Адам Къртис, „Bitter Lake“ (2015)

Пролог: Корабът на горчивото езеро

Февруари 1945 година. Войната все още не е свършила. На един американски военен кораб, закотвен в Голямото горчиво езеро — солено езеро по протежение на Суецкия канал — се срещат двама души, които не биха могли да бъдат по-различни.

Единият е Франклин Делано Рузвелт — президентът на най-мощната индустриална демокрация в света, болен, изтощен, на два месеца от смъртта си. Другият е Абдулазиз ибн Сауд — основателят на Саудитска Арабия, пустинен владетел, носещ със себе си стадо овце и собствен трон, представител на свят, който повечето западни хора едва могат да си представят.

Те сключват сделка. Простичка на пръв поглед. Америка ще купува саудитски петрол. В замяна Америка няма да се намесва във вътрешните работи на кралството — включително в разпространението на една специфична, пуританска, фундаменталистка форма на исляма, известна като уахабизъм.

Двамата мъже се разделят, доволни. Никой от тях не подозира, че на този кораб, на това горчиво езеро, току-що е било засято семе, чиито плодове ще бъдат брани десетилетия по-късно — в планините на Афганистан, в кулите на Манхатън, в пустините на Сирия и Ирак. Че петролът, разменен срещу мълчание, ще зареди не само американските икономики, но и идеологията, срещу която Америка по-късно ще води война.

Това е началната точка на „Bitter Lake“ (2015) — филм на британския документалист Адам Къртис, който носи името на това забравено езеро и на тази забравена сделка. Но „Bitter Lake“ не е просто исторически документ. Той е нещо по-амбициозно и по-обезпокоително: опит да се обясни защо съвременният свят е станал неразбираем. Защо политиците на Запада, изправени пред нарастващ хаос, който нито разбират, нито контролират, са изфабрикували опростена приказка за добро и зло — и как тази приказка, разказвана отново и отново, е довела до катастрофа след катастрофа.

Филмът започва с изречение, което е негова теза: че все по-често живеем в свят, в който нищо не изглежда да има смисъл. И горчивото езеро е метафората — за горчивите, неочаквани последствия от действия, чиито автори никога не са разбирали какво всъщност правят.

Адам Къртис: Писателят с образи

За да разберем „Bitter Lake“, трябва да познаваме човека, който го е направил — и неговия уникален метод.

Адам Къртис е може би най-разпознаваемият документалист на нашето време — създател на поредица от мащабни визуални есета за BBC, които изследват скритата история на властта, технологията и контрола в модерната епоха. Неговите филми — „Кутията на Пандора“ (1992), „Векът на Аза“ (2002), „Силата на кошмарите“ (2004), „Капанът“ (2007), „Всички, бдени над от машини на любящата благодат“ (2011), „ХиперНормализация“ (2016) — съставляват, взети заедно, една тайна история на технологично задвижваната модерност.

Методът му е уникален. Къртис не снима почти нищо ново. Вместо това, по собствените му думи, той „седи върху най-големия архив в света — филмовата библиотека на BBC — и просто пише с образи от него“. Той прекарва години, ровейки в десетилетия забравени кадри — новинарски репортажи, недовършени монтажи, изхвърлен материал — и от тях сглобява своите филми. Към архивните образи добавя есеистичен глас зад кадър (собственият му, спокоен, авторитетен), поп музика и емоционални съпоставки, които създават хипнотичен, почти сънуващ ефект.

Резултатът е жанр, който е изцяло негов — нещо между документалистика, есе, видеоарт и пророчество. Неговите филми не доказват тези в академичния смисъл; те внушават, евокират, потапят зрителя в настроение и аргумент едновременно. Те са, както отбелязват критиците, по-скоро басни, отколкото наука — но басни от рядка сила и амбиция.

И централната тема на цялото му творчество е една: как сме изгубили способността да разбираме света. Как старите големи разкази — идеологиите, които някога обясняваха реалността — са рухнали, оставяйки ни в състояние на объркване, което Къртис (заемайки термин от руския антрополог Алексей Юрчак) нарича „хипернормализация“ — състоянието, в което всички знаят, че системата не работи, но никой не може да си представи алтернатива, и затова всички се преструват, че всичко е нормално.

„Bitter Lake“ е приложението на тази визия към една конкретна, кървава история — историята на Афганистан.

Формата: Освободена от телевизията

„Bitter Lake“ е специален дори в творчеството на Къртис — защото е първото оригинално произведение, пуснато директно през онлайн платформата на BBC, iPlayer, а не излъчено по телевизията.

Това има дълбоки последствия за самата форма. Освободен от ограниченията на телевизионната програмна схема — от строгите времеви слотове, които, по думите на един критик, са „алергични към сложността“ — Къртис прави нещо ново. Филмът е дълъг (над два часа), бавен, сънуващ. Той се задържа върху необработени кадри, оставя ги да дишат, отказва бързината на телевизионния монтаж.

