„Новият Завет“: как се чете като история и литература

Двайсет и седемте книги, писани на гръцки между 50 и 120 г. сл. Хр.

Пролог: Жените, които не казаха на никого

Най-старото Евангелие свършва с провал.

Три жени идват на гроба в неделя призори, носейки благовония, за да довършат прекъснатото от съботата погребение. Тревожат се по пътя кой ще им отвали камъка. Стигат — камъкът е отвален. Влизат — тялото го няма, а един младеж в бяла дреха им казва: не се плашете; Онзи, Когото търсите, не е тук; идете и кажете на учениците Му.

И жените излизат и побягват от гроба, защото ги е обзел трепет и ужас. И — тук е последното изречение на Евангелието от Марко в най-старите ръкописи — на никого нищо не казаха, защото се бояха.

Точка. Край на книгата.

Без явяване на възкръсналия, без прегръдки, без тържество. Най-ранното Евангелие завършва с празен гроб, три уплашени жени и мълчание. (Стиховете, които познаваме след това — явяванията, възнесението, — липсват в най-старите свидетели на текста и почти сигурно са по-късно добавени от книжовници, на които този край им се е сторил непоносим. Те са били прави, че е непоносим. И са сгрешили, като са го поправили.)

Защото целият Нов Завет е това, което се случва, когато мълчанието се счупи.

Няколко десетилетия по-късно, из целия познат свят — в Ефес, в Коринт, в Рим — има малки общности от хора, които се събират по домовете, ядат заедно, пеят и си препращат писма; и си разказват именно тази история. За един галилейски проповедник, екзекутиран от римската власт по най-унизителния възможен начин, за когото те твърдят, че Бог Го е възкресил. От този слух — най-невероятния слух в античността, разказан от рибари, жени и занаятчии, тоест от хора, чиито свидетелства римският свят презира — израстват двайсет и седем книги, писани на груб уличен гръцки, които ще променят календара, изкуството, правото, музиката и представата на Запада за човека.

„Новият Завет“ е тази малка, разнородна, странно устроена библиотека. Тя е с една десета по-къса от „Стария Завет“ и с векове по-млада; може да се прочете за седмица. И е може би най-влиятелният текст, съществувал някога — не защото е най-мъдрият, а защото направи нещо, което никой не очакваше: разказа за поражение и го обяви за победа.

Нека я разгледаме така, както заслужава: като историческа находка, като литература и като идея — без да я разводняваме, но и без да решаваме вместо читателя онова, което всеки решава сам.

Какво всъщност е Новият Завет

Първо — инвентарът. Двайсет и седем книги, всичките на гръцки, при това не на изящния гръцки на философите, а на койне — общия език на пазара, войската и търговията в източното Средиземноморие. Това е важно: свещеният текст на християнството е написан на просторечие. Той е бил разбираем за докера в Солун.

Част	Книги	Какво представляват
Евангелия	Матей, Марко, Лука, Йоан	Четири разказа за живота, учението, смъртта и възкресението на Иисус
История	Деяния на апостолите	Как движението излиза от Йерусалим и стига до Рим
Послания на Павел	13 (Римляни, 1-2 Коринтяни, Галатяни и др.)	Писма до конкретни общности по конкретни поводи
Останалите послания	Евреи, Яков, 1-2 Петър, 1-2-3 Йоан, Юда	Обръщения към по-широк кръг църкви
Апокалипсис	Откровение на Йоан	Видение, писано в жанра на еврейската апокалиптика

И тук идва първата изненада, която променя начина, по който четем всичко останало: редът, в който са подредени, не е редът, в който са писани.

Библията започва с Евангелията, сякаш те са първи. Не са. Първи са писмата на Павел — писани през 50-те години, вероятно две десетилетия преди което и да е Евангелие. Тоест най-старите християнски документи, които притежаваме, не са разкази за живота на Иисус, а делова и пастирска кореспонденция на един пътуващ мисионер, който урежда скандали в Коринт, спори за обрязването и събира помощи за бедните в Йерусалим.

Приблизителната хронология, около която специалистите общо взето се събират, изглежда така:

Кога	Какво
ок. 50-60	Автентичните послания на Павел
ок. 70	Евангелие от Марко (най-краткото и най-старото)
ок. 80-90	Матей и Лука (ползващи Марко)
ок. 90-110	Йоан, Деяния, Откровение, повечето останали
нач. на II век	Няколко от по-късните послания (например 2 Петър)

Има и учени — както традиционно настроени, така и част от съвременните — които поставят повечето текстове преди 70 г.; и други, които теглят някои след 100. Но никой сериозен изследовател не оспорва основното: това са документи от първо-второ поколение след събитията, което по мерките на античността е удивително близко разстояние.

