„Сговор на глупаци“: Колелото на Фортуна

Пролог: Знакът на гения

„Когато истински гений се появи на света, можете да го разпознаете по този знак, че всички глупаци са в сговор срещу него.“ — Джонатан Суифт, „Мисли по различни въпроси“

С този епиграф започва един от най-странните романи в американската литература. И още преди да прочетем първото изречение, цитатът от Суифт залага капана: кой е геният? Игнациус Дж. Райли – чудовищно дебелият, надут, безработен медиевист, който вярва, че целият модерен свят е в заговор срещу него? Или геният е самият автор, Джон Кенеди Тул, който се самоубива на 31 години, неспособен да публикува книгата, и чийто ръкопис светът отхвърля – докато не става твърде късно?

Двусмислеността е перфектна. Защото „Сговор на глупаци“ (A Confederacy of Dunces) е роман за провала на гения в свят на глупаци – но и роман, който самият е жертва на това, което описва. Книгата е отхвърлена от издателите приживе на автора. Тя печели Пулицър едва единадесет години след смъртта му. Историята на книгата е продължение на нейната тема.

Това е роман, който се присъединява към дълга традиция – тази на глупака като огледало на обществото. От „Кораба на глупаците“ на Себастиан Брант (1494), през „Похвала на глупостта“ на Еразъм (1509), до „Дон Кихот“ на Сервантес (1605) – фигурата на глупака-мъдрец, лудия-светия, шута-пророк преминава през цялата западна литература. Игнациус Райли е техен потомък – американски Дон Кихот, въоръжен не с копие, а с „Утешението на философията“ на Боеций, водещ безнадеждни кръстоносни походи в Ню Орлиънс на 60-те години.

Но има разлика. Дон Кихот е благороден в своята лудост. Игнациус е… по-сложен. Той е едновременно гений и глупак, пророк и паразит, бунтовник и реакционер. Той е, може би, най-отблъскващият и същевременно най-незабравимият герой в съвременната американска проза.

Историческият контекст: Америка на 60-те

Романът е написан през 1963 година, но изобразява Ню Орлиънс в навечерието на огромни промени. За да разберем сатирата, трябва да си представим Америка на ранните 60-те:

Политически: Движението за граждански права е в апогей. През 1960, четирима чернокожи студенти започват сит-ин протестите. През 1963 – маршът към Вашингтон, „Имам една мечта“ на Мартин Лутер Кинг. Сегрегацията се руши, но бавно, болезнено, особено на Юга.

Културно: Контракултурата започва да се оформя. Бийтниците (Керуак, Гинзбърг) са дали началото. Скоро ще дойдат хипитата, сексуалната революция, антивоенните протести. „Establishment“-ът (установеният ред) е под атака от младежта.

Икономически: Следвоенният бум продължава. Консумеризмът цъфти. Телевизията, рекламата, масовата култура доминират. Това е светът, който Игнациус презира – свят на „липса на теология и геометрия“.

Ню Орлиънс е специфично място в тази Америка. Френски квартал, креолска култура, католицизъм, джаз, корупция, ексцентричност. Град, който е едновременно американски и неамерикански – с европейско наследство, карибски ритми, уникален диалект (т.нар. „Yat“ – местният акцент). Тул улавя този град с фотографска точност.

Иронията е, че Игнациус – враг на модерността – живее в най-малко „модерния“ американски град. Ню Орлиънс е анахронизъм, остров на старо време. И все пак дори там Игнациус не може да намери своето място.

Джон Кенеди Тул: Трагедията зад комедията

Джон Кенеди Тул е роден на 17 декември 1937 година в Ню Орлиънс. Семейството е от смесен произход – креолската фамилия Дюкоан от страна на майката (пристигнали от Франция в началото на 19-ти век) и ирландската фамилия Тул от страна на бащата (емигрирали по време на Големия глад в Ирландия през 1840-те).

Майката, Телма Дюкоан Тул, е доминираща фигура – често описвана като „властна“, „обсебена“ от интелигентността и таланта на сина си. Тя ще играе централна роля – и в живота на Тул, и в съдбата на романа.

Тул е блестящ. Завършва Тулейнския университет, после магистратура по английски в Колумбийския университет в Ню Йорк. Преподава в различни колежи. Той е изтънчен, начетен, амбициозен.

На 16 години (1954) пише първия си роман – „Неоновата библия“ – който отхвърля като „юношески“ (ще бъде публикуван посмъртно през 1989).

1961-1963: Призован в армията, Тул е изпратен в Пуерто Рико, където преподава английски на местни новобранци. Там, в последните месеци на службата си, той пише „Сговор на глупаци“.

