„Контролът“: Кой контролира контрольорите?

Виктор Суворов, „Контролът“ (1994)

Пролог: Пролетта в гората за разстрел

Романът се открива с една от най-страшните сцени в цялата литература за сталинската епоха — и тя е страшна не с кръвта, а с пролетта.

В разстрелната гора вилнее пролет. Безсрамна, разгулна пролет — всяка изгнила борова игличка мирише на нея. Само дето към дъха на хвойната е примесен друг мирис: на вакса. На излъскан до блясък ботуш. И този ботуш, незлобиво, почти гальовно, се тика в зъбите на една коленичила жена, а един глас — мек, почти ласкав — ѝ подсказва: целуни го, глупачке. Какво ти струва. Целуни го веднъж — и ще те застреляме. И край на мъките.

Целувката и куршумът. Ласката и екзекуцията. Пролетта и ямата. В този пръв акорд е целият свят на „Контролът“ — свят, в който насилието е станало толкова всекидневно, че е добило домашни, почти нежни интонации; в който палачът иска не само живота ти, а и последното ти унижение; и в който, някъде под излъскания ботуш, все още диша земя, ухаеща на пролет.

„Контролът“ е първият роман на Виктор Суворов — човекът, който дотогава светът познава като беглец от съветското военно разузнаване и автор на разтърсващи документални книги. През 1994 той направи неочакван завой: от архивите към художествената проза. И избра за декор най-черния период от съветската история — ежовщината, Големия терор от края на 30-те, годините, в които машината за унищожение погълна милиони.

Но Суворов не написа поредния роман-плач за жертвите. Той написа нещо по-смущаващо: роман, който влиза вътре в машината — в кабинетите, в специалните школи, в тайните структури — и задава въпроса, който никой не смее да зададе на глас, защото отговорът му е твърде страшен. Не „защо страдаха невинните“, а: как работи това? Кой върти ръчката? По каква логика мели мелницата? И най-важното — въпросът, дал името на книгата: в държава, в която тайната полиция контролира всички, кой контролира самата тайна полиция?

Отговорът на Суворов е едновременно трилър, приказка и ледена политологична теорема. И той започва с една млада жена с прозвище от руските приказки — Жар-птица — която машината си избира за инструмент.

Историческият контекст: 1937 — годината, която погълна себе си

За да разберем романа, трябва да си представим бездната, над която е построен.

Годините 1937-1938 остават в историята под името „ежовщина“ — по името на Николай Ежов, джуджето с кървавите ръце, народен комисар на вътрешните работи. За по-малко от две години НКВД арестува милиони съветски граждани; стотици хиляди са разстреляни по разнарядки — да, буквално по квоти, спускани отгоре като планове за дърводобив: толкова и толкова души от област еди-коя си, първа категория (разстрел), втора категория (лагер). Московските показни процеси излъчват в ефир самопризнанията на старите болшевики, признаващи си немислими престъпления. Армията е обезглавена — маршали, командарми, комдиви изчезват в мазетата на Лубянка. И — най-шеметното — самата машина яде себе си: следователите от вчера са подсъдими днес; двама поредни шефове на НКВД (Ягода, после и самият Ежов) свършват с куршум в тила, екзекутирани от собственото си ведомство.

Пред тази лудост историографията и до днес стои разделена. Едната школа вижда хаос — параноя, излязла от контрол, машина, побесняла и мелеща сляпо. Другата вижда система — хладнокръвен, целенасочен инструмент, с който Сталин смазва всяка потенциална алтернатива на властта си и си осигурява абсолютно, безпрекословно подчинение на партия, армия, стопанство и тайни служби.

Суворов принадлежи изцяло към втората школа — и я радикализира. Неговият роман възсъздава атмосферата на съветското общество от края на 30-те като изпълнение на грандиозен план: Сталин, чрез най-жестоки репресии, напълно подчинява партийния и стопанския апарат, армията и спецслужбите, управлявайки страната и огромните човешки маси чрез страх и терор. В света на „Контролът“ терорът не е лудост. Терорът е технология. И романът е нейният технически паспорт, написан отвътре.

Виктор Суворов: Беглецът, който познава машината

Малцина автори са по-скандални — и по-парадоксално подходящи за тази тема — от човека зад псевдонима.

Виктор Суворов е литературното име на Владимир Резун, роден през 1947 в семейство на съветски офицер. Кариерата му е образцова: танкови войски, после елитът на елита — ГРУ, съветското военно разузнаване, резидентурата в Женева. И през 1978 — гръмът: капитан Резун преминава на Запад, във Великобритания, с жена си и децата си. В Съветския съюз, според широко разпространените сведения, е осъден задочно на смърт. В Англия той се преражда като писател — и си взема псевдоним, който сам по себе си е предизвикателство: името на най-великия руски пълководец.

