Мизар, Анастасија, Кисмет, Ирфан: Византийската вълна на Балканите

Четири групи, една нишка — как църковният напев срещна пост-пънка и роди най-мистичния звук на полуострова

Пролог: Гласът от олтара, китарата от мазето

Представете си звук, който не би трябвало да съществува. Мрачна, пулсираща баслиния в духа на Joy Division. Студена, отекваща китара, родена сякаш в манчестърско мазе. И върху тях — глас, който не пее като рок вокалист, а възгласява: протяжно, орнаментирано, с интонациите на православен църковен напев, сякаш иде не от сцената, а от олтара на средновековна църква. Под него, някъде дълбоко, диша народна песен — оплакване, старо колкото самите Балкани.

Този невъзможен звук се роди в Скопие в началото на 80-те, в една социалистическа държава, която гледаше с подозрение и на църквата, и на националното чувство, и на тъмната западна музика. Групата се казваше Мизар — по името на звезда от Голямата мечка. И от нея тръгнаха нишки, които щяха да се проточат през десетилетията и границите: към Анастасија, която отнесе същия дух до номинирания за „Оскар“ филм „Преди дъжда“ и до сцените на Европа; към Австралия, където китаристът на Мизар в изгнание основа Кисмет; и, по успореден път, до София, където в началото на новия век Ирфан издигнаха същото духовно търсене до етерична, космополитна висота.

Четири групи. Три държави. Една обща душа: убеждението, че под кожата на модерната мрачна музика — пост-пънка, дарк уейва, етеричната вълна — може да тупти древното сърце на Балканите: византийският напев, селската оплаквачка, гайдата и тъпанът, кавалът и удът. Че „тъмната“ музика на Запада и „светата“ музика на Изтока не са противоположности, а отдавна разделени близнаци.

Това е историята на балканската мистична вълна — и на четирите ѝ най-забележителни въплъщения.

Историческият контекст: Мрак на Запад, напев на Изток

За да разберем тези групи, трябва да си представим два свята, които се срещнаха в тях.

Първият свят е следпънкова Европа от края на 70-те и 80-те. От руините на пънка се роди по-мрачно, по-вглъбено течение: Joy Division, Bauhaus, The Cure, Dead Can Dance. Дарк уейвът и готик рокът превърнаха меланхолията в естетика, а студенината — в изразно средство. В Югославия, която за разлика от останалия социалистически блок беше широко отворена към западната музика, тази вълна намери плодородна почва: белградският и загребският „нов бран“, словенските Laibach — цяла паралелна култура на мрачния звук.

Вторият свят е хилядолетен. Православният изток пази една от най-старите живи музикални традиции на Европа — византийското пеене, монодично, орнаментирано, устремено нагоре. Редом с него живее балканският фолклор: асиметричните ритми, гъгнивите гайди, епичните тъпани, оплаквателните женски гласове. (Светът скоро щеше да ги открие: през 1986 сборният албум „Мистерията на българските гласове“ направи българското народно пеене световна сензация, а Lisa Gerrard и Brendan Perry от Dead Can Dance вече доказваха, че „готическата“ и „световната“ музика могат да бъдат едно.)

В социалистическа Югославия обаче двата свята бяха разделени с невидима стена. Църковната музика беше в най-добрия случай търпяна; националното чувство на съставните републики — наблюдавано с подозрение. Да пееш с църковен глас върху пост-пънк китари, при това на македонски език, с текстове за вяра и род, беше жест едновременно естетически и тихо политически.

Точно този жест направи Мизар. И той отекна далеч отвъд Скопие.

Мизар: Пионерите от Скопие

Мизар се ражда през 1981 в Скопие — първоначално като инструментално трио: Горазд Чаповски (китара), Валентин Забякин (бас) и Панта Джамбазоски (барабани). Скоро Забякин е заменен от Илия Стояновски, а на вокала застава Ристо Въртев — бъдещият основател на Архангел. Още първото им демо за Радио Скопие (1982) получава възторжени отзиви, но армейските задължения разпръсват групата. Тя ще се завръща отново и отново — самите музиканти наричат превъплъщенията си „откровения“.

