„Казаци“: Човекът, който искаше да стане едно с природата

Лев Толстой, „Казаци. Кавказка повест от 1852 година“ (1863)

Пролог: Никой не погледна след него

В края на повестта един млад мъж напуска село.

Каруцата му се отдалечава по прашния път край река Терек. Зад него остават станицата, лозята, кордоните, планините — и всичко, което той в продължение на месеци е наричал, с цялата сериозност на душата си, своя нов живот, своето спасение, своята истина. Остава момичето, на което е предлагал брак и цялото си състояние. Остава старецът, с когото е пил, ловувал и философствал за Бога и греха. Той се обръща от каруцата, за да ги погледне за последно.

Старецът и момичето разговарят за свои си неща. Никой от двамата не гледа след него.

Това е последното изречение на „Казаци“ — и то е може би най-тихият съкрушителен финал в руската литература на 19-ти век. Никаква трагедия, никаква сцена, никакво отмъщение на съдбата: просто един свят, който се затваря зад чужденеца така безразлично, както водата се затваря зад хвърлен камък. Дмитрий Оленин, московският аристократ, дошъл в Кавказ да се прероди, да стане прост, истински, природен човек — да стане казак, — си тръгва такъв, какъвто е дошъл: външен. И селото, което той е обичал с цялата сила на изтощената си душа, не си прави труда дори да го изпрати с поглед.

Толстой е на трийсет и четири години, когато публикува тази повест — и е работил върху нея близо десетилетие, от собствените си кавказки години насам. „Казаци“ е неговата младост, сложена под микроскоп: историята на богат, празен, дълбоко неудовлетворен млад мъж, който бяга от Москва в Кавказ, за да се спаси чрез простия живот — и открива там всичко, което е търсил: природата, свободата, любовта, дори философията на щастието. Открива го, докосва го с ръка.

И не може да го има.

Защото „Казаци“ е книга за най-съблазнителната и най-невъзможната мечта на цивилизования човек: да съблечеш цивилизацията като мръсна риза и да се върнеш в природата — да станеш прост, цялостен, невинен. Мечта, стара колкото Русо и жива колкото последното видео за „преместихме се на село и заживяхме истински“. Толстой я е сънувал с цялата си душа. И е бил достатъчно велик писател, за да опише, безпощадно, защо тя не се сбъдва.

Историческият контекст: Кавказ — руската романтична граница

За да разберем повестта, трябва да разберем какво е означавал Кавказ за руското въображение — защото Оленин пътува не просто към планини, а към мит.

От началото на 19-ти век Русия води дълга, жестока колониална война за покоряването на Кавказ (1817-1864) — срещу чеченци, черкези, дагестанци, срещу имамата на легендарния Шамил. И както става с империите, войната ражда литература. Пушкин с „Кавказки пленник“, Лермонтов с „Херой на нашето време“ и „Мцири“ превръщат Кавказ в руския Ориент: земя на диви красоти, благородни диваци, черкезки хубавици и фатални страсти; място, където разочарованият светски човек отива да лекува душата си с барут и екзотика. Цяло поколение млади дворяни расте с този мит — включително едно графче от Ясна поляна на име Лев Николаевич Толстой.

По границата на тази война, по река Терек, живее особено съсловие: гребенските казаци. Староверци, заселени тук от векове, те са парадоксално племе — руски по произход и вяра, но с бит, облекло и нрави, взети от планинците, срещу които воюват; свободни земеделци-воини, които не познават крепостното право, презират „руснаците“ от вътрешността, пият чихир от собствените си лозя и живеят с пушката до рамото. Полуселяни, полувоини, полупланинци: живо опровержение на границата между „нас“ и „тях“.

През 1851 двайсет и две годишният Толстой — пропилял пари, здраве и младост по московските салони и картите — заминава с брат си Николай именно там, в станица на Терек, и постъпва в артилерията. Ще прекара в Кавказ близо три години. Ще ловува с истински стар казак (прототипа на Ерошка), ще се влюбва, ще воюва, ще започне да пише. Кавказ ще се окаже неговото раждане като писател — и „Казаци“, подхваната още тогава и завършена цяло десетилетие по-късно, е равносметката на това раждане.

