Прогулка

Марк Шагал, 1917 г., маслени бои върху платно, 170 × 163,5 см, Държавен Руски музей, Санкт Петербург

Мъжът, който държи две неща едновременно

Погледнете първо ръцете.

Мъжът стои на земята, с широко разкрачени крака, в черен костюм, с лице, обърнато към нас, с усмивка, която е почти неприлично широка за портрет от 1917 година. Лявата му ръка е вдигната високо над главата и държи ръката на жена. Жената обаче не стои до него. Тя лети. Тялото ѝ е хоризонтално в небето, в лилава рокля, с развята коса, и единственото, което я свързва със земята, е тази ръка.

В дясната си ръка мъжът държи птица. Малка, сивкава, притисната към гърдите.

Това е цялата картина, ако човек бърза. Тя е толкова ясна, че се разбира от десет метра, и толкова известна, че се разпознава от пощенска картичка. Марк Шагал и Бела, Витебск, любовта, която дава криле. Хората се усмихват пред нея и продължават към следващата зала.

Но ако останете, ръцете започват да говорят. В руския език има поговорка, която Шагал, син на търговец на херинга от Витебск, със сигурност е чувал всеки ден: по-добре синигер в ръката, отколкото жерав в небето. Прагматичният съвет на всеки баща: дръж това, което имаш, не гони това, което не можеш да стигнеш. Шагал рисува себе си с птицата в ръката. И в същото време държи жерава в небето. Той отказва да избере. Той има и двете.

Това не е наивност. Това е програма.

Витебск, 1917: Годината, в която всичко се срива и всичко е възможно

За да се разбере колко странна е тази картина, трябва да се помни кога е нарисувана.

През 1914 година Шагал е в Париж, където от четири години живее в „Кошера“, бедняшкото ателие на Монпарнас, и вече е художник с име сред авангарда. Връща се във Витебск за кратко, за сватбата на сестра си и за да види момичето, в което е влюбен. Избухва войната. Границите се затварят. Краткото гостуване се превръща в осем години.

Момичето е Бела Розенфелд, дъщеря на най-богатия бижутер във Витебск, образована в Москва, с амбиции за театър и литература. Семейството ѝ не е възхитено от сина на работник в рибен склад, който рисува летящи крави. Въпреки това на 25 юли 1915 година те се женят. Година по-късно се ражда дъщеря им Ида.

А после идва 1917 година. Февруари сваля царя. Октомври сваля всичко останало. За евреите от чертата на уседналост, каквито са Шагал и Бела, революцията означава нещо конкретно и огромно: край на ограниченията, край на забраните за местожителство, за първи път пълни граждански права. Шагал, който в Париж е трябвало да крие произхода си от хазяи и полиция, изведнъж е гражданин. Нещо повече: през 1918 година новата власт го назначава за комисар по изкуствата на Витебска губерния. Той основава Народно художествено училище, кани в него Лисицки и Малевич, украсява града с летящи кози за годишнината на революцията. Партийните функционери питат защо козата е зелена и какво общо има с Маркс.

Тоест: „Разходката“ е нарисувана в момент, в който старият свят е паднал, новият още не е построен, и един двадесет и девет годишен човек стои между тях с жена си, с дъщеря си и с усещането, че всичко е възможно. Картината не е за революцията. Но е нарисувана с нейния въздух в дробовете.

Историята има горчив край, който си струва да се знае, защото прави щастието на картината по-скъпо. Малевич, когото Шагал сам е поканил, превръща училището в крепост на супрематизма и настройва студентите срещу основателя му. През 1920 година Шагал напуска Витебск. През 1922 напуска Русия. Никога повече не се връща в родния си град, който ще рисува до края на живота си, от Париж, от Ню Йорк, от Ванс, винаги с тази същата катедрала и тези същите дървени къщи.

Какво има на платното

Нека го разгледаме бавно, както бихме гледали, ако стоим пред него в Руския музей. Платното е почти квадратно и почти човешки ръст: 170 сантиметра височина. Бела не е миниатюра в ъгъла. Тя е жена в естествен размер, която виси над главата ни.