Голямото, второ откровение идва с вокалиста Горан Таневски. През 1988 излиза дебютният албум „Мизар“ (Helidon, продуциран от Горан Лисица–Фокс) — плоча, смятана за първия албум на популярна музика на македонски език в Югославия и нареждана сред десетте най-добри рок албума, издавани някога в бившата федерация. От нея тръгва незабравимият химн „Девојка од бронза“, а до авторските песни застава преработка на може би най-обичаната македонска народна песен „Зайди, зайди“ под името „Златно сонце“. Формулата е родена: пост-пънк и готик рок, пропити с македонски фолклор и византийско пеене, с вокал, стъпил върху християнския църковен напев. Авангардният звук, християнските наклонности и подкрепата за македонското самоопределение им спечелват подозрението на властите — и обожанието на публиката.

Вторият албум, „Свјат Dreams 1762–1991″, е записан в края на 1990 и излиза на 7 септември 1991 — в самото навечерие на референдума, с който Македония се отделя от Югославия. Заглавието е игрословица със „Sweet Dreams“ на Eurythmics (чиято песен групата преработва по неподражаем, мрачно-литургичен начин), а до нея застават народната песен-плач „1762″ — за черната вест, дошла „от Цариграда в Охрида“, свързвана с гибелта на Охридската архиепископия — и „Дом“, писана от първия вокалист Ристо Въртев. Малко плочи в историята са заставали така буквално на границата между две епохи: албумът изпраща една държава и посреща друга.

После идва разпадът: Таневски напуска, за кратко пее вокалистката Нора, и в края на 1991 Мизар замлъква. Но не завинаги. През 2003 идва третото откровение — с нов глас: Горан Трайкоски, водачът на Падот на Византија и Анастасија. Още първият сингъл, „Почесна стрелба“ (2003), чупи рекордите по популярност и до днес често е сочен за най-добрата македонска песен, създадена след разпада на Югославия. Следват албумите „Кобна убавина“ (2004), „Поглед кон цветната градина“ (2007) и „Детето и белото море“ (2010) — последният записан с мъжкия хор „Хармосини“, изпълняващ византийска духовна музика: кръгът между рока и олтара се затваря докрай. През 2014 групата подгрява Simple Minds в Скопие и обявява албума „Шарена крава“ — изненадващо завръщане към пънк корените, с Яна Бурческа като втори женски глас в историята им; същата година излиза и документалният филм „Mizar: The Star of Hope“. А единственият човек, минал през всички откровения от 1981 до днес, е китаристът Горазд Чаповски.

От Мизар тръгват двата следващи пътя на нашата история — този на Трайкоски и този на Чаповски.

Анастасија: Гласът на „Преди дъжда“

Ако Мизар роди балканския дарк уейв, Анастасија го отведе най-далеч в света.

Групата израства от същата скопска среда. Горан Трайкоски — минал през Падот на Византија (пионерската дарк уейв формация от 1983-85, вдъхновена от Joy Division и Bauhaus, но вече с църковнославянски напеви) и през самия Мизар — заедно със Златко Ориджански (бивш Lola V. Stain) и Зоран Спасовски създават формация, възникнала в края на 80-те първоначално под името Апокрифна реалност, а от 1989 — Анастасија. Самото име казва всичко: „анастасис“ на гръцки означава „възкресение“. Тяхната музика е точно това — възкресяване на византийското минало: източноправославна църковна музика, слята с богатата гама от македонски етнически ритми, с гайда, кавал и тъпан редом до семплери и синтезатори.

Дебютът им е знаменателен: 12-инчов сингъл „На рѣкахъ Вавилонскыхъ“ (1990) — псалм 136 („При реките на Вавилон“), плачът на изгнаниците по изгубения Сион, изпят като мрачен, хипнотичен ритуал. Изборът е дълбоко красноречив: песен на изгнание и памет, изпята от народ, търсещ собствената си идентичност на прага на разпадаща се федерация.