Публикацията ѝ през 1863 в списание „Русский вестник“ има и своя прочут анекдот: Толстой довършва и продава повестта, за да покрие огромен дълг от хазарт — хиляда рубли, загубени на билярд. Историята е твърде хубава, за да я подминем, и твърде показателна: книгата за бягството от порочния цивилизован живот е издадена, за да плати дълговете на порочния цивилизован живот. Самият Оленин би се усмихнал горчиво.

А Тургенев — вечният съперник и вечният ценител — ще нарече „Казаци“ любимата си творба на Толстой; по-късни биографи ще я определят като първия му шедьовър.

Толстой на прага: Между Русо и самия себе си

„Казаци“ стои на особено място в творчеството на Толстой — на прага, точно преди „Война и мир“. И носи в зародиш всичко, което идва после.

Младият Толстой е човек, разкъсван между две страсти. Едната е Русо — когото той боготвори буквално (носел е медальон с портрета му вместо кръст): философът на естествения човек, на поквареността на цивилизацията, на връщането към природата. Другата е собствената му неутолима, безмилостна интроспекция — дневниците, в които той се самонаблюдава, самообвинява и самопроектира с яростта на монах и прецизността на счетоводител.

„Казаци“ е сблъсъкът на тези две страсти. Русоисткият импулс изгражда света на повестта: казаците като живи „естествени хора“, неразделени от природата, цели, без рефлексия. А безпощадната интроспекция изгражда Оленин — и не му позволява нито една самоизмама да оцелее до края на страницата. Резултатът е книга, която едновременно вярва в мечтата на Русо и я разглобява: Толстой пише химн на естествения живот с ръката на човек, който знае, че самият акт на писането на химни те изключва от този живот.

Оленин е първата пълна скица на великия Толстоев герой-търсач — на Пиер Безухов, на Константин Левин: неспокойният, съвестлив, самоизмъчващ се дворянин, който търси как да живее истински. Повестта поставя и всичките по-късни Толстоеви въпроси: трудът срещу празнотата, природата срещу салона, простият народ срещу образованото съсловие, щастието като себеотдаване. „Казаци“ е, в този смисъл, жълъдът, от който ще израснат двата най-велики романа на 19-ти век.

Повестта: Един московчанин на Терек

Историята е измамно проста — и всяка нейна брънка е точно премерена.

Дмитрий Андреич Оленин напуска Москва призори, след прощална вечеря с приятели, които не го обичат особено. Той е млад, богат, свободен — и празен: пропилял половината си състояние, неслужил никъде докрай, невлюбвал се истински никога. В дългото пътуване на юг той мечтае — и Толстой безмилостно каталогизира мечтите му: слава, жени, черкезка робиня-красавица, която той ще образова… Оленин пътува към Кавказ на Пушкин и Лермонтов — към литературата, не към мястото.

А мястото го посреща с планините. Сцената, в която Оленин за пръв път вижда снежните върхове и не може да повярва в реалността им — и после целият му вътрешен живот започва да се подрежда около тях („а планините…“, отеква в него след всяка мисъл), — е един от онези пасажи, с които Толстой завинаги вдига летвата на пейзажа в световната литература: природата не като декор, а като събитие в душата.

В станицата на Терек Оленин е настанен — за огромно недоволство на хазяите — в дома на казашки хорунжий. И тук са тримата души, които ще станат неговият нов свят.

Марянка — дъщерята: висока, силна, красива с онази независима, почти надменна красота, която не проси одобрение. Тя работи, мълчи, гледа през квартиранта като през стъкло. Сгодена е за Лукашка.

Лукашка — младият казак-джигит: смел, лек, ловък, любимец на станицата. В началото на повестта той, на нощен пост край Терека, застрелва чеченски абрек, преплуващ реката — и това убийство, извършено без грам угризение и посрещнато от селото като подвиг, ще виси над цялата книга.