Историческият контекст: Един окупиран край на империята

Действието се разиграва в най-неудобната провинция на Римската империя.

Юдея от началото на I век е окупирана земя с дълга традиция на бунтове. Римляните управляват чрез клиентски царе (династията на Ирод) и префекти, разквартирували легиони; данъците са тежки, събирачите им — презирани колаборанти; разпъването на кръст е стандартно наказание за бунтовници и роби, замислено не просто да убива, а публично да унижава.

Юдаизмът по това време не е монолит, а бурно поле от течения: садукеи (храмовата аристокрация), фарисеи (учители на закона, много по-близки до Иисус, отколкото по-късната карикатура допуска), есеи (пустинните общности, вероятно свързани с намерените край Мъртво море свитъци), зилоти (въоръжената съпротива). Над всичко тегне очакването за месия — но не за страдащ и умиращ, а за цар от Давидовия род, който ще изгони окупатора и ще възстанови царството.

Точно затова разпнатият месия е не просто изненада, а логическа невъзможност. Разпнатият е доказано не-месия: Бог не позволява на Своя помазаник да свърши на римски стълб. Именно тази невъзможност е нервът на целия Нов Завет.

Върху този местен фон стои и по-широката рамка, която обяснява невероятното разпространение на движението: империята, при цялата си бруталност, е и инфраструктура. Един език (гръцки) от Испания до Сирия; пътища и морски пътища; относителна безопасност; и вече съществуващи еврейски общности в почти всеки голям град, около които се навъртат симпатизиращи езичници — първата и най-плодородна почва за проповедта.

И една дата, която оцветява всичко: 70 г. сл. Хр. След четиригодишно въстание Рим превзема Йерусалим и изгаря Храма. Втори път в историята си този народ губи центъра на своя култ; юдаизмът се преражда като религия на синагогата и книгата, а младото християнско движение — вече наполовина езическо — окончателно тръгва по свой път. Повечето Евангелия са писани точно около и след тази катастрофа, и тя се чувства в тях като мирис на дим.

Кой ги е написал

Отговорът тук е по-сложен от името на корицата — и е една от най-интересните глави на съвременната наука.

Павел. Единственият автор в Новия Завет, когото познаваме лично и с достатъчна сигурност. Евреин от Тарс, фарисей по образование, римски гражданин, първоначално гонител на новото движение, преобърнат от видение по пътя за Дамаск. Той пише истински писма — с поздрави, поръчки, гняв, ирония, извинения. Специалистите днес обикновено делят тринайсетте приписвани му послания на три групи: седем безспорни (Римляни, 1 и 2 Коринтяни, Галатяни, Филипяни, 1 Солуняни, Филимон), няколко оспорвани и три „пастирски“ (1-2 Тимотей, Тит), които мнозинството от критичните учени смятат за написани от негови последователи под неговото име — практика, която античността не е възприемала като измама, а като продължаване на школата на учителя. Традиционните богослови оспорват това разграничение; спорът тече.

Евангелията. Всичките четири са формално анонимни — вътре в текста нито едно не назовава автора си. Имената Матей, Марко, Лука и Йоан са прикачени по-късно, през II век, когато става нужно да се различават копията и да им се даде апостолски авторитет. Кой ги е писал в действителност, не знаем: най-вероятно образовани гръкоезични християни от второто поколение, работещи с устни предания, събирани и оформяни десетилетия в живата практика на общностите.

Синоптичният проблем. Първите три Евангелия — Матей, Марко и Лука — се наричат „синоптични“, защото могат да се разположат в три колони и да се четат „с един поглед“: те си съвпадат до дословност в цели пасажи. Обяснението, което днес се приема най-широко, е следното: Марко е написан пръв; Матей и Лука са го ползвали като основа, всеки прибавяйки собствен материал; а съвпаденията им в думите на Иисус, които липсват у Марко, идват от общ, изгубен източник, наречен условно Q (от немското Quelle, „извор“) — хипотетичен сборник от изречения. Q никога не е бил намиран; съществуват и алтернативни теории. Но моделът работи толкова добре, че си остава работният стандарт.

