„Ще се лее кръв“: Човекът, който изпи всичко

Пол Томас Андерсън, „Ще се лее кръв“ (There Will Be Blood, 2007)

Пролог: Петнайсет минути без нито една дума

Филмът започва с планина. Гола, кафява, безразлична. После — с дупка в земята.

В дупката има човек. Той дълбае сам, с кирка, при светлината на една свещ. Взривява скалата с барут и се измъква нагоре по въже. Изследва парченце руда. Пада — гредата се чупи под него, той полита на дъното на шахтата и си чупи крака. Лежи там, задъхан, сам, на десетки метра под повърхността. И после прави онова, което определя целия филм: обръща се по корем, вижда, че в отломките има сребро, прибира го — и започва да пълзи. Изкачва се по въжето с един крак. Излиза. И се влачи по корем през пустинята, километри, докато не стигне до службата за проби, където се просва на пода и чака да претеглят находката му.

Всичко това отнема близо петнайсет минути. Няма нито една изречена дума.

Има само едно нещо: звук. Струнните на Джони Грийнууд — гъста, дисонантна маса, която не звучи като музика, а като гъдене на нещо огромно под земята, което не е доволно, че го будят. През цялото това мълчание филмът ни казва каквото трябва да знаем за Даниъл Плейнвю, преди той да е отворил уста: този човек ще пълзи. Няма да умре в дупката. Няма да се откаже. И — важното — няма да поиска помощ от никого, защото наоколо няма никой, и той е човек, който предпочита да няма.

„Ще се лее кръв“ на Пол Томас Андерсън е филм за раждането на Америка от нефт, за войната между двете религии на тази страна — парите и Бог, — и преди всичко за един човек, който събира всичко, което съществува, и стига до последната стая на живота си съвършено сам. Той спечели два „Оскара“, включително за Даниъл Дей-Люис в ролята, която ще преживее всички ни, и още от премиерата си беше обявен от критиката за един от най-великите американски филми на новото хилядолетие.

Но най-хубавото в него е, че не е нито проповед срещу капитализма, нито проповед срещу религията. Той е нещо по-студено и по-точно: портрет.

Историческият контекст: Океанът под краката ни

Действието се разгръща между 1898 и 1927 година — точно през трийсетте години, в които Америка се превръща в това, което е днес.

Калифорнийският нефтен бум е втората, по-мащабна вълна след пенсилванската. Около Лос Анджелис, Бейкърсфийлд и Санта Барбара земя, която дотогава е ставала само за сухи ниви и кози, изведнъж струва колкото злато, ако под нея има правилния слой. Появява се нов тип човек: прспекторът, станал индустриалец — самоук, безпощаден, без семейно потекло, без образование, който преговаря лично с фермери, купува им земята на безценица с обещания за път и училище, и построява империя от нищо. Върху тази фигура е моделиран Даниъл Плейнвю.

Реалният прототип се нарича Едуард Дохени — един от най-богатите хора в Америка, и централна фигура в скандала Тийпот Доум от 20-те: корупционната афера, в която министърът на вътрешните работи Албърт Фол взема подкупи от петролни компании срещу права за сондиране. До Уотъргейт това е най-големият политически скандал в американската история. И както ще видим, точно от неговите изслушвания идва най-известната реплика на филма.

Успоредно с нефта тече и втора вълна. Началото на 20-ти век в американския Запад е време на бурен религиозен подем: пътуващи проповедници, палатки, изцеления чрез полагане на ръце, изгонване на демони, църкви, които израстват край нови градчета за дни. Ражда се онова, което по-късно ще се нарече американски евангелизъм — религия предприемаческа, зрелищна, ориентирана към резултат и към събиране на пари. Илай Сънди, вторият герой на филма, е родом оттам.

И трети контекст, който обяснява защо филмът удари толкова силно през 2007: моментът на излизането си. Америка е четвърта година във война, започната — според мнозина от нейните критици — заради нефт; цените на петрола достигат рекордни нива; евангелската десница има решаващо влияние върху властта; и само месеци по-късно ще се срине финансовата система. Филм за нефт, алчност и проповедници, излязъл точно тогава, беше прочетен от мнозина като коментар върху настоящето. Андерсън никога не го е потвърждавал. Не му е било и нужно.