Връща се в Ню Орлиънс, живее с родителите си, преподава, и се опитва да публикува романа. Изпраща го на издателството Simon & Schuster, където редакторът Робърт Готлиб (по-късно легендарен издател) проявява интерес – но иска промени. Кореспонденцията продължава с години. Готлиб смята книгата за блестяща, но „не за нещо“ – няма ясна цел, няма послание. Тул отказва да направи исканите промени или не може да ги направи задоволително.

Отхвърлянето го съсипва. Тул потъва в депресия и параноя. Той започва да вярва, че има заговор срещу него (точно като Игнациус). Отношенията с майката се влошават. Той пие.

1969: През януари Тул изчезва от Ню Орлиънс. Кара из страната два месеца – никой не знае точно къде или защо. Посещава дома на Фланъри О’Конър в Джорджия (писателка, която обожава). После, на 26 март 1969, спира близо до Билокси, Мисисипи. Прокарва градински маркуч от ауспуха на колата към прозореца. Умира от въглероден окис. На 31 години.

Оставя предсмъртно писмо, адресирано до родителите си. Майка му го унищожава. Описва го като „странно и абсурдно. Жестоко. Злощастно. Нищо. Безумни брътвежи.“ Никой друг никога не го прочита.

Тул е погребан в гробището Грийнуд в Ню Орлиънс. Той умира, вярвайки, че е написал книга, която никой не иска.

Възкресението: Телма и Уокър Пърси

Тук историята става легендарна – една от великите истории за възкресение в литературата.

След смъртта на сина си, Телма Тул намира ръкописа – „зле размазано, едва четливо копие под индиго“. Тя е убедена, че синът ѝ е гений и че светът трябва да го признае. Тя започва кампания.

Изпраща ръкописа на седем издателства. Всичките го отхвърлят.

После, в средата на 70-те, тя насочва вниманието си към Уокър Пърси – известен писател, чийто роман „Кинолюбителят“ (The Moviegoer) е спечелил Националната награда за книга. Пърси преподава творческо писане в университета Лойола в Ню Орлиънс.

Телма буквално го преследва. Безброй телефонни обаждания, писма. Накрая тя нахлува в кабинета му и настоява да прочете ръкописа. Пърси, разбираемо, не иска. Той по-късно пише:

„Единствената ми надежда беше да го прочета няколко страници и да установя, че е достатъчно лош, за да спра… Но докато четях, се случи нещо невероятно. Страница след страница, не ставаше лошо. Беше добро. Беше толкова добро, че… не беше възможно да е толкова добро.“

Пърси е поразен. Той помага да се публикува романа в Louisiana State University Press през 1980 – единадесет години след смъртта на Тул. Първоначален тираж: 2500 копия.

Книгата става феномен. Първо култов хит, после масов успех. През 1981 печели Пулицъровата награда за художествена литература – едва втората посмъртна Пулицърова награда в историята. Преведена е на 18 езика, продадена в над 1,5 милиона копия.

Телма Тул доживява триумфа. Тя става публична фигура, дава интервюта, чете откъси от книгата с театрален стил. Тя присъства на наградите. Майката, която обсебено вярваше в гения на сина си, е оправдана.

Но цената е ужасна. Синът е мъртъв. Той никога не узнава за успеха. Книгата, която го уби (с провала си), го прави безсмъртен – посмъртно.

Това е жестока ирония, която резонира с темата на самата книга. Геният е разпознат едва когато умре. Глупаците са в заговор – докато не стане твърде късно да навреди.

Игнациус Дж. Райли: Анатомия на чудовището

В центъра на романа е Игнациус Дж. Райли – едно от най-незабравимите създания в американската литература.

Първото описание е класическо:

„Зелена ловна шапка стискаше върха на месестия балон на главата. Зелените наушници, пълни с големи уши, неподстригана коса и фините косъмчета, които растяха в самите уши, стърчаха от двете страни като мигачи, сочещи две посоки наведнъж.“

Игнациус е чудовищно дебел, на тридесет години, безработен, с магистратура по средновековна история. Той живее с майка си Ирен в Ню Орлиънс. Прекарва дните си в гледане на филми (които ненавижда, но не може да спре да гледа), мастурбиране (с фантазии за умрялото си куче Рекс), и писане на дълги, неразбираеми тиради на тетрадки „Big Chief“, скрити под леглото му.

Той е, по своему, гениален – блестящ ум, огромен речник, дълбоки познания за средновековната философия. Но е и абсолютно неспособен да функционира в реалния свят. Той е паразит – живее на гърба на майка си, презира работата, обвинява всички около себе си за собствените си неуспехи.