Йоан е отделен свят. Различна хронология, различен речник, различен Христос — не разказвачът на притчи от синоптиците, а мистичният говорител на дълги беседи: „Аз съм хлябът на живота“, „Аз съм светлината на света“. Историците обикновено смятат Йоан за по-късен и по-богословски преработен; читателите го обичат заради дълбочината му. И двете могат да са верни.

Четирите портрета

Ето едно от най-необичайните решения в историята на религиите: християнството не запазва един разказ за своя основател, а четири — и не ги слива, а ги оставя да се разминават.

Евангелие	Иисус в него	Аудитория и акцент
Марко	Бърз, действен, страдащ; постоянно „веднага“; учениците не разбират нищо; на кръста вика защо си Ме оставил	Най-кратко, най-сурово, най-старо; Христос на страданието
Матей	Новият Мойсей, учителят на закона; Проповедта на планината	Пише за читатели, познаващи еврейските Писания; постоянно „за да се сбъдне реченото“
Лука	Приятел на бедните, жените, чужденците и грешниците	Най-социалният; тук са милосърдният самарянин и блудният син
Йоан	Предвечното Слово, станало плът; Богът, който ходи по земята	Богословски, съзерцателен, символен

Разликите не са дребни. Матей и Лука дават две различни родословия и две различни истории за рождеството (влъхви и бягство в Египет у единия, пастири и ясли у другия). Йоан помества прогонването на търговците от храма в началото на служението, синоптиците — в края. Няма единодушие и за най-важната сцена: кой пръв стига до празния гроб, колко са жените, един ангел или двама.

Църковната традиция много рано е могла да реши това: през II век Тациан прави точно такъв обединен вариант, сглобен от четирите. Църквата не го приема. Изборът да се запазят четири несъгласуващи се разказа — с всички противоречия — е изумителен и определя всичко след това: тази религия има в основата си не документ, а свидетелства; не протокол, а четири гледни точки, чието разминаване е било по-скоро доказателство за автентичност, отколкото проблем.

Идеите, които обърнаха света

Ако „Старият Завет“ дава на света линейната история, невидимия Бог и пророческата критика на властта, то новата библиотека прибавя няколко идеи с не по-малка взривна сила.

Разпнатият Бог. Това е ядрото и скандалът. Павел го формулира без заобикалки: ние проповядваме разпнат Христос — за юдеите съблазън, а за езичниците глупост. Двете думи в оригинала са скандалон (препъващ камък) и мория (лудост, откъдето е „морон“). Античният свят познава богове силни, красиви, отмъстителни; идеята за божество, което умира като роб на публично мъчение, е обидна за всяко от сетивата на епохата. И точно с тази обида християнството тръгва да завладява империята.

Последицата е обръщане на цялата ценностна ос. Ако Бог е бил на кръста, то мястото на божественото не е при силата, а при жертвата; не при победителя, а при пребития; не при съдията, а при осъдения. Историкът на културата може да проследи оттук цялата западна чувствителност към страданието — включително и в напълно светските ѝ форми, чак до модерната ни неспособност да гледаме публична жестокост без свиване под лъжичката.

Обръщането на йерархията. Учението на Иисус, доколкото го различаваме в най-старите пластове, е един непрекъснат обрат: първите ще бъдат последни; който иска да е пръв, да служи на всички; блажени са бедните, плачещите, кротките, гладните за правда. Не абстракция — в общество, което мери човека по чест, род и богатство, това е системна подривна дейност.

Любовта към врага. В Проповедта на планината стои изречението, което дори враговете на християнството признават за нещо ново под слънцето: обичайте враговете си и се молете за онези, които ви гонят. Логиката му е обезоръжаваща: Бог праща слънце и дъжд върху добри и лоши; ако обичате само обичащите ви, каква заслуга има в това — така правят всички. Оттук по дълъг път ще тръгнат Толстой, Ганди и Мартин Лутър Кинг — и с това учение ще бъде свалена една империя в Индия и системата на сегрегацията в Америка.

Притчата като метод. Иисус почти не преподава богословие; той разказва — за посяно жито, за изгубена монета, за наемни работници, за баща с двама синове. Притчата не обяснява, а залага капан: слушателят влиза в историята, съгласява се с нея, и открива, че е осъдил себе си. Милосърдният самарянин работи именно така: в отговор на юридическия въпрос „кой е моят ближен?“ се разказва история, в която героят е от презрян народ, а свещеникът и левитът подминават — и въпросът се обръща: не кой е мой ближен, а на кого аз съм ближен. Две хиляди години по-късно европейските езици още наричат случайния спасител „добър самарянин“, без да помнят защо.

