст — като химн на свободата и протеста.

В Австрия по времето на премиерата (1824), Виена е практически полицейска държава под канцлера Метерних, с цензура и потискане на свободата. В този контекст редът „Всички хора стават братя“ е подривен — вик за равенство и братство в общество, основано на йерархия и контрол. Бетовен, който беше дълбоко привързан към идеалите на свободата (възхищаваше се на Наполеон, докато той не се самокороняса за император), намира в стихотворението на Шилер израз на тези идеали.

И през следващите два века „An die Freude“ става химн на освобождението навсякъде. Когато Берлинската стена пада през 1989, Ленард Бърнстейн дирижира Деветата с променената дума „Freiheit“ (свобода). Същата година китайските студенти на площада „Тянанмън“ пускат Деветата на симфония на набързо сглобена звукова уредба, за да противостоят на правителствените високоговорители — музиката на братството срещу гласа на репресията. Творбата е изпълнявана при безброй моменти на освобождение, надежда, единство.

Това е силата на универсалното послание. „An die Freude“ принадлежи на всички, които копнеят за свобода, за братство, за по-добър свят. Тя е станала, в известен смисъл, химн на самата човешка надежда.

Химнът на Европа: Радостта без думи

През 1972 Съветът на Европа избира темата на „Одата на радостта“ (но без думите на Шилер) за химн на Европа. По-късно (1985) Европейският съюз я приема също. Диригентът Херберт фон Караян прави официалните инструментални аранжименти.

Изборът е дълбоко смислен. Каква по-добра музика за обединена Европа от химн на всеобщото братство, написан от немски поет, поставен на музика от немски композитор, но изразяващ универсална визия, която надхвърля всяка нация? „An die Freude“ въплъщава самата идея на европейския проект — единство в многообразието, преодоляване на вековните разделения и войни, братство между народите, които някога са се избивали.

Но има една важна подробност: официалният европейски химн е инструментален — без думи. Защо? Защото Европа има много езици, и да се избере един (немският на Шилер) би привилегировало една нация над другите. Затова химнът е чиста мелодия, без текст — позволявайки на всеки европеец да го чуе на своя език, или на никакъв. Музиката говори, където думите биха разделяли.

Има нещо красиво в това. Радостта на Бетовен — родена от стихотворение за това как радостта „свързва отново онова, що модата сурово раздели“ — става обединяваща сила точно като надскача езика, надскача думите, достига directly до сърцето. Мелодията е универсалният език, който стихотворението само мечтаеше да бъде.

Тъмната сянка: Когато всеки може да я присвои

Но трябва да спрем и да усложним този светъл разказ. Защото универсалността на „An die Freude“ има и тъмна страна.

Именно защото мелодията е толкова мощна, толкова обединяваща, толкова „празна“ откъм конкретно съдържание, тя може да бъде присвоена от всякакви каузи — включително отвратителни. Деветата симфония е изпълнявана за рождените дни на Хитлер. Тя е използвана от расисткия режим на Родезия като негов химн. Тя е свирена от режими и движения от всякакъв политически цвят, всеки твърдейки, че неговата кауза е „радостта“ и „братството“, за които пее.

Философът Славой Жижек посочва точно това: че „Одата на радостта“ функционира като „празен означител“ — съд, който може да бъде напълнен с какво ли не съдържание. Универсалното братство звучи прекрасно — но кой е включен в това братство? И кой е изключен? Самото стихотворение има тревожен ред: този, който е напълно сам, който никога не е познал връзка, трябва „плачейки да се измъкне от този съюз“. Дори в химна на всеобщото братство има изключени.

Това е дълбок въпрос за всеки универсализъм. Идеята за „всички хора са братя“ е благородна — но в историята тя често е служила като маска за нови форми на изключване, на господство, на насилие в името на „човечеството“. Кой определя кой е истински „брат“? Чия визия за братството се налага?

Това не обезсилва красотата на одата — но я усложнява. „An die Freude“ е едновременно едно от най-благородните послания, създавани някога, и текст, чиято универсалност го прави уязвим за присвояване. Радостта, която обединява, може и да изключва; братството, което прегръща милионите, може и да остави някои навън, плачещи.