Андерсън и Дей-Люис: Двама, които не се шегуват

Пол Томас Андерсън (роден 1970) е син на телевизионен водещ от Калифорнийската долина и вундеркинд на американското кино от 90-те: „Нощи в стил буги“ (1997) и „Магнолия“ (1999) са шумни, бързи, многолюдни, изпълнени с музика и движение филми — почти обратното на това, което ще направи тук. Той е ученик на Робърт Олтман (филмът е посветен на паметта му) и наследник на цяла традиция, която мисли Америка през нейните изкривени лица.

Историята на замисъла е почти комична: Андерсън е в Лондон, работи върху сценарий за две враждуващи семейства, който не му се получава, и му е мъчно за дома. Вижда корицата на изданието на „Нефт!“ — романа на Ъптън Синклер от 1927 — с калифорнийско петролно поле, купува книгата заради снимката, и от нея израства филмът.

Даниъл Дей-Люис е може би най-обсебеният актьор в историята на професията — човек, който прави по един филм на няколко години и живее в героя си от началото на подготовката до последния ден на снимките. За Плейнвю той слуша записи на магнати от епохата и построява глас, в който критиката веднага разпозна интонациите на Джон Хюстън, режисьора и актьор, известен на киноманите като Ноа Крос от „Китайски квартал“ — най-зловещият американски патриарх, сниман някога. Гласът е половината от ролята: разтеглен, бащински, любезен, с онази топла увереност, с която добрите търговци ти обясняват нещо, което вече са решили.

Снимките са в Марфа, Тексас, и раждат може би най-хубавия анекдот в новото американско кино: докато екипът на Андерсън изпробва пиротехниката за горящата сонда, димът изпълва небето над няколко километра и попада във фона на кадър, който братя Коен снимат наблизо за „Тук не е място за старци“. Коените губят цял снимачен ден. Няколко месеца по-късно двата филма се срещат на „Оскарите“ с по осем номинации всеки, и „Тук не е място за старци“ отнася наградата за най-добър филм. Две от най-великите американски ленти на века са били буквално съседи в пустинята.

И третият автор: Джони Грийнууд, китаристът на Radiohead, чиято партитура е толкова нетипична за холивудски филм, че Академията я дисквалифицира от номинация по технически причини. Тя е една от най-важните в новото кино — струнни клъстери, вибриращи дисонанси, ритъм, който звучи като машина; музика, която не подсказва на зрителя какво да чувства, а просто увеличава напрежението, докато стане непоносимо.

Филмът: Двама шарлатани в едно градче

Сюжетът е прост, което е част от силата му.

Даниъл Плейнвю, сребърен прспектор, се превръща в петролен предприемач. Когато един от работниците му загива при авария, той прибира новороденото сираче и го отглежда като свой син — Х. У. Момчето става не само наследник, а и инструмент: Плейнвю го води със себе си на всяка сделка, защото фермерите се доверяват на „семеен човек“. Речта, която изнася пред общините, е винаги една и съща, и е шедьовър на манипулацията: аз съм нефтен човек, това е семейно предприятие, ще ви построя път, училище, хляб; работя със собствените си ръце, аз съм като вас.

Един ден при него идва младеж на име Пол Сънди и му продава информация: в ранчото на семейството му, в затънтеното Литъл Бостън, нефтът излиза сам на повърхността. Плейнвю отива, оглежда, купува земята за жълти стотинки под предлог, че иска да ловува пъдпъдъци — и открива океан.

И там среща брата близнак на Пол: Илай Сънди, млад проповедник в собствената си църква, „Църквата на Третото откровение“. Илай е всичко, което Плейнвю презира и същевременно разпознава: артист, който продава невидима стока на едни и същи хора, с едни и същи обещания. Между двамата започва война, която ще трае двайсет години.

Първата битка Илай губи: иска Плейнвю да му позволи да благослови сондата пред събралото се градче, а Плейнвю го изключва от церемонията и произнася речта сам. Не след дълго идва катастрофата — избухване на газ, пожар, който гори с дни, и глухотата на Х. У., осакатен завинаги. Илай използва момента, за да обвини Плейнвю, че сондата не е била благословена, и получава в замяна побой в калта, при който проповедникът е буквално натъпкан с кал.