Книгите му се четат като детонации. „Аквариумът“ (1985) разкрива отвътре света на ГРУ. „Ледоразбивачът“ (1989) хвърля историографската бомба, около която спорът не стихва и до днес: тезата, че Сталин сам се е готвел да нападне Германия през лятото на 1941, а Хитлер само го е изпреварил. Професионалните историци в мнозинството си отхвърлят построенията му; милиони читатели — особено в Източна Европа, и особено в България, където Суворов е истински културен феномен — ги поглъщат като откровение. Каквото и да мислим за тезите му, едно е безспорно: никой не пише за съветската машина на властта с такова вътрешно познание за нейните коридори, ритуали и миризми.

И през 1994 този документалист прави своя скок в художественото. Защо? Може би защото има истини, които документът не може да понесе — истини за психологията на палача, за еротиката на властта, за вътрешния свят на винтчетата в машината, — а само романът може. „Контролът“ става първата част на цяла трилогия за сталинската епоха: към него по-късно се добавят продължението „Изборът“ (1997) и писаната след това предистория „Змееяд“ (2011), с които образува единен цикъл за борбата за власт, интригите и заговорите в съветския връх в навечерието на Втората световна война.

Романът: Жар-птица в двореца на Дракона

Още списъкът с действащи лица звучи като страница от тъмна приказка — и това не е случайно. Настя Стрелецкая, наречена Жар-птица. Холованов, наречен Дракон — „другарят с блестящите ботуши“. Другарят Сталин. Провокаторът-изпълнител Ширманов. Некто в сиво. Професор Перзеев, „теоретик на людоедството“. Другарят Ежов, народен комисар на вътрешните работи. И другарят Берман — нарком на съобщенията, бивш началник на ГУЛАГ. Приказни прозвища редом с реални исторически чудовища; фолклор, впрегнат в документ.

В центъра е Настя — младо момиче с изключителни способности, което съдбата (и една добре смазана селекционна машина) изважда от общия поток на обречените и въвежда в святая светих: тайна структура, стояща над НКВД и подчинена лично на Сталин. Структура без табели и без име в никой щат — онази, която проверява проверяващите, следи следящите, чисти чистещите. Контролът.

Неин водач в този огледален свят е Холованов-Дракона — блестящ, самовлюбен, безпощаден изпълнител на върховната воля, мъжът с излъсканите ботуши. Между Дракона и Жар-птицата се заплита и другата нишка на романа — любовната: странна, дебнеща, недоизречена връзка между двама души, чиято професия е недоверието. (Самите заглавия на глави го издават: „Алгоритъм на любовта“, „Целувката“, „Идеалният мъж“ — Суворов пише за чувството с речника на инструкцията, и точно в този дисонанс е тръпката.) Защото това е и заявената амбиция на книгата: да покаже как се пречупват характери и се каляват личности — и че дори в най-черните времена у хората може да остане Любов.

Около тази двойка романът разгръща своя свят: специалните школи, в които се коват инструментите на властта; провокациите, изпипани като шахматни етюди; кабинетът на Сталин, където всяка дума е ход; и отдолу, винаги, разстрелната гора с нейната безсрамна пролет. Сюжетът е строен като трилър — вербовка, изпитания, мисии, интриги на върха, задъхан финал, — но трилърът е само носещата конструкция. Товарът, който тя носи, е една теория за властта.

Теоремата на Суворов: Терорът като технология

Ето я и самата теорема, изложена през действие, а не през трактат.

Властта на диктатора, казва романът, има един-единствен истински проблем — и той не са враговете. Враговете се разстрелват. Проблемът са приятелите: апаратът, без който не може да се управлява, и който точно затова е единствената реална заплаха. Тайната полиция, създадена да пази вожда, е същевременно единствената организация, технически способна да го свали. Мечът на партията виси преди всичко над ръката, която го държи.

И решението на Сталин — така, както Суворов го реконструира — е гениално в своята чудовищност. Първо: никога не оставяй меча да укрепне. Периодично изгаряй самата тайна полиция — ръцете, които са арестували, да бъдат арестувани; следователите да легнат в ямите до следствените си; всеки нов нарком да започне с изтребване на хората на предишния. Машината, която яде себе си, не може да изяде господаря си. Второ: строй контрол върху контрола. Над явната структура — тайна; над тайната — още по-тайна; пирамида от взаимно следящи се очи, в която никой не знае кой гледа самия него, и затова всеки се държи така, сякаш го гледат винаги. И трето — най-дълбокото: направи страха всеобщ и непредвидим. Ако наказанието следваше само вината, невинните биха спали спокойно — а спокойният човек е потенциално свободен човек. Терорът работи именно защото е произволен: никой не е в безопасност, следователно всички са послушни.

