Митология
Всекидневна/məˈθɑlədʒi/
Митологията е религията на някой друг — по-точно, религията на някого, който вече е мъртъв, или е далеч, или просто не сме ние. Никой не подрежда собствената си жива вяра в раздела „митология"; там слагаме единствено богове, пред които е спрял да коленичи и последният им поклонник. Денят, в който умира последният вярващ, е денят, в който богът тихо се пренася от единия раздел в другия — без да се е променил ни на йота.
А тези богове не са били приказки. Зевс не е бил герой от легенда — цели градове са уреждали живота си според волята му, водили са войни в негово име, полагали са клетви, които е било светотатство да нарушиш. Один е искал кръв и я е получавал. Египтянинът, който гледал изгрева, не си казвал „каква хубава история за Ра" — той виждал бог, който всяка сутрин надвива мрака, и от този двубой зависело дали светът ще осъмне. Всичко, което днес четем на децата преди сън, някога е било онова, за което възрастните са умирали.
Оттук и тихата, леко зловеща истина, скрита в думата: митологията е гробището, в което рано или късно се пренасят всички религии. Не защото са били лъжливи, а защото са останали без вярващи. И щом всяка мъртва вяра някога е била жива като нашата, то и нашата е кандидат за същия раздел — жива митология, която още не знае, че е митология. Всеки храм е бъдещ музей; всяка молитва — бъдещ фолклор. Просто още не сме доживели деня, в който някой ще каже за най-святото ни: „каква красива стара приказка са си разказвали."
Има обаче и нещо почти нежно тук. Митологията е онова, което оцелява, когато вярата си отиде, но красотата — не. Спираме да коленичим, но не спираме да разказваме. Митът е молитва, надживяла своя бог: още я произнасяме, само че вече не я мислим наистина. Затова световните митологии са едновременно гробища и съкровищници — в тях лежат богове, които никой не храни, но и никой не изхвърля, защото са твърде хубави, за да бъдат забравени докрай.