Игнациус е набор от противоречия:

• Интелектуалец и идиот: Той цитира Боеций и пише сложни философски трактати, но не може да задържи проста работа или да се грижи за себе си.
• Бунтовник и реакционер: Той ненавижда модерността, но неговите „революции“ са абсурдни, реакционни, понякога фашистоидни.
• Морален съдия и морален провал: Той осъжда „непристойността“ и „липсата на вкус“ на другите, докато самият той е лаком, мързелив, жесток към майка си.
• Дете и старец: Тридесетгодишен, той е емоционално дете, привързано към майка си; но интелектуално той е старец, презиращ всичко ново.

Тул базира Игнациус частично на свой приятел – професора Боб Бърн, ексцентричен медиевист с любов към хот-дозите, преданост към Боеций, и философия за облеклото, включваща „обемисти твидови панталони“. Но биографът Кори Маклоклин отбелязва, че Игнациус е и автопортрет на Тул – въплъщение на писателя като отчуждено присъствие в модерния свят.

Това е ключово. Игнациус е едновременно сатира на определен тип човек (надутия псевдо-интелектуалец) и проекция на самия автор (отчуждения гений). Тул се подиграва на Игнациус, но и се идентифицира с него. Затова персонажът е толкова сложен – той е едновременно обект на присмех и съд на симпатия.

Боеций и Колелото на Фортуна

Централната философска рамка на романа е „Утешението на философията“ на Боеций (около 524 г.) – текстът, който Игнациус почита над всичко.

Аниций Манлий Северин Боеций е римски философ от 6-ти век, който, осъден на смърт по фалшиви обвинения, пише в затвора своя шедьовър. В него, персонифицираната Философия го утешава с идеята за Колелото на Фортуна (Rota Fortunae) – вечно въртящото се колело, което издига и сваля хората без причина или справедливост.

Според Боеций, мъдрецът не трябва да се привързва към благата на Фортуна (богатство, власт, слава), защото те са преходни. Колелото се върти; този, който е на върха, ще падне; този, който е на дъното, ще се издигне. Истинското благо е вътрешно, духовно, неподвластно на Фортуна.

Игнациус е обсебен от тази идея. Той интерпретира всеки свой неуспех като действие на Фортуна:

„О, Фортуна, сляпа, безсърдечна богиня, аз съм прикован към твоето колело… Аз знам, че колелото отново ще се завърти и ще ме издигне.“

Но има дълбока ирония. Игнациус злоупотребява с Боеций. Боеций учи на откъсване от външните блага и приемане на съдбата. Игнациус използва Колелото на Фортуна като извинение – начин да избегне отговорност. Когато се проваля, не е негова вина – вина е на Фортуна. Той не е мързелив паразит; той е жертва на космическото колело.

Това е извращение на философията. Боеций приема съдбата си с достойнство и вътрешен мир. Игнациус се оплаква, обвинява, отказва да действа – и нарича това „философия“. Той взема текст за стоическо приемане и го превръща в оправдание за пасивност и самосъжаление.

Тук виждаме гениалността на Тул. Игнациус познава великата философия, но я разбира погрешно – или по-точно, използва я егоистично. Той е пример за това как ученост без мъдрост, знание без самопознание, може да бъде безполезна или дори вредна.

Колелото на Фортуна е и структурен принцип на романа. Персонажите се издигат и падат – късметът се върти. Игнациус, на дъното в началото, преживява поредица от издигания и сривове. И накрая, колелото се завърта по неочакван начин – но за това по-късно.

Средновековникът в модерния свят

Игнациус е медиевист – не само по образование, но по същество. Той живее психологически в Средновековието и презира всичко след него.

Той ненавижда Ренесанса (за неговия хуманизъм и индивидуализъм), Просвещението (за неговия рационализъм), модерността (за нейната технология и масова култура). За него историята е история на упадък – от средновековния ред (теология, йерархия, геометрия) към модерния хаос.

Това е, разбира се, абсурдна позиция. Игнациус идеализира Средновековие, което никога не е съществувало – романтична фантазия за подреден, духовен свят. Той игнорира реалностите – чумата, феодалното потисничество, религиозните войни, невежеството.

Но има и нещо проницателно в неговата критика. Игнациус усеща нещо реално за модерността – нейната повърхностност, нейния консумеризъм, нейната духовна празнота. Когато той осъжда телевизията, рекламата, масовата култура, той не е напълно сгрешен. Модерният свят е, в някои отношения, духовно обеднял.

Проблемът е, че Игнациус няма алтернатива. Неговото „средновековие“ е фантазия. Той не може да живее в миналото; той само може да го използва като оръжие срещу настоящето. Той е критик без конструктивна програма – чист негативизъм, маскиран като философия.

Това прави Игнациус трагикомична фигура. Той вижда проблемите на модерността, но е безсилен пред тях. Неговият бунт е импотентен – тиради на тетрадки, абсурдни кръстоносни походи, които винаги се провалят. Той е Дон Кихот, но без благородството – воюващ с вятърни мелници, които дори не забелязват неговото съществуване.