И дядо Ерошка — може би най-великолепният старец в руската литература: исполин на осемдесет години, бивш джигит, крадец на коне и герой, а сега ловец, пияница и философ, презиран от порядъчните казачки и обичан от всички останали. Ерошка се лепва за богатия квартирант (който налива), и вечер след вечер, над чихира, излива пред него своята вяра — езическа, весела, безкрайно широка: Бог е направил всичко за радост на човека; грях няма в нищо природно; звярът е по-мъдър от човека; а умреш ли — трева ще порасне на гроба ти, и това е всичко.

Оленин слуша, ходи на лов, живее. И бавно, страница по страница, Кавказ на Пушкин умира в него — и на негово място идва нещо истинско.

Сцената в бърлогата: Щастието е да живееш за другите

В средата на повестта стои една от най-прочутите сцени в цялото творчество на Толстой — и тя се случва не в битка и не в любов, а в един храсталак, пълен с комари.

Оленин, сам на лов в гората, сяда да си почине в бърлогата на елен — в самото легло на звяра, още топло от тялото му. Около него жужат милиони комари; той се отказва да ги гони; и изведнъж, сред зноя, зеленината и жуженето, го поразява мисъл на откровение: той не е руски дворянин, член на московското общество, роднина и приятел на еди-кои си — той е просто същество: като комара, като фазана, като елена. Като тях ще поживее и ще умре, и тревата ще порасне отгоре — и нищо повече. И странно: тази мисъл не го ужасява, а го освобождава.

А от нея, в същия зноен унес, израства втората: щом животът е кратък и щастието е единственото, което искаме — защо тогава сме нещастни? И отговорът, който Оленин формулира, седейки в еленовата бърлога, е може би първото изричане на цялата бъдеща Толстоева етика: защото искаме щастие за себе си. Щастието е да живееш за другите. Себеотдаването, а не притежанието.

И Оленин — целият Оленин е в това — веднага превръща откровението в проект. Той решава да се жертва. Търси на кого. И подарява на Лукашка коня си — скъп, великолепен кон, подарък, който в станицата не се дава даром никому.

Резултатът е един от най-фините иронични обрати в повестта: казаците не разбират жеста. Лукашка приема коня с недоумение и подозрение — какво ли цели този руснак? — и станицата решава, че квартирантът е или глупак, или хитрец. Себеотдаването, замислено като мост към простите хора, само издълбава рова: защото истинската простота не прави проекти от добродетелите си. Оленин се жертва пред огледало — и огледалото го издава.

Любовта: Марянка, или недостижимото

А после идва любовта — и тя е центърът на повестта именно защото Толстой отказва да я напише като любовна история.

Оленин се влюбва в Марянка бавно, тежко, против волята си. И забележете как е изградено това чувство: той почти не разговаря с нея. Марянка в повестта мълчи, работи, смее се с други, минава през двора с кобилица на рамо — тя е видяна, не опозната. Оленин се влюбва не в жена, с която е разменил душа, а в начин на съществуване: в нейната цялостност, в липсата на всяка поза, в това, че тя е част от лозята, от степта, от Терека — че тя е самата природа в човешки образ. Той сам си го признава в писмото-изповед към края: обича я като красотата на планините и небето; не може да я обича иначе.

И тук е дълбокият, безпощаден въпрос на повестта: това любов ли е изобщо — или последната, най-изтънчена форма на неговия проект за самоспасение? Оленин иска Марянка така, както иска Кавказ: за да се прероди чрез нея. Тя му е нужна като врата към истинския живот. А човек, превърнат във врата, рано или късно го усеща.

За момент изглежда, че мечтата се сбъдва. Оленин, вече решен, ѝ говори за женитба; Марянка — практична, свободна казачка, на която богатият и кротък квартирант съвсем не е безразличен като партия — сякаш омеква; казва му да пита баща ѝ. Читателят затаява дъх заедно с героя.

И тогава Толстой нанася удара — отдалеч, по казашки. Абреците идват да отмъстят за убития в началото: в престрелка отвъд реката Лукашка е прострелян в корема, тежко, вероятно смъртоносно. И когато Оленин, въпреки всичко, се доближава до Марянка още веднъж, тя се обръща към него с лице, което той не е виждал, и го отпраща с две думи, груби като земята: махай се, постил си ми — омразен си ми.