А после идва моментът, който ги обезсмъртява. Милчо Манчевски ги кани да напишат музиката към филма си „Преди дъжда“ (1994) — първия македонски филм, номиниран за „Оскар“ за чуждоезичен филм, носител на „Златен лъв“ от Венеция. Саундтракът, издаден от Polygram, се продава в хиляди копия по целия свят; песни като „Pass Over“ и „Time Never Dies“ се превръщат в емблема на балканската меланхолия. За милиони зрители по света гласът на Анастасија — този древен, литургичен, разтърсващ звук — стана самият глас на Балканите: красив, трагичен, извънвремев.

Следват „Melourgia“ (1997, за гръцкия лейбъл Libra) — сборник от непубликувани записи от периода 1989-1996, включващ разгърната десетминутна версия на „На рѣкахъ Вавилонскыхъ“ — и последният им студиен албум „Ноктурнал“ (1998, записан в студио „Тралала“ и миксиран в Атина с продуцента Coti K.). „Ноктурнал“ е смела крачка напред: към македонския фолклор и византийския напев се прибавят електроника, семпли и секвенсери — един слушател я описва като изключителна смес от македонска народна музика, византийско църковно пеене и глич електроника, каквато „много вероятно не сте чували досега“. Групата пише музика и за театър (европейското турне на спектакъла „Бахàналия“), изнася концерти с театрално-визуални елементи, но около 2002 тихо замлъква, без официален разпад — а Трайкоски поема към Мизар и към самостоятелни проекти.

Кисмет: Мизар в изгнание

Когато Мизар се разпада в края на 1991, Горазд Чаповски заминава за Австралия. И там, в Мелбърн, през 1993 основава Кисмет — група, смятана от самото начало за своеобразно продължение на Мизар, пренесено на другия край на света. Името, дошло от турско-арабското „късмет“ — съдба, орис — е сякаш самоописание: съдбата на музикант, понесъл звука на родината си през океана.

Още първите записи казват всичко: „The Fog“ е англоезична преработка на мизаровата „Магла“, а „Heaven in Asia“ и „Sister Tonight“ (с австралийската вокалистка Кери Смит) излизат в края на 1993 на австралийска компилация. Следват EP-то „Dormant Dire“ (1994) и дебютният албум „Damjan’s War“ (1995) — и звук, който един австралийски радиоводещ описва незабравимо: представете си македонски погребален марш, изсвирен като рок музика в ехо-камера.

Формулата на Кисмет е дръзка: балкански народни инструменти — тамбура, зурла, кавал, гайда, тъпан — слети с дарк уейв, индустриални и електронни пластове, с дълбокия, заплашителен вокал на Чаповски (текстово повлиян и от поезията на баща му, писателя Иван Чаповски). През 1997 групата подписва с американския лейбъл Tone Casualties и издава „Wake Up Gods“ — вероятно върха си: албум-хроника за съдбата на Балканите, от сакралните богове на миналото до политическите реалности на настоящето, в който тъжните македонски хорали се сблъскват с танцувално-индустриални ритми в духа на Chemical Brothers и KMFDM. Албумът стига дотам, че MTV America лицензира семпли от него за предаванията си. Следва „North Atlantic Balkan Express“ (1999) — и завръщането: същата година Чаповски се прибира в Македония, координира трибютния албум за Мизар (2001, с кавъри на „Дом“ и „Истекувам“), издава последния албум на Кисмет, „Dreaming“ (2002, Avalon), и затваря групата, за да възкреси… Мизар. Кръгът се затваря: изгнанието свършва там, откъдето е започнало.

Ирфан: Българският бряг на вълната

И тук историята прекосява границата — към София, където през 2001 се ражда Ирфан, българското и може би най-космополитното въплъщение на същия дух.