Дон Кихот на Френския квартал

Сравнението с „Дон Кихот“ на Сервантес е неизбежно и често правено. Игнациус е модерен Дон Кихот – човек, чийто ум е изкривен от книги, който вижда света през призмата на остаряла идеология, който предприема нелепи „рицарски“ мисии.

Като Дон Кихот, Игнациус:

• Е обсебен от книги (Боеций вместо рицарските романи)
• Вижда себе си като герой на велика мисия
• Интерпретира реалността погрешно, за да съответства на фантазиите си
• Има „оръженосец“ (в известен смисъл – различни хора, които той въвлича в схемите си)
• Преживява серия от унизителни провали

Но има и разлики. Дон Кихот е симпатичен – неговата лудост е благородна, неговите идеали (макар и остарели) са честни. Игнациус е по-проблематичен – неговата „лудост“ е смесена с егоизъм, мързел, жестокост.

Романът е пикаресков – жанр, който проследява похожденията на скитник-измамник (pícaro) през различни социални среди. Пикаресковият роман (от испанския „Ласарильо де Тормес“, 1554) използва пътуващия герой като начин да сатиризира цялото общество – всяка среща разкрива нов слой от социалната корупция или абсурд.

Игнациус, в неговите похождения, преминава през различни сфери на Ню Орлиънс:

• Фабриката Levy Pants – където той пробва да организира работниците в абсурден бунт
• Количката за хот-дог Lucky Dogs – където той яде повече от продава
• Нощният клуб Night of Joy – свърталище на порок и измама
• Полицията – некомпетентна, корумпирана

Всяка среда е сатиризирана. Корпоративният капитализъм (Levy Pants), уличната икономика (Lucky Dogs), порочната развлекателна индустрия (Night of Joy), правоохранителните органи (полицията) – всички са показани като абсурдни, корумпирани или некомпетентни.

Игнациус е катализаторът. Където и да отиде, той създава хаос. Той е като граната, хвърлена в подредени системи – разкривайки тяхната крехкост, тяхната абсурдност.

Галерията на ексцентрици

Една от великите радости на романа е неговата галерия от незабравими второстепенни персонажи. Тул населва Ню Орлиънс с ексцентрици, всеки с уникален глас, диалект, личност.

Ирен Райли – майката на Игнациус. Изтерзана, пиеща, но любяща жена, която понася злоупотребите на сина си. Нейната арка – от подчинение към освобождение – е една от емоционалните линии на романа. Накрая тя се бунтува срещу Игнациус, заплашвайки да го изпрати в психиатрия.

Миранда (Мирна) Минкоф – „любовницата-съперница“ на Игнациус, нюйоркска еврейска радикалка, феминистка, активистка. Те си кореспондират чрез дълги писма, изпълнени с интелектуални дуели. Мирна вярва в сексуалното освобождение и политическия активизъм; Игнациус я презира, но и копнее за нея. Тяхната връзка е битка на идеологии – неговата реакционна, нейната прогресивна.

Джоунс – чернокож мъж, принуден да работи за мизерна заплата в Night of Joy под заплаха от арест за безделие. Джоунс е един от най-проницателните персонажи – неговите саркастични коментари (изречени през облаци цигарен дим, иззад тъмни очила) разкриват расовата несправедливост. Той е жертва на системата, но и неин най-остър критик.

Патрулният Манкузо – некомпетентен полицай, наказан да носи абсурдни маскировки, за да хваща „подозрителни лица“. Неговите злополуки осигуряват комичен релеф.

Санта Баталя – приятелка на Ирен, сватовница, шумна и витална.

Госпожица Трикси – осемдесетгодишна счетоводителка в Levy Pants, която иска само да се пенсионира, но е държана на работа от абсурдни причини.

Дарлийн – танцьорка-стриптийзьорка в Night of Joy, която мечтае за номер с папагал.

Гас Леви и госпожа Леви – собствениците на Levy Pants, нещастна двойка, чийто брак е бойно поле.

Тези персонажи не са просто фон. Тул им дава дълбочина, гласове, собствени истории. Романът е полифоничен – множество гласове, множество диалекти, множество гледни точки. Ню Орлиънс оживява чрез тях.

И гениално, всички тези истории се преплитат. Сюжетът е сложна машина, в която действията на един персонаж засягат другите, водейки до неочаквани сблъсъци и развръзки. Това е фарсова структура – като часовников механизъм, в който всички зъбни колела се движат към комичен (и понякога катастрофален) финал.

Диалектът: Гласът на Ню Орлиънс

Една от най-възхваляваните черти на романа е неговото точно изобразяване на диалектите на Ню Орлиънс. Тул има невероятен слух за реч.