Универсализмът на Павел. И тук идва човекът, който превръща еврейско месианско движение в световна религия. Основният спор на първото поколение е дали езичниците, приемащи Христос, трябва първо да станат евреи — обрязване, хранителни закони, целият Моисеев режим. Павел казва не. И в едно изречение до галатяните формулира най-радикалната социална програма на античността: няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъж, нито жена — всички сте едно.

Трудно е да се предаде колко нечувано е това в свят, устроен изцяло върху тези три разделения. Че самият Павел не го прилага докрай (за което след малко), не отменя факта, че изречението е записано, канонизирано и препрочитано векове наред — включително от хора, които после ще го използват срещу собствените си църкви.

Благодатта. Другата голяма Павлова идея: човек не се оправдава чрез изпълнение на предписания, а чрез доверие; спасението е дар, а не заплата. Тази мисъл, четена и препрочитана, ще произведе Августин, после Лутер, после половината европейска история — включително Реформацията, религиозните войни и, по един заобиколен път, модерната идея за съвестта на отделния човек като последна инстанция.

Литературата: Икономия, писма и апокалипсис

Като текст Новият Завет е по-беден стилистично от Стария — и много по-разнообразен по регистър.

Евангелията са странен, дотогава несъществуващ жанр: нито биография в античния смисъл, нито хроника, а разказ, подчинен на богословска цел. Езикът им е беден и бърз (особено у Марко, чийто гръцки е почти груб) — и именно тази бедност дава на сцените странната им сила. Разказът за страстите — предателството, съдът, отричането на Петър, разпъването — е може би най-стегнатата трагедия в античната литература: почти без прилагателни, без вътрешен монолог, с реплики, които падат като камъни.

Писмата на Павел са нещо съвсем друго: диктувана, задъхана, спореща проза, пълна с прекъснати изречения и внезапни изблици. И насред една свада в Коринт за това кой има по-впечатляващи духовни дарби, той спира и написва прочутия пасаж за любовта — че тя е дълготърпелива и милостива, че не завижда, не се превъзнася, не търси своето; че всичко понася и никога не отпада. Днес го четат на сватби по цял свят, обикновено без да подозират, че е бил замислен като смъмряне.

Йоан отваря Евангелието си с пролог, който е чиста поезия и едновременно философска бомба: в началото беше Словото — Логос, — думата, с която гръцката философия обозначава разумния принцип на света. И това Слово, продължава текстът, стана плът. С едно изречение еврейският Бог и гръцката философия са свързани в конструкция, върху която ще се крепи хилядолетие и половина европейска мисъл.

Откровението е най-необичайната книга в сбирката: халюцинаторно видение с четири конника, звяр с число 666, паднал Вавилон и ново небе и нова земя. За да бъде четена правилно, трябва да се знае жанрът ѝ: апокалиптиката е кодирана литература на съпротивата, писана за преследвани общности, в която „Вавилон“ почти сигурно означава Рим, а числото на звяра — вероятно име, скрито в числова стойност на буквите (най-често се сочи Нерон). Това не е разписание на края на света; това е шифровано послание на хора под ботуш, което казва: империята изглежда вечна, но не е.

Честните усложнения

Fullamount дължи и трудната колона — с уговорката, че тук говорим за свещен текст на милиарди хора и че задачата е да изложим честно въпросите, а не да произнасяме присъди по въпроси на вярата.

Противоречията. Те са реални и са в самия канон: две несъвместими родословия, различни разкази за рождеството, различни версии на възкресните явявания, разминавания в хронологията на страстите (у Йоан Иисус умира в друг ден спрямо Пасхата, отколкото у синоптиците). Традиционната апологетика ги хармонизира; критичната наука ги приема като белег на независими предания. Трети, може би най-плодотворен подход казва: четирите разказа не са протоколи от местопроизшествие, а четири богословски портрета — и това е бил напълно съзнателен избор на общността, която ги е запазила заедно.

Историческият Иисус. Тук положението трябва да се предаде точно. Че такъв човек е съществувал, днес се оспорва от съвсем малцина; извън християнските извори за него пишат Тацит и Йосиф Флавий. Специалистите обикновено смятат за исторически най-сигурни две неща — че е бил кръстен от Йоан Кръстител и че е бил разпнат при Пилат Понтийски, — именно защото и двете са неудобни за ранната църква и никой не би ги измислил. Оттам нататък започват разминаванията: колко от думите му са автентични, доколко е бил апокалиптичен пророк, доколко — учител на мъдростта. А въпросът за възкресението историята, по своята природа, не може нито да докаже, нито да опровергае: тя може да установи само, че шепа хора са били убедени в него достатъчно, за да умрат за това. Какво значи този факт, всеки читател решава по други критерии, не по историческите.