Втората битка Плейнвю губи. За да прокара тръбопровод до океана, той се нуждае от последния парцел, а собственикът му, набожен фермер, поставя условие: петролният човек трябва да бъде покръстен в църквата на Илай. И следва една от най-унизителните и най-великолепни сцени в съвременното кино: Плейнвю, на колене, пред цялото градче, шамаросван от проповедника, принуден да крещи отново и отново, че е изоставил детето си. Той го прави. И — това е гениалното в сцената — крещи го с такава ярост, че към средата вече не е ясно дали играе, или най-сетне казва истината.

Двамата: Едно и също животно

Тук е ядрото на филма и най-разпространеният му прочит.

Плейнвю и Илай се мразят с онази специфична омраза, която изпитват хора от една и съща професия. И двамата правят едно и също: идват в общност, обещават спасение, взимат парите и си тръгват. Единият продава път и училище, другият — Царството небесно. Единият изнася речта си пред сондата, другият — от амвона; и двете представления са грижливо режисирани, с еднакво пресметнати паузи и еднакво изкуствена топлина.

Илай не е портрет на вярата. Той е портрет на вярата като предприятие. Изгонването на демони в църквата му е театър; ръцете, положени върху артритната старица, са трик; и когато накрая го виждаме отчаян, той не е загубил Бога — загубил е пари на борсата.

Плейнвю не е портрет на труда. Той е портрет на труда като глад. И той сам го формулира в най-откровената сцена на филма — единствената, в която говори истината на човек, когото смята за свой брат: че у него има съревнование; че не иска никой друг да успее; че мрази повечето хора; че когато гледа хората, не вижда нищо, което да харесва. Това е признание, каквото никой герой на американското кино не си е позволявал в такава чиста форма: не съм алчен, казва той, аз съм враждебен — искам да имам достатъчно, за да мога да се махна от всички.

И тук е дълбочината на филма. Ако Илай беше искрен вярващ, а Плейнвю — циничен експлоататор, щяхме да имаме проста притча за парите срещу душата. Андерсън прави нещо по-безмилостно: показва двама шарлатани, които се бият за една и съща земя, с една и съща техника, пред една и съща публика — и накрая единият убива другия. Кой печели, филмът казва недвусмислено. Капитализмът изпи млякото на религията и се превърна в религия сам.

Бащата и синът: Единственото истинско нещо

И все пак „Ще се лее кръв“ не е студен филм, и причината се казва Х. У.

Защото между всичките си сметки Плейнвю има едно нещо, което не е сметка — или поне не е само сметка. Отношението му към момчето е двусмислено през целия филм, и точно тази двусмисленост го прави непоносимо човешко. Той го използва като реквизит; и същевременно го учи, взема го навсякъде, гледа го с нещо, което прилича на гордост. В нощта на пожара, докато сондата гори зад него като портал към ада, той седи с оглушалото си дете в ръце и вика името му — и след няколко минути вече е обратно при сондата, опиянен от количеството нефт.

После идва предателството. Глухото момче вече не върши работа; Плейнвю го качва на влак и го изпраща в училище за глухи в Сан Франциско, като го лъже, че ще пътуват заедно. Кадърът, в който детето се блъска в прозореца на потеглящия вагон, е може би най-жестокото нещо във филма — по-жестоко от всяко убийство в него.

И следва последната им сцена, двайсет години по-късно. Пораснал, женен за Мери Сънди (сестрата на Илай, единственият кротък човек в цялата история), Х. У. идва при баща си да му каже, че заминава за Мексико, за да започне собствен бизнес. И Плейнвю, вече пиян и полулуд в огромната си празна къща, реагира по единствения начин, по който знае да реагира на независимост: разкъсва го. Казва му, че е намерено сираче; че е бил само реквизит, „сладко лице, което да купува земя“; че в него няма нито капка негова кръв.

Х. У. си тръгва. И Плейнвю, останал сам, прошепва след него — така, че никой да не чуе — че е бил добър и верен син.