Особено уникален е акцентът, наречен „Yat“ (от поздрава „Where y’at?“ – „Къде си?“) – местният работнически диалект на бели жители на Ню Орлиънс, който всъщност звучи по-близо до Бруклин, отколкото до Юга. Ирен Райли и нейните приятелки говорят на този диалект.

Джоунс говорит на афроамерикански жаргон от епохата. Игнациус говори на надут, архаичен, претенциозен английски – пълен с латинизми и средновековни препратки. Контрастът между гласовете е комичен и характеризиращ.

Този лингвистичен реализъм заземява фантастичните събития в реална почва. Колкото и абсурден да става сюжетът, гласовете остават автентични. Това е, защо романът е смятан за най-доброто литературно изобразяване на Ню Орлиънс – градът оживява чрез своята реч.

Психоаналитично четене: Майката и детето

От психоаналитична перспектива, романът е богат на материал – особено връзката Игнациус-майка.

Игнациус е класически случай на арестирано развитие – психологическо дете в тяло на възрастен. Той е емоционално фиксиран в орална и анална фаза (по Фройд):

• Орална фиксация: Игнациус е обсебен от храна. Той постоянно яде – хот-дозите, сладкишите, всичко. Устата е центърът на неговото удоволствие. Лакомията е негова дефинираща черта.
• Анална фиксация: Игнациус е обсебен от своя „pyloric valve“ (пилорния клапан) – мускул в стомаха му, който се „затваря“ при стрес. Той постоянно говори за храносмилането си, за газовете си, за телесните си функции. Тялото му е източник на постоянна загриженост.

Връзката с майката е едипова в извратена форма. Игнациус е напълно зависим от Ирен – тя го храни, грижи се за него, понася го. Но той я презира, обижда, тиранизира. Това е любов-омраза – той не може да живее без нея, но я обвинява за всичко.

Когато Ирен започва да се освобождава – да има свой живот, да среща мъж (Клод Робишо), да заплашва да го изпрати в психиатрия – Игнациус изпада в паника. Загубата на майката е загуба на неговата сигурност, неговата идентичност, неговото съществуване.

Сексуалността на Игнациус е дълбоко потисната и изкривена. Той мастурбира с фантазии за умрялото си куче. Той изпитва амбивалентни чувства към Мирна (желание, замаскирано като презрение). Има намеци за латентна хомосексуалност (неговата фиксация върху определени мъжки фигури, неговото отвращение и фасцинация от гей средите).

Психоаналитично, Игнациус е човек, който никога не е завършил процеса на сепарация-индивидуация – отделянето от майката, формирането на автономно аз. Той е останал дете – грандиозно, нарцистично дете, което вярва, че светът трябва да се върти около него.

И тук е трагедията зад комедията. Защото Тул самият има сложна, обсебваща връзка с неговата майка Телма. Игнациус е, отчасти, портрет на тази динамика – синът, привързан и поробен от доминираща майка. И това е тревожно пророческо, защото именно Телма ще „спаси“ книгата след смъртта на сина – продължавайки да го контролира, да говори за него, да го представлява, дори след гроба.

Нарцисизмът и грандиозността

Игнациус е учебников случай на нарцистично разстройство на личността (макар че трябва да внимаваме с диагностицирането на литературни персонажи).

Той има:

• Грандиозно чувство за собствена важност: Вярва, че е гений, неразбран от глупавия свят
• Фантазии за неограничен успех: Неговите „трудове“, когато бъдат публикувани, ще променят света
• Вяра в собствената си уникалност: Никой не може да го разбере; той е над обикновените хора
• Нужда от възхищение: Той копнее за признание
• Чувство за право: Светът му дължи препитание; работата е под достойнството му
• Липса на емпатия: Той не вижда другите като реални хора, а само като фон за собствената си драма
• Завист и арогантност: Той презира всички, които имат успех в модерния свят

Но нарцисизмът на Игнациус е компенсаторен – той прикрива дълбока несигурност, страх, безсилие. Под грандиозността е ужас – ужас от света, от отговорността, от собствената неспособност. Неговата „философия“ (Боеций, Колелото на Фортуна) е защитен механизъм – начин да рационализира своите провали като космическа несправедливост, а не лична вина.

Това прави Игнациус едновременно отблъскващ и жалък. Ние се смеем на неговата грандиозност, но усещаме и болката под нея. Той е чудовище, но и ранено дете. Той е виновен, но и жертва – на майка си, на обществото, на собствената си психика.

Политическото четене: Реакционерът като революционер

Политически, „Сговор на глупаци“ е сложна и проблематична творба.