Може би това е неизбежната съдба на всеки голям идеал — че неговата сила е и неговата опасност, че точно защото означава толкова много, той може да бъде накаран да означава почти всичко.

Съвременната релевантност

Защо „An die Freude“ остава толкова жива два века и половина по-късно?

Първо, заради копнежа по единство в разделен свят. В епоха на нарастващ национализъм, поляризация, конфликт, визията за всеобщо човешко братство е по-актуална и по-нужна от всякога. „Всички хора стават братя“ остава мечта, която човечеството още не е реализирало — но която отказва да умре.

Второ, заради идеята, че радостта трябва да бъде извоювана. Структурата на Деветата — слизането през мрака, борбата, и едва тогава радостта — е дълбоко вярна за човешкия опит. В свят, който често обещава лесно, инстантно щастие, Бетовен ни напомня, че истинската радост е изтръгната от страданието, спечелена през борба. Това е по-зряла, по-честна визия за радостта.

Трето, заради примера на самия Бетовен. Глух, болен, изолиран, разочарован — и въпреки това създаващ най-великия химн на радостта. Това е свидетелство за човешкия дух — за способността да се твори красота от страдание, да се утвърждава радостта дори в мрака. В лични моменти на отчаяние, Деветата остава източник на надежда.

Четвърто, заради Европа и проекта на мира. След векове на войни, два световни конфликта, безброй разделения, идеята за обединена Европа — за народи, които избират братството пред враждата — е едно от великите постижения на човечеството. И „An die Freude“ е неговият химн, напомняне за това какво е възможно, когато изберем единството.

Заключение: Радостта отвъд звездния свод

Връщаме се към Виена, 1824 — глухият композитор, обърнат към публиката, която не може да чуе, виждащ овацията, която не може да чуе.

„An die Freude“ е, в крайна сметка, история за това как нещо малко и лично — благодарността на един млад поет към приятеля му — се разраства в нещо вселенско. Шилер написа стихотворение от радост, че е намерил приятелство и сигурност. Бетовен го преобрази в химн за братството на цялото човечество. И това послание — че всички хора могат да станат братя, че радостта свързва това, което разделението е разкъсало — отекна през два века, при падането на стени, при моменти на освобождение, в сърцето на обединена Европа.

Има дълбока поука в иронията, че Шилер се отрече от стихотворението си, а Бетовен го създаде, без да може да го чуе. Защото това ни казва нещо за изкуството и за надеждата: че те често надхвърлят своите създатели, че смисълът им се разкрива по начини, които никой не е предвиждал, че красотата може да дойде от страдание и провал. Шилер не видя величието на одата си; Бетовен не чу величието на музиката си. И въпреки това, заедно, те създадоха нещо, което човечеството ще пее, докато съществува.

И има поука в самата извоювана природа на радостта. Деветата не ни дава евтино щастие. Тя ни превежда през мрака — през борбата, отчаянието, приемането — и едва тогава, от другата страна, ни дава радостта. Защото това е истината, която и Шилер, и Бетовен знаеха: че истинската радост не е отсъствие на страдание, а нещо извоювано въпреки него, изтръгнато от него, утвърдено в негово лице.

И може би това е последното послание на „An die Freude“ — че радостта е едновременно дар и постижение; че братството е едновременно мечта и задача; че над звездния свод, може би, живее любящ Отец — но че братството тук, на земята, зависи от нас, от избора ни да прегърнем милионите, да преодолеем разделенията, да изберем радостта въпреки всичко.

Прегърнете се, милиони! Тази целувка — на целия свят!

Стихът остава покана — не описание на това, което е, а призив към това, което може да бъде. Два века по-късно, човечеството още не е прегърнало милионите. Разделенията остават; братството е недовършено; радостта е крехка.

Но мелодията продължава да звучи — на концерти, при исторически моменти, като химн на Европа, без думи, на всички езици и на никой. И всеки път, когато я чуем, тя ни напомня за мечтата, която отказва да умре: че въпреки всичко, отвъд всички разделения, всички хора могат да станат братя.

Глухият композитор не можа да чуе своята музика. Но той я даде на света — и светът я чува все още, и ще я чува, докато има някой, който вярва, че радостта и братството си струват да бъдат извоювани.

Freude, schöner Götterfunken. Радост, прекрасна искра божествена.

Тя още гори.