Елемент	Къде е	Какво носи
Шагал	Център, стъпил здраво на земята	Тежестта, котвата, усмивката. Единственото лице, обърнато право към нас.
Бела	Горе вдясно, хоризонтално в небето	Полетът. Лицето ѝ е в профил, спокойно, без изненада. Тя не пада и не се бори. Тя просто лети.
Птицата	В дясната ръка, до гърдите	Синигерът от поговорката. Малкото сигурно нещо.
Червената покривка	Долу вляво, на тревата	Гарафа с вино, чаша, нещо за ядене. Пикник, който Руският музей сравнява със сватбена трапеза.
Витебск	Фон, вляво и вдясно	Катедралата, дървените къщи, оградите. Градът на детството, нарисуван като декор от пресечени равнини.
Голото клонче	Горе вляво, на фона на небето	Още не е напъпило. Пролетта е обещана, не настъпила.
Зелената земя	Цялата долна половина	Начупена на геометрични фасети, като смачкан лист хартия. Твърда и нестабилна едновременно.

Най-важното композиционно решение е диагоналът. От покривката долу вляво, през тялото на Шагал в центъра, през вдигнатата ръка, до летящата Бела горе вдясно минава една линия, която пресича цялото платно. Това е линията на движението. Картината се „чете“ отдолу нагоре и отляво надясно: от земята, от храната и виното, през мъжа, към небето. Бела е краят на изречението.

Второто решение е цветът. Шагал, който в Париж е научил всичко от фовистите и кубистите, тук използва и двете школи, но за свои цели. Зелената земя е кубистична: начупена, фасетирана, с остри преходи между нюансите, както при ранния Пикасо или Брак. Но цветовете са фовистки: чистото зелено, наситеното розово-лилаво на роклята, червеното на покривката, което свети като единствената топла точка в студена гама. Кубистите са разглобявали предметите, за да ги разберат. Шагал разглобява само земята и оставя хората цели. Това е негов подпис: формата на света може да се разпадне, но лицето на любимия човек остава лице.

И третото: небето. То не е синьо. То е бледо, сивкаво-розово, почти празно, с едно голо клонче и една летяща жена. Витебското небе през март, преди да е дошла пролетта. Шагал не рисува идилия. Рисува студен ден, в който двама души са излезли на разходка с вино, и единият от тях е излетял.

Полетът: Защо хората на Шагал летят

Шагал рисува летящи хора през целия си живот и те винаги са били обяснявани по един и същ начин: любовта дава криле. Това не е грешно, но е недостатъчно. Струва си да се вгледаме в точно този полет.

Бела не лети сама. Тя е вързана за земята чрез ръката на Шагал. Ако той пусне, тя или ще отлети, или ще падне. Ако тя слезе, няма да има картина. Равновесието между тях е равновесието на хвърчило: единият държи връвта, другият е във въздуха, и двамата са необходими. Шагал не рисува жена, която е освободена от мъж. Рисува двойка, в която единият е котва, а другият е платно, и в която тази роля може да се смени на следващото платно.

Защото точно това се случва. „Разходката“ е средната част на триптих. В „Над града“ (Третяковска галерия, Москва) двамата летят заедно, прегърнати, над дървените покриви на Витебск. В „Двоен портрет с чаша вино“ (Център Помпиду, Париж) Шагал е седнал на раменете на Бела, с чаша в ръка, а тя стои на земята и го носи. Три картини, три конфигурации на една и съща двойка: той на земята, тя в небето; двамата в небето; тя на земята, той на раменете ѝ. Ако човек ги гледа като последователност, става ясно, че полетът не е състояние на единия, а разговор между двамата.

Бела е оставила своя версия на този разговор. В мемоарите си, писани по-късно в изгнание и издадени след смъртта ѝ, тя описва първото си посещение в ателието на Шагал във Витебск, в деня на рождения му ден, с цветя и с шарена кърпа. Той я рисува веднага, тогава, същия ден: това е „Рожден ден“ от 1915 година, днес в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, в която той се извива във въздуха и се навежда назад, за да я целуне. Полетът в живописта на Шагал започва от тази стая, от тази кърпа, от този ден. „Разходката“ две години по-късно е същата сцена, изнесена навън, на тревата, с града за свидетел.

Птицата, виното и голото клонче

Три малки неща в картината заслужават отделен поглед, защото в тях е цялата ѝ етика.

Птицата е най-странният детайл. Шагал я държи здраво, почти рязко, в юмрук до гърдите. Руският музей я включва сред „авторските метафори“ на платното, без да я тълкува. Поговорката за синигера и жерава е най-прозрачният ключ, но има и втори: в еврейската традиция, в която Шагал е израснал, птицата е душа, а хванатата птица е душата, задържана в тяло. Мъжът, който държи птица и жена едновременно, държи това, което е негово, и това, което не може да бъде ничие. Няма нужда да избираме между двете тълкувания. Шагал никога не го е правил.