Текстът. Тук се крие една честна, но често премълчавана страница. Ръкописната традиция на Новия Завет е несравнимо по-богата от тази на който и да е друг античен текст — най-старият фрагмент, съдържащ няколко реда от Йоан, се датира най-често в първата половина на II век, тоест на едно-две поколения от написването. Но същата тази богата традиция показва и разночетения. Три от най-известните:

• Дългият край на Марко (явяванията след 16:8) липсва в най-старите свидетели.
• Прочутата сцена с жената, хваната в прелюбодейство („който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“) отсъства от най-ранните папируси на Йоан и почти сигурно е по-късно добавена — една от най-обичаните евангелски сцени, която историческата критика не може да припише на автора.
• Така нареченият „Йоанов стих“ за Троицата в 1 Йоан е доказано късна добавка и днес отсъства от научните издания.

За вярващия читател това не е непременно катастрофа (Църквата от векове чете текста в приетата му форма, а вариантите не засягат ядрото на вероучението). За честния читател обаче е важно да знае: текстът има история, а не е паднал завършен от небето.

Антисемитизмът. Това е най-тежката глава. В Евангелията има изречения, които през вековете са ползвани като оръжие: сцената у Матей, в която тълпата вика кръвта Му да падне върху нас и върху децата ни; постоянното „юдеите“ у Йоан като събирателно за противниците. Историците обясняват контекста — това са вътрешни, братоубийствени спорове между еврейски групи в десетилетията след 70 г., писани от автори, самите те евреи или близки до тях, — но обяснението не е утеха: тези страници захранват погроми, гета, кръвни клевети и в крайна сметка стоят в предисторията на най-голямото престъпление на XX век. Католическата църква на Втория ватикански събор изрично отхвърли колективното обвинение срещу еврейския народ; много протестантски и православни богослови направиха същото. Но текстът си остава, и всяко поколение читатели носи отговорността как ще го чете.

Жените. Тук напрежението е вътре в самите книги. От една страна: Иисус разговаря с жени публично, приема ги сред учениците си, и — фактът, който всяка апологетика подчертава с основание — първите свидетелки на празния гроб са жени, чието свидетелство римското и юдейското право не признават за пълноценно; никой, който измисля легенда, не би започнал така. Павел поздравява Фива като служителка на църквата и назовава Юния „бележита между апостолите“ (в средновековни ръкописи името ѝ на места е било „поправено“ в мъжко). От друга страна: пасажите, изискващи жените да мълчат в събранията и да се подчиняват, стоят в същите послания — макар част от учените да смятат най-острия от тях за по-късна вмъкната бележка. Как се съчетават двете, църквите спорят и до днес.

Робството. Новият Завет не го отменя. Има увещания робите да се подчиняват, и има краткото писмо до Филимон, в което Павел връща беглеца Онисим на господаря му — но го моли да го приеме „вече не като роб, а като брат“. Векове по-късно робовладелците ще цитират първото, аболиционистите — второто и „няма роб, нито свободен“. Същият шкаф, противоположни каузи: както при Стария Завет, отговорността остава у четящия.

Отлагането на края. Най-ранните текстове очевидно очакват завръщането на Христос скоро — Павел в първото си писмо явно допуска, че част от съвременниците му ще го дочакат живи. Не се случва. Как една религия оцелява след неизпълнено очакване, е един от най-интересните въпроси в социологията на религията — и Новият Завет носи следите от това пренастройване в по-късните си пластове.

На български: Книгата, която ни направи народ

За българския читател тази история има собствена, много близка глава.

Тя започва през IX век: Кирил и Методий превеждат първо Евангелието — с прочутото „Искони бѣ Слово“, — и с този превод създават не просто книга, а азбука, книжовен език и цяла цивилизация.

Векове по-късно същият този език вече е неразбираем за обикновения човек, а българите нямат нито своя държава, нито своя църква. И тук се появява един йеромонах от Рилския манастир. Неофит Рилски — по светско име Никола Бенин, роден в Банско — превежда целия Нов Завет на новобългарски за две години изнурителен, често денонощен труд. Британското и чуждестранно библейско дружество отпечатва превода в Смирна през 1840 г., в тираж от 5000 екземпляра — първият сполучлив превод на Новия Завет на новобългарски език, преиздаван след това многократно.