Игнациус се представя като революционер – той организира „кръстоносни походи“ за социална промяна. Но неговите революции са дълбоко реакционни, абсурдни, понякога фашистоидни:

„Кръстоносен поход за мавританско достойнство“: В Levy Pants, Игнациус се опитва да организира чернокожите работници в бунт. Но неговата цел не е истинско освобождение – той ги използва като инструмент за собствената си драма, и планът завършва катастрофално (и опасно за работниците).

„Партия на мира чрез дегенерация“: Игнациус планира да инфилтрира политиката чрез… хомосексуалисти, които, вярва той, ще доведат до световен мир чрез „дегенерация“ на военните. Това е едновременно абсурдно и обидно – Игнациус експлоатира гей хора за собствените си фантазии.

Тези „революции“ пародират контракултурата на 60-те. Игнациус е карикатура на радикала – някой, който говори за революция, но всъщност е воден от его, не от истински идеали. Той използва прогресивна реторика за реакционни или егоистични цели.

Тук романът е амбивалентен. От една страна, той сатиризира както десницата (Игнациус-реакционера), така и левицата (Мирна-радикалката, контракултурата). И двете са показани като абсурдни, посвоему.

От друга страна, някои критици намират расовата и сексуалната политика на романа проблематична. Изобразяването на Джоунс, макар и симпатично, използва расови стереотипи. Третирането на гей персонажите е карикатурно. Самият Игнациус изразява расистки, хомофобски, сексистки възгледи.

Защитниците отговарят, че романът сатиризира тези възгледи чрез Игнациус – че Игнациус е обект на присмех, не модел. Неговите предразсъдъци са част от това, което го прави нелеп. Тул не одобрява Игнациус; той го разобличава.

Но напрежението остава. В съвременен контекст, някои читатели намират хумора на романа неудобен. Това е, може би, неизбежно за сатира от друга епоха. Романът е продукт на ранните 60-те, със своите чувствителности и слепи петна.

Комедия и трагедия: Двойната природа

„Сговор на глупаци“ е дълбоко комичен роман – може би един от най-смешните в американската литература. Но под комедията тече трагедия.

Комедията е на много нива:

• Фарс: Абсурдни ситуации, физически комизъм, сблъсъци
• Сатира: Социална критика чрез преувеличение
• Комедия на характера: Игнациус и неговите ексцентричности
• Словесен хумор: Надутият език на Игнациус, диалектите, остроумията
• Ситуационна ирония: Несъответствието между намерения и резултати

Но трагедията е винаги там:

• Трагедията на Игнациус: Гений (или псевдо-гений), който не може да функционира, обречен на провал и нещастие
• Трагедията на Ирен: Майка, чийто живот е поробен от сина
• Трагедията на работническата класа: Джоунс, госпожица Трикси, и другите, хванати в безнадеждни обстоятелства
• Трагедията на самия автор: Тул, който се самоубива, неспособен да публикува книгата

Контрастът между комичния тон и мрачната същност е дефиниращ за романа. Както отбелязва един критик, „комичният тон стои в рязък контраст с мрачното изобразяване на живота на работническата класа“.

Това е, всъщност, дълбока традиция в комедията. Великата комедия винаги граничи с трагедията. Смехът и сълзите са близки. Шутът е тъжен; клоунът плаче зад маската. Игнациус е смешен защото е жалък; неговата комедия извира от неговото страдание.

И знанието за съдбата на Тул прави романа още по-горчиво-сладък. Ние се смеем на Игнациус, но знаем, че неговият създател се самоуби, неспособен да намери своето място в света – точно като Игнациус. Комедията е писана от човек в дълбока болка. Това придава на смеха меланхоличен оттенък.

Зелената ловна шапка: Символът

Един повтарящ се символ е зелената ловна шапка на Игнациус – неговата дефинираща характеристика, спомената в първото изречение и през целия роман.

Шапката е:

• Знак за ексцентричност: Тя го отличава, прави го странен, нелеп
• Защита: Той я носи като броня срещу света
• Регресия: Тя е детска, абсурдна, неподходяща за възрастен
• Идентичност: Тя е неразделна от него; да го видиш е да видиш шапката

В края на романа, когато Игнациус най-после напуска Ню Орлиънс (с Мирна), той има момент с шапката. Това е символичен жест – възможно начало на промяна, или просто продължение на същото.

Шапката е като маротката на шута – атрибут, който дефинира фигурата. Игнациус е неговата зелена шапка, точно както средновековният глупак е неговата шапка с магарешки уши. Шапката е знакът на глупостта – но и на уникалността, на отказа да се конформира.

Финалът: Колелото се завърта

Финалът на романа е майсторски – фарсова машина, в която всички сюжетни линии се събират в катастрофален кулминационен момент.