Виното и покривката са сватбената трапеза, пренесена на поляна. Гарафата е пълна. Чашата е налята. Никой не пие. Трапезата чака двамата да слязат. Тук е най-тихата и най-човешката част на картината: празненството е приготвено, но за да го има, Бела трябва да се върне на земята, а Шагал трябва да я пусне. Полетът е прекрасен и е временен. Виното е на тревата.

Голото клонче в горния ляв ъгъл е най-лесно за пропускане и може би най-важно. Руският музей го описва като клон, който всеки момент ще напъпи. Няма нито един лист. Пролетта не е дошла. Шагал рисува щастието си в края на зимата, в година, в която никой не знае какво ще донесе лятото. И въпреки това вдига жена си в небето. Това не е щастие от незнание. Това е щастие въпреки.

Честните усложнения: Къде картината тежи

Fullamount дължи и трезвия поглед, а „Разходката“ има своите реални трудности.

Сладостта. Шагал е един от най-възпроизвежданите художници на XX век и „Разходката“ е сред най-възпроизвежданите му картини: плакати, чаши, календари, корици на любовни романи. Репродукцията заглажда всичко, което в оригинала е остро: фасетираната земя, студеното небе, неудобната разкрачена поза, сивия юмрук с птицата. Човек, който познава картината от пощенска картичка, познава картичката, не картината.

Наивността като поза. Част от критиката още от двадесетте години упреква Шагал, че играе на наивен: че използва езика на детската рисунка и народния лубок с пълно съзнание за парижкия авангард и че „простотата“ му е стратегия. Това е вярно. Въпросът е дали е проблем. Шагал никога не е твърдял, че не знае какво прави. Той твърди, че знае и въпреки това избира да нарисува летяща жена.

Бела като муза. В над две хиляди творби на Шагал Бела присъства като образ, рядко като глас. Тя е била писател, актриса, преводач, човек със собствени амбиции, които животът до него е погълнал. Картината я показва лека, безмълвна, в профил, носена от ръката му. Това е портрет на любов, но е и портрет на разпределение на ролите, което днес гледаме с други очи. Нейните мемоари, издадени след смъртта ѝ през 1944 година, са единственото място, където тя говори със собствените си думи, и те заслужават да бъдат четени редом с картината.

И контекстът, който липсва. Платното не показва нищо от 1917 година: нито войната, нито революцията, нито глада, който идва. Някои го четат като бягство. Други, включително авторът на тези редове, го четат като обратното: като отказ да се позволи на историята да отнеме единственото, което Шагал е имал в онази година. Но е честно да се каже, че картината мълчи за епохата си, и мълчанието ѝ е избор.

Урокът за нас

Какво ни казва „Разходката“ днес, отвъд историята на изкуството?

Може би това: че поговорката за синигера и жерава е съвет за оцеляване, а не за живот. Шагал, който е оцелявал през война, революция, емиграция и още една война, е знаел цената на синигера в ръката. И въпреки това на всяко платно е вдигал ръка към небето. Картината не казва, че трябва да изберем между сигурното и невъзможното. Казва, че ако държим здраво, можем да държим и двете, поне докато трае една разходка.

Има и втори урок, за семействата. Шагал стои на земята, Бела лети, и двамата са необходими. Няма картина без котва и няма картина без платно. В повечето двойки ролите се разменят от ден на ден, от година на година; в триптиха на Шагал се разменят от платно на платно. Важното не е кой лети. Важното е, че ръката не се пуска.

И третият, най-простият, за гледането. Трябва да останем пред картината достатъчно дълго, за да забележим голото клонче. Щастието в „Разходката“ не е лятно. То е мартенско, студено, с пикник, приготвен преди да има листа. Точно това го прави истинско. Всеки може да бъде щастлив през юли. Шагал вдига жена си в небето, когато дърветата още са голи, и ни кани да направим същото.

Картината се намира в Държавния Руски музей в Санкт Петербург, където постъпва през 1924 година от Държавния музеен фонд. Другите две части на триптиха са „Над града“ (1914 до 1918) в Третяковската галерия в Москва и „Двоен портрет с чаша вино“ (1917 до 1918) в Центъра Помпиду в Париж.