Реакцията е показателна за епохата: Цариградската патриаршия се опитва със заповед да спре разпространението и да изземе книгата под предлог, че е дело на протестантски еретици. Заповедта не постига нищо — Евангелието на Неофит Рилски се разпространява из цялото землище и изиграва голяма роля за изграждането на националното съзнание. Три десетилетия по-късно, през 1871, ще излезе пълната Цариградска (Славейкова) Библия, която на практика ще утвърди самата норма на българския книжовен език.

Тоест: и в IX век, и в XIX век, в двата решаващи момента, когато този народ е трябвало да получи или да си върне езика си, това е ставало чрез превод на Евангелието. Езикът, на който четете това изречение, е бил изкован два пъти върху един и същ текст.

Съвременната релевантност

Защо тези книги от I век още имат значение — включително за човек, който не вярва в нито едно тяхно твърдение?

Защото са в основния код на културата ни. Западното изкуство е буквално нечетимо без тях: Джото, Микеланджело, Караваджо, Рембранд, Бах с двете си Страсти, Достоевски (чийто „Велик инквизитор“ е спор с Евангелието), Толстой, Булгаков, половината европейска литература. Който не познава разказа за страстите, гледа „Пиета“ като добре издялан мрамор.

Защото са в основния код на морала ни, дори секуларния. Модерната идея, че страданието на човека има безусловна тежест; че жертвата е по-достойна от триумфа; че последният има права; че прошката е сила, а не слабост — всичко това има ясен родов адрес. Дори най-остри критици на християнството (Ницше преди всички) го признават — Ницше именно затова го атакува: защото вижда в него преобръщането на античната ценностна скала, което е оформило целия Запад.

Защото са и предупреждение за силата на текста. Историята на този сборник е и история на злоупотребите с него — от кръстоносни походи и инквизиции през оправдания на колониализма до съвременните апокалиптични секти, които четат Откровението като календар. Никоя книга не се защитава сама. Онова, което Новият Завет предлага срещу собствените си злоупотреби, е критерий, изречен вътре в самия него: по плодовете ще ги познаете.

И защото задава въпрос, който модерността не е решила. Ние живеем в култура на самоусъвършенстване, заслуги и представяне — свят, в който стойността се заработва. Централната идея на Павел казва точно обратното: че приемането предхожда заслугата; че човек не е сумата на постиженията си. Може да не вярваш нито дума от богословието и пак да усетиш колко радикално е това в епоха на непрекъснато оценяване.

Заключение: Гробът и мълчанието

Връщаме се на разсъмване, пред отворения гроб, при трите жени, които бягат и не казват на никого, защото се боят.

„Новият Завет“ е, в крайна сметка, книгата на онова, което станало, след като този страх се пропукал. Няколко десетилетия по-късно същата тази история — за екзекутиран провинциален проповедник, за когото се твърди, че е жив — вече се разказва на гръцки из целия познат свят, от хора без образование, без власт и без пари, които за нея търпят присмех, а понякога и смърт. След три века тя ще бъде религия на империята, която е разпнала своя основател. Това е един от най-невероятните обрати в цялата човешка история, каквото и да мислим за причината му.

И най-хубавото в тази библиотека е, че тя е запазила следите от собствената си несигурност. Не е изгладила четирите разказа. Оставила е учениците да изглеждат страхливи и неразбиращи. Оставила е Петър да се отрече три пъти. Оставила е вика от кръста — Боже мой, защо си Ме оставил. И, в най-стария си край, е оставила три уплашени жени, които бягат и мълчат.

Тук, между другото, е и дълбоката връзка с онази другата, по-стара библиотека, за която писахме в предишния текст. Старият Завет е книгата на човека, който се бори с Бога цяла нощ и не Го пуска, докато не получи благословия. Новият е книгата, в която — според твърдението на вярващите — Бог влиза от другата страна на борбата: не като противник в тъмното, а като разпнат, който вика същия въпрос, който Йов е викал.

Дали е така, нито статия, нито наука решават. Онова, което може да се каже без спор, е следното: от този слух, от тези двайсет и седем неравни книги на пазарен гръцки, израснаха европейският календар, европейското изкуство, представата ни за милосърдие, болниците, университетите, а по заобиколни пътища и езикът, на който днес спорим срещу тях.

Жените избягаха от гроба и не казаха на никого, защото се бояха.

После, някъде, някой проговори. И оттогава — две хиляди години — не сме спрели да говорим за това.