И произходът на материала е забележителен. Операторът Фил Гудуин открил в едно студио на BBC в Кабул цяло съкровище от забравени ленти — всичко, заснето там през последните четиридесет години, недовършените кадри, неизползваният материал. Той прекарал седмици, дигитализирайки го — и се върнал с 26 терабайта. От тази планина от образи — голяма част скучна, но големи части извънредни, трогателни, забавни, странни — Къртис изградил филма.

Това е ключово за смисъла. Защото тези фрагментарни, емоционални, недовършени образи евокират хаоса на реалното преживяване — за разлика от тънките, тесни, подредени разкази, които властимащите ни предлагат. Къртис изоставя дори собствените си анкериращи интервюта; тук има само архивът на Афганистан, оставен да говори. И от него той изгражда, по собствените си думи, различен, по-емоционален начин да се покаже какво наистина се е случило — контрапункт на разрушителните опростявания на властта.

Гледането на „Bitter Lake“ не е като гледането на обикновен документален филм. То е по-скоро преживяване, в което си потопен — поток на съзнанието, който симулира това, което се случва в собствените ни глави, докато се опитваме да осмислим един свят, който отказва да бъде осмислен.

Тезата: Изгубената способност да разказваме

В сърцето на „Bitter Lake“ лежи едно радикално твърдение: че Западът е изгубил способността си да разказва истории за света — да го разбира.

Аргументът на Къртис е следният. Някога политиците имаха големи разкази — идеологии, които, колкото и несъвършени, предлагаха начин да се разбере реалността, да се действа в нея, да се градят бъдещета. Но тези разкази рухнаха. И изправени пред нарастващ хаос, който нито разбират, нито контролират, политиците на Запада се хванаха за нещо просто, утешително, детско: приказката за добро срещу зло.

Тази приказка — особено за войнствения ислям — е, твърди Къртис, изфабрикувана. Тя превръща невъобразимо сложна реалност (с нейните племенни структури, исторически вражди, икономически сили, идеологически течения) в проста драма с герои и злодеи. И тя е изфабрикувана не от злоба, а от безсилие — като реакция на собствения нарастващ хаос и безпорядък на западното общество, които политиците не могат да схванат.

Но цената на тази опростена приказка е катастрофална. Защото действайки въз основа на фалшива, бинарна картина на реалността, Западът отново и отново се намесва в свят, който не разбира — и отново и отново предизвиква последствия, обратни на намеренията си. „Добрите хора на утрешния ден“, според западните сили, се оказват не това, което изглеждат — купуващи позициите си с хероин и предателство. И всеки провал поражда нова намеса, нов провал, в безкраен цикъл.

И най-дълбокото, най-обезпокоителното следствие: че в процеса западната публика е била интелектуално обезквалифицирана. Хранени с опростени приказки, ние сме изгубили способността да разбираме сложността на света. Станали сме, в известен смисъл, по-глупави — по-малко способни да схванем реалността, в която живеем. А свят, който не може да бъде разбран, е свят, който не може да бъде управляван.

Историята: Цикълът на провалите

За да докаже тезата си, Къртис разказва историята на Афганистан — главно като история на намесите на Запада (и на Русия) през последния половин век, и на повтарящите се провали.

Започва с язовирите. През 50-те години Америка строи огромни напоителни язовири в долината Хелманд в южен Афганистан — грандиозна схема за модернизация, опит да се превърне пустинята в цветуща градина, да се внесе западният прогрес. Но проектът се проваля катастрофално. Язовирите вдигат подпочвените води, засолявайки земята, правейки я безплодна. Това е перфектен пример за това, което антропологът Джеймс Скот нарича провала на високомодернистките схеми — арогантната вяра, че можеш да преправиш един сложен свят по рационален план, без да го разбираш. Иронията, която Къртис подчертава: десетилетия по-късно тази същата долина Хелманд ще стане сърцето на производството на опиум и центърът на най-кървавите битки на британската армия.

После идва петролът и неговите последствия. През 1973, за да накаже САЩ за подкрепата на Израел, Саудитска Арабия налага петролно ембарго. Цените на петрола скачат, дестабилизирайки следвоенния икономически ред на Запада. Индустриалните сектори западат, безработицата расте. И от този хаос се ражда неолиберализмът — нова икономическа система, която обещава да реши кризата чрез услуги и потребителски кредит. Сделката от горчивото езеро — петрол срещу мълчание — се завръща, за да преобрази самата западна икономика.

После Студената война в Афганистан. Комунистическата революция (Саурската революция), която сваля стария ред. Съветската инвазия. И войната на муджахидините — ислямските воини, подкрепяни от Саудитска Арабия и САЩ срещу Съветите. Тук иронията се задълбочава: Западът, за да се бори със Съветите, финансира и въоръжава точно онези фундаменталистки сили, заредени с уахабитската идеология, които по-късно ще се обърнат срещу него.