Всичко е свършено за миг. Не защото Марянка е обичала Лукашка романтично (Толстой нарочно оставя и това неясно) — а защото кръвта на ранения казак внезапно осветява истината, която е стояла там през цялото време: Оленин е чужд. Той е от света, който изпраща войски на Терека; неговата любов е каприз на човек, който може по всяко време да си тръгне — и точно това сега прави. Молбата му за преместване е подадена; каруцата чака; Ерошка го прегръща пиянски и сърдечно; и — последното изречение — никой не поглежда след него. 

Ерошка: Философът с пушката

Струва си да се върнем при стареца — защото дядо Ерошка не е епизодично лице, а вторият идеен полюс на книгата.

Ерошка е Русо, който никога не е чел Русо. Неговата житейска философия, изливана вечер над чашата, е завършена система: природата е добра; всичко естествено е безгрешно; поповете и порядъчните лъжат; звярът е мъдър; насладата е благодарност към Бога; смъртта е трева на гроба. Той е живял всичко — убивал е, крал е, обичал е, пилял е — и не се разкайва за нищо и не се хвали с нищо: миналото му е като времето, просто е било. И той е единственият в станицата, който истински обиква Оленин — може би защото, стар и ничий, сам е станал наполовина външен за своя свят.

Но Толстой е твърде честен, за да остави Ерошка само мъдрец. В него има и самота — старецът, когото никой не чака, се вкопчва в квартиранта, защото няма с кого да пие; има и сълзи посред песента, внезапни и стариковски; има и жалост. Естественият живот, погледнат в края си, също не е рай: той е просто живот — с износено тяло, с умрели връстници, с трева, която скоро ще порасне. Ерошка е едновременно най-свободният и най-самотният човек в повестта — и в това двойно осветление е зрелостта на младия Толстой: той дава на естествения човек цялата си любов, но не му спестява истината.

Честните усложнения: Империята зад лозята

Fullamount дължи на читателя и другия поглед към тази красива книга — защото от дистанцията на времето в нея се виждат неща, които съвременниците не са гледали.

Първо: това е повест от колониална война — разказана изцяло от едната ѝ страна. Идилията на станицата стои върху щик: казаците са граничната стража на империя, която в момента на действието (и на писането) покорява Кавказ с огън. Чеченците в повестта са „абреци“ — силуети отвъд реката, мишени, опасност; единственият, който получава лице, е мъртвият брат на убития, дошъл да прибере тялото, с неговото вкаменено презрение към убийците. Толстой, нека бъдем точни, е по-добър от епохата си: той показва достойнството на този враг, а убийството на плуващия абрек е описано с хладина, в която внимателният читател чува въпрос. Но въпросът остава незададен на глас. Ще минат четирийсет години, преди старият Толстой да го зададе с пълна сила — в „Хаджи Мурат“, своята велика самокорекция, където гледната точка най-сетне пресича Терека. „Казаци“ е книгата преди това пробуждане: прекрасна и едноока.

Второ: благородният дивак е конструкция. Простотата, в която Оленин (и младият Толстой) се влюбва, включва и това: Лукашка убива човек и не изпитва нищо, и повестта поднася тази нечувствителност почти като здраве, като цялостност. Русоисткият мит превръща реални хора — със собствена сложност, сметки, жестокости — в огледало за копнежите на уморения цивилизован човек. Иронията е, че самата повест показва как станицата отказва да бъде огледало (никой не разбира жеста с коня; никой не гледа след каруцата) — но разказвачът не винаги е така мъдър, както сюжетът му.

Трето: Марянка е повече видяна, отколкото чута. Героинята, около която се върти всичко, почти няма вътрешен глас: тя е красота, сила, земя — категории на мъжкия поглед. Отбраната на Толстой е финалът: последната дума в отношенията е нейна, и тя е отказ — един от най-суверенните женски откази в литературата на века. Но пътят дотам е извървян през очите на мъж, който сам признава, че я обича „като природата“. Днешният читател има право да попита: а тя какво е обичала, искала, смятала? Повестта не знае — и не се пита.