Името е взето от суфитската терминология и означава „гносис“, „тайно знание“, „откровение“ — и това е точно обещанието на музиката им. Ирфан създават електро-акустичен уърлд фюжън, вдъхновен от сакралната и народната музика на България, Балканите, Анадола, Персия, Близкия изток, Северна Африка и Индия, и от духовното наследство на Византия и средновековна Европа. Съставът е истински оркестър от древни инструменти: Ивайло Петров (уд, баглама саз, тамбура, сантур, псалтерий), Ясен Лазаров (кавал, ней, дудук, хармониум), Петър Тодоров и Калин Йорданов (дарбука, зарб, рик, даф, бодран) — а над всичко се реят етеричните женски вокали (Деница Серафим, по-късно и Дарина Златкова) и силният мъжки глас на Йорданов. Сравнението с Dead Can Dance ги съпътства от първия ден — и то е едновременно комплимент и сянка, към която ще се върнем.

От 2003 Ирфан са артисти на френския лейбъл Prikosnovénie, специализиран в етерична и етническа музика. Дебютният албум „Irfan“ (2003) ги представя на европейската готик, неофолк и уърлд сцена; следва „Seraphim“ (2007) — албум-пътешествие с песни като „Simurgh“ (митичната персийска птица), „Hagia Sophia“ (химн за великата константинополска църква), „Star of the Winds“ и „Return to Outremer“. Групата обикаля успешно цяла Европа, свири на големите готически, средновековни и уърлд фестивали — от Castlefest в Холандия нататък — и пише музика за кино и театър.

А през 2015, след осемгодишно мълчание, идва върхът: „The Eternal Return“ — албум, обявен от Side-Line Magazine за „албум на годината“ и класиран на първо място в неговия топ 20 за 2015. Десет песни, които пътуват от Сахара през сибирските степи до градините на Йерусалим и мистичните светове на Хилдегард фон Бинген: заглавната пиеса, „The Golden Horn“ (за срещата на Европа и Азия под стените на древния Константинопол — послание за мир между културите), православният химн „Тебе поем“, и — символичен жест — кавър на „Salamander“ на самите Dead Can Dance, направен с личното разрешение на Brendan Perry. Ученикът се поклони на учителя — и застана редом с него. През 2018 излиза и „Roots“, завръщане към корените, каквото подсказва и името му.

Честното усложнение: Между корена и клишето

Никоя честна история не бива да спестява сенките — а тази вълна има своите.

Първата е политическата. Музиката на Мизар и наследниците им е неотделима от македонското национално пробуждане — и точно това е част от силата ѝ. Но връзката между мистичния звук и националното чувство е нож с две остриета: това, което за едни е възкресяване на потискана идентичност, за други граничи с патетика; неслучайно самите Мизар в „Шарена крава“ (2014) демонстративно свалиха народните инструменти и патриотичните теми, сякаш за да докажат, че могат и без тях. Втората сянка е естетическата: сянката на Dead Can Dance. Сравнението, което преследва Ирфан (а и цялата вълна), поставя вечния въпрос на всяка школа — кога преклонението пред образеца прераства в собствен глас? Критиците не бяха единодушни дори за „The Eternal Return“: докато едни го обявяваха за шедьовър, други съжаляваха, че групата е загърбила мрака на ранните си творби в полза на по-светла духовност. И третата, най-тъжната сянка: краткостта. Анастасија замлъкна без сбогуване; Кисмет се разтвори обратно в Мизар; вълната остави дискографии, по-малки от влиянието си. Но може би точно това ѝ отива — като византийските фрески, оцелели на фрагменти, тя е по-скъпоценна заради всичко, което не успя да бъде.