Игнациус, преследван от различни врагове (полицията, майка си, която иска да го изпрати в психиатрия), е на ръба на пълен срив. Колелото на Фортуна го е смазало – той е на дъното.

И тогава, неочаквано, се появява Мирна Минкоф – нюйоркската радикалка, „любовницата-съперница“. Тя пристига точно навреме, за да „спаси“ Игнациус от психиатрията (която той ужасно се страхува). Двамата избягват заедно от Ню Орлиънс, в нейната кола, към неизвестно бъдеще.

Това е амбивалентен край. От една страна, Игнациус е „спасен“ – избягва психиатрията, тръгва на ново приключение. Колелото на Фортуна се е завъртяло отново, издигайки го от дъното.

От друга страна, нищо не е разрешено. Игнациус не се е променил, не е научил нищо. Той бяга с Мирна – жена, която презира – към неясно бъдеще. Дали това е спасение или просто следваща глава от неговата абсурдна сага?

Финалната сцена е нежна по неочакван начин. Игнациус, в колата с Мирна, изпитва нещо като благодарност, дори обич. Той сваля шапката си (символичен жест?) и я допира до косата на Мирна:

„Нежно, той докосна нейната падаща коса с устните си.“

Това е, може би, единственият момент на истинска човешка нежност от Игнациус в целия роман. След стотици страници презрение, арогантност, егоизъм – един кратък жест на топлота.

Какво означава? Може би, че дори чудовището е способно на любов. Може би, че Колелото на Фортуна, въртейки се, може да донесе неочаквана благодат. Може би, че няма пълно изкупление, но има моменти на връзка.

Романът отказва да даде чист морал. Игнациус не е наказан (както биха искали моралистите), нито изкупен (както биха искали сантименталистите). Той просто… продължава. Колелото се върти. Животът продължава, абсурден и непредвидим.

Връзката с традицията на глупака

„Сговор на глупаци“ се присъединява към великата традиция на глупака в западната литература – традиция, която преминава през „Кораба на глупаци“ на Брант, „Похвала на глупостта“ на Еразъм, „Дон Кихот“ на Сервантес, шутовете на Шекспир.

Но Игнациус е особен вид глупак. Той е:

• Глупак-гений: Като Дон Кихот, неговата „лудост“ съдържа прозрения. Неговата критика на модерността не е напълно сгрешена.
• Глупак-огледало: Като шута, той разкрива истини за обществото около него. Където и да отиде, той излага абсурдността, корупцията, лицемерието.
• Глупак-жертва: За разлика от благородните глупаци, Игнациус е и жалък – жертва на собствената си психика, на майка си, на света.

Епиграфът на Суифт залага въпроса: кой е геният, кой са глупаците? Игнациус вярва, че той е геният, а светът – глупаците. Но романът подсказва обратното: може би Игнациус е най-големият глупак, заобиколен от хора, които, при всичките си недостатъци, поне функционират в света.

Или може би – и това е дълбочината на Тул – няма ясно разделение. Всички са глупаци, посвоему. Игнациус е глупак на грандиозността; Ирен е глупак на подчинението; обществото е глупак на повърхностността. „Сговорът на глупаци“ не е заговор на едни срещу друг – той е универсалното състояние на човечеството.

Това резонира с Еразъм. В „Похвала на глупостта“, самата Глупост твърди, че всички са глупаци – и че това е добре, защото глупостта прави живота поносим. Може би Игнациус, в цялата си абсурдност, е просто по-явен пример за глупостта, която всички споделяме.

Екзистенциалното четене: Абсурдът

От екзистенциална перспектива, „Сговор на глупаци“ е роман за абсурда – несъответствието между човешкото желание за смисъл и безсмисления свят.

Игнациус търси смисъл – чрез философия, чрез своите „трудове“, чрез своите кръстоносни походи. Но всичко се проваля. Светът отказва да съответства на неговите идеи. Реалността е хаотична, непредвидима, безразлична към неговите желания.

Албер Камю, в „Митът за Сизиф“, описва абсурдния герой – човек, осъден на безсмислена задача (като Сизиф, бутащ камъка нагоре завинаги), който намира достойнство в самото продължаване. Игнациус е абсурден герой – неговите усилия са безполезни, но той продължава.

Колелото на Фортуна е образ на абсурда. То се върти без причина, без справедливост, без смисъл. Хората се издигат и падат произволно. Няма космически ред, няма божествена справедливост – само сляпата богиня Фортуна, въртяща колелото.

Това е дълбоко модерна (дори постмодерна) визия. Светът на Игнациус е свят без вроден смисъл – свят, в който старите сигурности (религия, философия, ред) са се срутили, и хората са оставени да се борят в хаоса.