Нищо от това не смалява книгата. То само я поставя там, където ѝ е мястото: не идилия, а документ на едно велико съзнание в момента, в който неговите илюзии са по-красиви от истините му — и в който то вече, полусъзнателно, започва да ги подкопава.

Съвременната релевантност: Ние всички сме Оленин

Защо тази повест от 1863 се чете днес като написана за нас?

Защото мечтата на Оленин е масовата мечта на нашето време. Изгорелият градски човек, който зарязва всичко и заминава — на село, на острова, в планината, при „простите хора“ и „истинския живот“ — е централен герой на епохата ни: от вълните на дауншифтинга до безкрайните видеа „напуснахме София и заживяхме бавно“. И „Казаци“ е вечният, нежен, безмилостен коментар към тази мечта: че природата наистина лекува — Оленин в станицата е по-жив, отколкото когато и да било в Москва; и че „ставането на местен“ е проект, обречен по построение — защото автентичността не е дестинация, а съдба, и защото самото желание да я придобиеш те издава като човек отвън. Селото приема парите ти, компанията ти, дори симпатията ти. Но не гледа след каруцата ти.

Защото повестта диагностицира и по-дълбокия механизъм: туризма на идентичността. Оленин иска да е казак, както днешният човек иска да е монах за уикенда, фермер за сезона, номад за година — да облече чуждата цялостност като дреха. Толстой показва защо дрехата не става тяло: цялостността на казака не е стил, а липса на избор — той е това, защото не може да бъде друго. Свободата на Оленин (да дойде, да си играе на прост живот, да си тръгне) е точно онова, което го отделя завинаги. Привилегията е стъклената стена на автентичността.

И защото географията на повестта се оказа трагически вечна. Терек, Чечения, кордоните, набезите: сто и трийсет години след Толстой същите места отново горяха в същите войни, и руски момчета отново стояха на постове край същата река. Малко книги показват по-ясно колко дълга е сянката на една империя — и колко малко се учи човечеството от най-добрите си писатели.

Заключение: Каруцата и тревата

Връщаме се на прашния път — при каруцата, която се отдалечава, и двамата, които не гледат след нея.

„Казаци“ е, в крайна сметка, книга за границата — не тази на Терека, а другата, невидимата: границата между човека и живота, който той съзерцава. Оленин стига до самия бряг на истинското — вижда го, вкусва го, влюбва се в него, формулира дори философията му в една еленова бърлога сред комарите. И не може да го прекоси. Не защото е лош — той е може би най-добронамереният герой в цялата ранна руска проза, — а защото носи в себе си самото нещо, от което бяга: рефлексията, проекта, погледа отстрани. Човекът, който пита „как да живея истински?“, вече е отделен от истинския живот с дебелината на самия въпрос.

Но повестта не е присъда, а елегия — и в елегията има утешение. Защото макар Оленин да не става казак, Кавказ все пак го променя: той си тръгва по-беден с една илюзия и по-богат с една истина, изречена сред комарите — че сме същества между съществата, че тревата ще порасне, че щастието не се взема, а се дава. Че не е успял да я изживее докрай, не я прави по-малко вярна. Понякога най-много, което едно преживяване може да ни даде, е точната мяра на собствената ни ограниченост — и това също е дар, макар да пари.

А зад каруцата остава станицата: лозята натежават, Терек тече, Ерошка ще умре и тревата ще порасне на гроба му, точно както е проповядвал; Марянка ще живее своя живот, за който ние — като Оленин — така и не научаваме нищо. Животът, който не се нуждае от свидетели, продължава без свидетеля.

И може би това е последният, най-тих урок на младия Толстой — урок, който старият Толстой ще плати с цялата си съдба: истинският живот не се гледа. Той не позира, не се обяснява, не поглежда след заминаващите.

Той просто копае лозето си край реката — и оставя на нас, вечните Оленинци с книга в ръка, копнежа по него.