Това е отговорът на романа на древния въпрос на Ювенал — quis custodiet ipsos custodes, кой ще пази пазачите? Отговорът на Сталин, по Суворов: пазачите ще се пазят взаимно, под кръстосан прицел, а на върха на пирамидата от прицели ще стои един-единствен човек, когото не гледа никой. Цялата държава — превърната в паноптикум; и в центъра на паноптикума — не око, а мустак и лула.

Силата на романа е, че той не разказва тази теория, а ни кара да я обитаваме — през Настя, която се изкачва стъпало по стъпало навътре в механизма и с всяко стъпало разбира, че и самата тя е под прицел; че в Контрола контролираният и контролиращият са една и съща длъжност, гледана от два ъгъла.

Приказката под документа: Жар-птица, Дракон и Некто в сиво

Има и един пласт на романа, който лесно се пропуска зад историческата фактура — неговата приказност.

Защото се вгледайте в имената. Жар-птица — вълшебната птица от руските приказки, която всички искат да уловят и която изгаря ръцете на ловците. Дракон — змеят, пазачът на съкровището и на царската воля. Змееяд — в по-късната предистория. А сред действащите лица се мярка и „Некто в сиво“ — Някой в сиво: фигура, чието име е директно ехо от прочутата пиеса на Леонид Андреев, където така се нарича безликата сила, четяща книгата на човешкия живот. Суворов строи своя сталински свят като тъмна вълшебна приказка: царство на Кашчей, в което героинята-птица е уловена от змея и отнесена в двореца на безсмъртния владетел; изпитания, забранени стаи, целувки с вкус на смърт.

Този фолклорен ключ не е украса — той е интерпретация. Защото приказката е точно жанрът на света, в който действат не личности, а функции: Царят, Змеят, Птицата, Палачът. Сталинизмът, подсказва романът, върна историята назад към мита — разтвори човека в ролята, биографията в прозвището, морала в лоялността. И езикът на Суворов следва това: кратки, ритмични, почти напевни фрази; повторения като в билина; жестока лубочна яркост на образите. Читателите на романа отбелязват точно това — уникален стил, невиждан у друг автор, и множество ярки персонажи, оживяващи епохата. Това не е проза на психологическия реализъм; това е балада, изпята в разстрелна гора.

Честните усложнения: Цената на това четиво

И тук трябва да спрем възхищението и да претеглим — защото „Контролът“ е книга с реални, сериозни проблеми, и честността към читателя изисква да ги назовем.

Първо: това не е история — това е версия. Романът носи всички външни белези на документалност — реални имена, дати, институции — и точно затова лесно се чете като „както е било“. А не е. Както отбелязва един трезв читателски глас: историческото в този роман са само личностите; всичко останало е фантастика — реконструкция, догадка, понякога чиста измислица. Централната теза — терорът като изпълнение на единен, хладнокръвен, гениален план — е едната крайност в един жив историографски спор; мнозина сериозни историци виждат в Големия терор далеч повече хаос, импровизация, регионална самодейност и излязла от контрол динамика, отколкото Суворовата шахматна партия допуска. Четящият „Контролът“ като учебник ще излезе от него с по-стройна — и затова по-невярна — картина от самата действителност.

Второ: опасната естетика на всемогъщия Сталин. Това е най-дълбокият проблем. В стремежа си да развенчае мита за „излъгания“, „изненадания“, „параноичния“ Сталин, Суворов изгражда контрамит: Сталин-гросмайсторът, който предвижда всичко, контролира всичко, не греши никога. Но митът за гениалното чудовище е пак мит — и в известен смисъл по-съблазнителен от истината. Той придава на терора мрачно величие, каквото реалността — с нейните пияни следователи, фалшиви протоколи и убийства по разнарядка — не заслужава. Има тънка граница между това да обясниш механиката на злото и това да ѝ се възхитиш; романът върви по тази граница, и не винаги от правилната страна.