И самоубийството на Тул хвърля сянка върху това четене. Камю пише, че централният философски въпрос е дали да продължим да живеем в абсурден свят, или да се самоубием. Тул, изглежда, избра второто. Той не можа да понесе абсурда – провала на книгата, безразличието на света. Игнациус продължава (в колата с Мирна); неговият създател не можа.

Съвременната релевантност

Защо „Сговор на глупаци“ продължава да резонира десетилетия по-късно?

Първо, заради Игнациус като тип. В ера на социални медии, ние всички познаваме „Игнациус“-и – хора, които се смятат за гении, неразбрани от глупавия свят, които пишат дълги тиради (сега онлайн вместо на тетрадки), които обвиняват всички освен себе си за неуспехите си. Игнациус е пророчество за интернет тролла, за обидения нарцисист, за грандиозния неудачник.

Второ, заради критиката на модерността. Игнациус усеща нещо реално за повърхностността, консумеризма, духовната празнота на модерния живот. Тази критика е дори по-актуална днес – в ера на безкрайно потребление, дигитална разсеяност, загуба на дълбочина.

Трето, заради изобразяването на психичното заболяване. Игнациус (и неговият създател) страда от дълбоки психологически проблеми. Романът, макар комичен, докосва реалността на депресията, тревожността, арестираното развитие. В ера на нарастваща осведоменост за психичното здраве, тази тема е важна.

Четвърто, заради историята на книгата. Възкресението на „Сговор на глупаци“ – от отхвърлен ръкопис до Пулицърова награда – е вдъхновяваща приказка за упоритост, за майчина любов, за признание, дошло твърде късно. Тя резонира с всеки, който се е чувствал неразбран, отхвърлен, невидим.

Пето, заради чистата радост от четенето. Преди всичко, романът е забавен – блестящо смешен, изобретателен, жив. В свят на тежка, „важна“ литература, „Сговор на глупаци“ напомня, че великата книга може да бъде и чисто удоволствие.

Заключение: Геният и глупаците

Връщаме се към епиграфа на Суифт: „Когато истински гений се появи на света, можете да го разпознаете по този знак, че всички глупаци са в сговор срещу него.“

Кой е геният? Двусмислеността остава до края.

Ако геният е Игнациус – тогава романът е трагедия за неразбрания визионер, смазан от глупавия свят. Но Игнациус е твърде нелеп, твърде егоистичен, твърде безсилен, за да е истински гений. Неговата „гениалност“ е до голяма степен фантазия.

Ако геният е Тул – тогава историята на книгата потвърждава епиграфа. Тук имаше истински гений (Тул беше блестящ писател), и глупаците (издателите, които отхвърлиха книгата) бяха в сговор срещу него. Тул умря неразбран; едва посмъртно беше признат. Епиграфът, който той избра, се оказа пророчество за собствената му съдба.

Това е най-дълбоката ирония на романа. Тул пише книга за неразбран „гений“ (Игнациус), използвайки епиграф за това как светът отхвърля гениите. После светът отхвърля неговата книга. После той умира. После книгата е призната като дело на гений.

Животът имитира изкуството, имитиращо живота. Епиграфът става самоизпълняващо се пророчество.

Но има и по-нежно четене. Може би романът не е за гения срещу глупаците – а за това, че всички сме глупаци, и че в нашата обща глупост има нещо човешко, дори красиво.

Игнациус е глупак – но и ние сме. Ирен е глупак – но любяща. Джоунс е принуден да играе глупак – но е по-мъдър от всички. Целият Ню Орлиънс е сговор на глупаци – но е жив, витален, незабравим.

Може би това е посланието. Не презрение към глупостта, а прегръщане на нея – като Еразъм, който видя в глупостта самата същност на човешкото. Светът е абсурден. Хората са нелепи. Колелото на Фортуна се върти без смисъл. И въпреки всичко – има смях, има моменти на нежност, има животът, продължаващ.

Игнациус сваля зелената си шапка и целува косата на Мирна. Колелото се завърта. Колата потегля от Ню Орлиънс към неизвестното.

И някъде, в гроба си в гробището Грийнуд, Джон Кенеди Тул – който не доживя да види триумфа си – остава неразбран докрай. Геният, разпознат твърде късно. Глупаците, в сговор до края.

Но книгата живее. Игнациус живее – чудовищен, нелеп, незабравим. И докато читателите се смеят (и плачат) над неговите похождения, Тул постига нещо като безсмъртие. Колелото на Фортуна, въртейки се, го издигна – посмъртно, но завинаги.

Може би това е единственото утешение, което философията (или литературата) може да предложи. Не справедливост, не смисъл, не изкупление – а само това: че историята е разказана, че гласът е чут, че смехът отеква през десетилетията.

Геният се появи. Глупаците бяха в сговор. Но накрая – книгата победи.