Дискографията: Пътеводител

Група	Ключови издания	Емблематични песни	Защо да започнете оттук
Мизар	„Мизар“ (1988), „Свјат Dreams 1762–1991″ (1991), „Кобна убавина“ (2004), „Детето и белото море“ (2010)	„Девојка од бронза“, „Златно сонце“, „1762″, „Свјат Dreams“, „Почесна стрелба“	Основоположниците: пост-пънк с византийска душа; дебютът е сред десетте най-велики югославски рок албума
Анастасија	„На рѣкахъ Вавилонскыхъ“ (12″, 1990), „Before the Rain“ OST (1994), „Melourgia“ (1997), „Ноктурнал“ (1998)	„Pass Over“, „Time Never Dies“, „На рѣкахъ Вавилонскыхъ“, „Gori“	Гласът на Балканите за света: саундтракът на номинирания за „Оскар“ филм; „Ноктурнал“ смесва напева с електроника
Кисмет	„Dormant Dire“ EP (1994), „Damjan’s War“ (1995), „Wake Up Gods“ (1997), „North Atlantic Balkan Express“ (1999), „Dreaming“ (2002)	„The Fog“, „Heaven in Asia“	Диаспорното продължение на Мизар: зурли и тъпани срещу индустриална електроника; семпли от „Wake Up Gods“ звучаха дори по MTV
Ирфан	„Irfan“ (2003), „Seraphim“ (2007), „The Eternal Return“ (2015), „Roots“ (2018)	„Simurgh“, „Hagia Sophia“, „Star of the Winds“, „The Golden Horn“, „Тебе поем“, „Salamander“	Българският, най-космополитен бряг на вълната: етерична уърлд музика; „The Eternal Return“ бе обявен за албум на 2015 от Side-Line

Съвременната релевантност: Защо тази музика днес

Защо тези групи звучат по-актуално от всякога?

Защото живеем в епоха на изкоренена, алгоритмично осреднена музика — и тяхното изкуство е точната противоотрова: звук с корен, с място, с памет. Защото те решиха, десетилетия преди „уърлд мюзикът“ да стане модна етикетка, най-трудната творческа задача: как да бъдеш едновременно локален и универсален, древен и модерен, верен на традицията и радикално нов. Защото доказаха, че сакралното има място в светската култура — че църковният напев може да живее в рок песен, без нито напевът да се опошли, нито песента да се превърне в проповед. И защото, за нас в България, Ирфан са тихо национално съкровище: група, призната в цяла Европа, която носи по света звука на нашите ширини с достойнство, каквото малцина постигат.

Заключение: Реките на Вавилон текат през Балканите

Връщаме се към невъзможния звук от началото — към гласа от олтара върху китарата от мазето.

Историята на Мизар, Анастасија, Кисмет и Ирфан е, в крайна сметка, история за паметта. Четири групи, които отказаха да повярват, че модерността изисква амнезия; които слязоха в най-дълбоките пластове на балканското звучене — византийския напев, псалма, оплаквачката, гайдата — и ги изнесоха на повърхността не като музеен експонат, а като жива, пулсираща, съвременна музика. Мизар го направиха първи, с дързостта на пионери в подозрителна епоха. Анастасија го отнесоха до екраните и сцените на света. Кисмет го пренесоха през океана и обратно, доказвайки, че коренът пътува с човека. Ирфан го издигнаха до етерична, наднационална висота, в която Балканите разговарят с Персия, Византия и средновековна Европа като равни.

Псалмът, който Анастасија изпяха в дебюта си, е плачът на изгнаниците: „При реките на Вавилон, там седяхме и плачехме, когато си спомняхме за Сион.“ Може би това е тайният епиграф на цялата вълна. Защото всички тези музиканти пееха, всеки по своему, край реките на своя Вавилон — в социалистическа Югославия, в емигрантска Австралия, в преходна България — и всички отказаха да забравят своя Сион: онзи древен, свят, изгубен звук, който Балканите носят в кръвта си.

Те не плакаха обаче. Те свириха. И благодарение на тях реките на Вавилон днес текат през Балканите не като плач, а като музика — мрачна и сияйна, древна и модерна, тъмна вълна с византийско сърце, която продължава да намира нови слушатели, нови брегове, нови откровения.

Защото, както знаят и монасите, и рок музикантите: гласът, който помни, никога не замлъква напълно. Той само чака следващото си откровение.