Това е ключът към целия герой. Той е човек, който унищожава всяка връзка в мига, в който тя престане да му принадлежи изцяло. Не защото не обича; а защото не понася да дължи. Същото се случва и с „брата“ Хенри — самозванец, приел самоличността на мъртъв човек, — когото Плейнвю приема с радост, изповядва му се както на никого, и застрелва в мига, в който открива измамата. Единственият човек, на когото е казал истината за себе си, е и единственият, когото убива със собствените си ръце, без да се поколебае.

Заглавието: Каква кръв

Заглавието е библейско — от книгата Изход, от язвите над Египет, където водата се превръща в кръв. И то работи на няколко нива едновременно.

Кръв	Какво означава в филма
Нефтът	Черната течност, която се вади от земята като кръв от тяло; „кръвта“ на модерната икономика
Родството	„Ти не си моята кръв“ — единственото нещо, което Плейнвю не може да произведе и не може да купи
Насилието	Хенри, Илай, и всички, които се изпречват
Кръвта на Агнеца	Езикът на Илай; изкуплението, което Плейнвю приема само като сделка

Между тези значения филмът прави постоянна размяна. Нефтът тече като кръв; кръвта тече като нефт; проповедникът продава едната, а магнатът вади другата; и накрая човекът, който има цял океан под краката си, остава без нито една капка от единствения вид, който има значение.

Финалът: Боулинг пистата

И идва последната сцена — една от най-обсъжданите в съвременното кино.

1927 година. Плейнвю е приказно богат и напълно разпаднат: пиян, лежи на пода на частната боулинг писта в мазето на дворец, спи с пушка до себе си, стреля по мебелите си. При него идва Илай — също паднал, разорен от борсовия срив, — с предложение за последния неизкупен парцел.

И Плейнвю го оставя да говори. После го кара да обяви на глас, че е лъжепророк и че Бог е суеверие. Илай го прави — първо неохотно, после крещейки, все по-отчаяно, докато не се предаде напълно. И тогава Плейнвю му обяснява, с почти бащинско търпение, защо всичко това е било безсмислено:

Ако ти имаш млечен шейк, казва той, и аз имам млечен шейк, и моята сламка стига през цялата стая… аз изпивам твоя млечен шейк.

Земята отдавна е източена от съседните сондажи. Нямало е какво да се продава, никога.

(Репликата има истински произход, и той е по-хубав от всяка измислица: Андерсън разказва, че я е взел от стенограмите на изслушванията по скандала Тийпот Доум, където сенатор Албърт Фол обяснил дренажа на нефтени залежи точно с тази метафора за сламката през стаята. По-късни проверки не откриват израза в самите протоколи, така че историята вероятно е полулегенда. Което е съвсем на място за филм, изграден изцяло върху американски митове.)

После идва боулинг пистата, кеглата и кръвта. И последните думи на филма, изречени от Плейнвю към иконома си, застанал на прага: свърших.

Две думи, които значат три неща едновременно: приключих с този човек; приключих с този живот; и — най-вероятно — приключих като човек. В следващата секунда влиза Брамс, и на екрана се изписва заглавието.

Честните усложнения

Fullamount дължи и трудната колона.

Синклер е изчезнал. Романът „Нефт!“ на Ъптън Синклер е политическо произведение: социалистическа критика на индустрията, в която главният герой е синът на магната, а симпатиите са на страната на работниците и профсъюзите. Андерсън взема първите сто страници, изхвърля политиката и превръща всичко в психологически портрет на един човек. Това е напълно легитимно решение — и има цена. Филмът не показва почти нищо от труда: работниците са безименни фигури в кал, няма стачки, няма организиране, няма система. Има само гигантска личност. Който търси анализ на капитализма, ще получи анализ на един капиталист — а това не е същото, и част от левите критици с основание го отбелязват.

Религията е карикатура. Илай Сънди е блестящо изигран и е чиста измама от първата до последната секунда. Във филма няма нито един искрено вярващ човек с достойнство. Мнозина зрители — включително такива, които нямат никаква симпатия към телевизионните проповедници — усещат тук лекота: по-трудно и по-интересно би било да се сблъска Плейнвю с истинска вяра, а не с нейния евтин двойник. Отговорът на филма е, че той не разказва за религията, а за представлението; но възражението остава.