Трето: студенината. Никой от главните герои, признава дори доброжелателен читател, не става близък: Жар-птица е убийца, Драконът — самовлюбен палач, и съпреживяването е трудно. Това отчасти е замисъл — в машината няма топли места, — но е и художествена цена: роман за епоха на милиони жертви, в който самите жертви са декор, а сцената принадлежи на палачите и инструментите им, оставя морална празнина в средата си. Големите книги за терора — Гросман, Шаламов, Солженицин — гледат от ямата нагоре; Суворов гледа от кабинета надолу, и този ракурс, колкото и осветляващ, има своята слепота.

И четвърто: сянката на автора. Репутацията на Суворов е бойно поле — заради „Ледоразбивачът“, заради биографията му на беглец, заради обвиненията (от едната страна) в пропаганда и (от другата) в предателство. Читателят на „Контролът“ внася в книгата целия този шум. Защитниците му отговарят с аргумент, който си струва да се чуе: Суворов не е историчен — но и Гогол не е историчен, а това не ни пречи да му се възхищаваме. Справедливо — стига да помним, че самият роман, за разлика от „Тарас Булба“, настойчиво се представя за разкрита истина. Приемете го като тъмна балада върху историческа тема — и той ще ви даде много. Приемете го като разсекретен документ — и той ще ви подведе.

Съвременната релевантност: Ботушът не е музеен експонат

Защо да четем тази книга днес, три десетилетия след излизането ѝ и почти век след събитията?

Защото въпросът от заглавието не е решен — никъде и никога окончателно. Кой контролира контрольорите? Всяка държава на света има своите тайни служби; всяка тайна служба е едновременно щит и потенциална заплаха; и всяка епоха измисля наново своя отговор на Ювеналовия въпрос — парламентарен надзор, разделение, публичност — и всяка епоха гледа как отговорът ѝ се износва. В ерата на тоталното дигитално наблюдение, когато техническите възможности за контрол надхвърлят и най-смелите мечти на НКВД, романът на Суворов се чете като предупреждение с изтекъл гриф: ето какво прави с човека и обществото пирамидата от взаимно следящи се очи; ето как страхът, станал всеобщ и непредвидим, произвежда послушание в промишлени количества.

Защото Източна Европа — и България в частност — още живее с наследството на своите контроли. Архивите на тайните служби, досиетата, неизречените истини за това кой е следил кого и на каква цена: всичко това е нашият, местен ешелон на същата пирамида. Романът, толкова популярен точно по нашите ширини, уцелва нерв, който не е чужд, а собствен.

И защото механиката на страха е преносима в умален мащаб. Не е нужна държава — достатъчна е корпорация, институция, дори семейство, управлявано по същата формула: непредвидимо наказание, взаимно доносничество, лоялност вместо съвест. Който е разбрал как работи Контролът, разпознава миниатюрните му копия навсякъде — и това разпознаване е първата стъпка на имунитета.

Заключение: Целувката, която не бива да се дава

Връщаме се в разстрелната гора — при безсрамната пролет, мириса на хвойна и вакса, и излъскания ботуш, който гальовно се тика в зъбите на коленичилата жена: целуни ме, глупачке, и край на мъките.

„Контролът“ е, в крайна сметка, роман за тази целувка — за последното, най-дълбоко стъпало на властта. Защото куршумът взема само живота; целувката на ботуша взема душата. Тиранията, разбрал е Суворов (и това е най-истинското в цялата му тъмна балада), не се задоволява с подчинение — тя иска съучастие: иска жертвата сама да целуне инструмента на гибелта си, палачът сам да легне в ямата с чувство за изпълнен дълг, цялата пирамида да се крепи не на щиковете, а на милионите малки, всекидневни целувки по ботуша — от страх, от умора, от надежда, че точно тази целувка ще е последната.

И точно затова, при всичките си пороци — историческата волност, студените герои, съблазнителния мит за всемогъщия господар, — романът върши една ценна работа: той прави механизма видим. А видимият механизъм губи половината си власт. Който е видял пирамидата от очи, вече знае, че на върха ѝ седи не бог, а човек с лула; който е разбрал, че страхът е технология, вече е направил първата крачка към това да не бъде неин суровина.

Пролетта в разстрелната гора не пита кой е прав. Тя просто идва — всяка година, през всички режими, безсрамна и разгулна, миришеща на живот през всичките пластове вакса. В това, може би, е тихата, неволна надежда на този безнадежден роман: че ботушите се износват, а пролетта — не.

А целувката — целувката всеки решава сам. Всеки ден. И в това, казва ни в крайна сметка тази мрачна, талантлива, опасна книга, се крие последната територия, до която никакъв Контрол не достига: двата сантиметра между устните и ваксата, където човек, дори коленичил, дори в разстрелната гора, все още може да каже — не.