Няма жени. Практически. Мери Сънди има няколко реплики; майката на Х. У. не съществува; съпруга няма, любов няма, желание няма. Светът на филма е изцяло мъжки, състезателен и безплоден, и това вероятно е замисъл — Плейнвю е човек без нито една връзка, която да не е сделка, — но прави филма херметичен. Той е за един тип мъжественост, не за човечеството.

Операта в края. Финалната сцена раздели критиката още през 2007 и продължава да я разделя: за едни тя е гениален завършек, единственият възможен за филм с такова нарастване; за други е прекалена, театрална, почти комична, спад от строгостта на всичко преди нея. Самият Андерсън е настоявал, че краят е бил замислен така от самото начало. Нашият прочит е, че тя работи именно защото е прекалена: филм за човек, който е изял всичко, не може да завърши скромно. Но зрител, който се изсмее в боулинг пистата, не е сгрешил — той просто е усетил, че операта е започнала.

И митът около Дей-Люис. Историите за неговото „вживяване“ отдавна са жанр сами по себе си и понякога скриват същественото: че това е преди всичко изключително конструирана роля — глас, походка, ритъм на речта, — а не изблик на някакво мистично превъплъщение. Легендата за актьора мъченик е удобна за пресата и вреди на разбирането какво всъщност е свършено тук.

Съвременната релевантност

Защо филм за 1911 година, направен през 2007, изглежда все по-точен?

Защото описва механизма, който още работи. Идването на голяма компания в малка общност; обещанията за път, работни места и училище; подписите на хора, които не знаят какво стои под земята им; и след двайсет години — източен ресурс, празно градче и някой, който обяснява, че сламката отдавна е стигнала дотам. Това не е история за нефт от началото на века. Това е история за всеки добив, всяка концесия, всяко „инвестиционно намерение“ и до днес, в която страна и да е.

Защото описва типа човек. Плейнвю е предшественик на цяла галерия съвременни фигури: основателят с мисия, който говори за промяна на света и мрази хората; милиардерът, който печели всичко и не може да остане в стая с някого; човекът, чието „съревнование в мен“ се представя като добродетел, докато не изяде и последната връзка около него. Филмът задава въпроса, който нашата епоха задава непрекъснато: какво точно възнаграждаваме, когато възнаграждаваме такива хора?

Защото описва двете религии. Съюзът и войната между парите и вярата в американската публична сфера не са отслабнали от 2007 насам — напротив. А тезата на филма, че едната е погълнала другата и е станала сама религия, днес звучи по-малко като метафора и повече като описание.

И защото поставя личния въпрос. Под целия исторически апарат филмът пита нещо, което не е нито политическо, нито американско: колко може да спечели човек, преди да остане сам? Плейнвю има океан под краката си, дворец, наследство, победа над всички противници. Няма нито един човек. И последната му реплика е първата напълно честна дума, която казва за себе си.

Заключение: Дупката

Връщаме се в началото — при човека на дъното на шахтата, със счупен крак, който прибира среброто и започва да пълзи.

„Ще се лее кръв“ е, в крайна сметка, филм за онова, което прави тази воля възможна — и за онова, което тя струва. Даниъл Плейнвю е способен на всичко: на болка, на самота, на години труд, на пълзене по корем през пустиня. Той е човек с воля, каквато Америка обича да възпява и каквато всяка култура тайно се възхищава. И Андерсън снима тази воля с цялата ѝ величественост — първите петнайсет минути са почти химн, — за да покаже после какво става, когато тя няма нищо, което да я спре отвън.

Нищо не я спира. Плейнвю печели всяка битка във филма. Побеждава конкурентите, побеждава общността, побеждава проповедника, побеждава дори собствения си син. И в края на тази безупречна поредица от победи седи на пода на мазето си, сред кегли и кръв, и казва две думи.

Има един стар въпрос, поставен преди две хиляди години и цитиран по-често, отколкото се разбира: каква полза за човека, ако придобие целия свят, а изгуби душата си? Филмът не го изрича — щеше да бъде проповед, а той мрази проповедите. Вместо това го показва: човекът е придобил океана под краката си и не е останало никой, който да го попита как е.

Сондата гори в нощта. Дупката е празна. Сламката е стигнала през цялата стая.

И на дъното на шахтата, в началото на всичко, един човек със счупен крак се обръща по корем и започва да пълзи — защото няма кого да повика, и защото никога не е искал да има.