После Талибаните и Ал Кайда. Хаосът след съветското изтегляне ражда Талибаните; гостоприемството към Ал Кайда ражда 11 септември. И тук Къртис подчертава най-горчивата иронияот всички: че повечето от атентаторите на 11 септември, както и самият Осама бин Ладен, са със саудитски произход — продукти на същото кралство, чийто уахабизъм Америка се беше съгласила да не закача в замяна на петрол, на онзи кораб, на онова горчиво езеро, през 1945.

После инвазията на САЩ и съюзниците. Опитът да се инсталира технократско правителство. Провалът на този опит. Корупцията, хероинът, недоверието. Британците в Хелманд, биещи се и умиращи в долина, чиято история не разбират. И накрая — раждането на „Ислямска държава“, следващата вълна на насилие.

Цикълът се повтаря — намеса, неразбиране, провал, нова намеса — с почти шеметна скорост. И всеки кръг е захранван от същата първоначална сделка, от същото фундаментално неразбиране на света, в който Западът се намесва.

Уахабизмът и сделката: Семето на горчивината

В центъра на всичко това стои сделката от горчивото езеро — и нейната дълбока, трагична ирония.

През 1945 САЩ се съгласяват да не се намесват в разпространението на уахабизма — пуританската, фундаменталистка форма на исляма, която е държавната идеология на Саудитска Арабия — в замяна на достъп до петрола. Това изглежда като дребна отстъпка, незначителна цена за енергийната сигурност на западния свят.

Но през следващите десетилетия, захранвана от петролните милиарди, Саудитска Арабия изнася уахабизма по целия мюсюлмански свят — финансирайки джамии, училища, проповедници, които разпространяват тази строга, нетолерантна версия на исляма от Северна Африка до Афганистан. И именно тази идеология ще зареди джихадистките движения, срещу които Западът по-късно ще води война.

Това е сърцевината на аргумента на Къртис: че Западът, чрез сделката от 1945, неволно е финансирал и подхранил самата идеология, която ще се превърне в негов най-голям враг. Че петролът, разменен срещу мълчание, е заредил не само колите и фабриките на Запада, но и бомбите, които ще паднат върху него. Че намесвайки се в свят, който не разбира, за да си осигури енергия, Западът е засял семената на собствените си бъдещи катастрофи.

Горчивото езеро дава името на филма именно защото е метафора за тази горчивина — за горчивите, неочаквани плодове на действия, чиито автори никога не са схванали какво всъщност правят.

Епистемологичното четене: Хаосът, който не можем да четем

Под историческия наратив, „Bitter Lake“ е дълбоко епистемологичен филм — филм за самото знание, за разбирането, за способността (или неспособността) да четем реалността.

Защото истинската тема на Къртис не е Афганистан. Афганистан е огледало — място, в което се отразява нашата собствена интелектуална несъстоятелност, неспособността ни да видим какъвто и да е ред в хаоса, с който сме толкова интимно свързани. Афганистан е, по думите на един анализатор, идеалното място да се изследват тези връзки — защото неговата история е толкова наситена с вътрешни противоречия, толкова пълна с иронични последствия от чужди намеси, че разбива всеки опит за прост разказ.

И това е дълбокото послание на Къртис за нашето време. Че традиционните форми на власт — на Запад и в Афганистан — са се възползвали от страха и объркването, за да консолидират контрола си, но за сметка на интелектуално обезквалифицирана западна публика и свят, който е станал фундаментално по-неуправляем. Че колкото повече ни хранят с опростени приказки, толкова по-малко способни ставаме да разбираме реалността — а свят, който не можем да разберем, е свят, в който сме безсилни.

Това е визията за „хипернормализация“, приложена към геополитиката. Всички усещаме, че разказите, които ни предлагат, са фалшиви, че реалността е по-сложна, че нещо не е наред. Но нямаме алтернативен начин да я осмислим. И затова продължаваме, преструвайки се, че опростените приказки имат смисъл, докато светът около нас става все по-неразбираем, все по-хаотичен, все по-горчив.

Естетическото четене: Сънят на архива

„Bitter Lake“ е и естетическо постижение — и формата му е неразделна от посланието.

Методът на Къртис — монтаж на архивни образи, есеистичен глас, поп музика, емоционална съпоставка — създава ефект, който е по-близо до съня, отколкото до журналистиката. Филмът се задържа върху странни, недовършени, хипнотични моменти от архива: войник, гледащ в нищото; птица; жена, докосваща нещо неразбираемо; инструкциите на самия оператор към интервюираните, останали в кадъра, превръщащи се в част от разказа.

Тези моменти не доказват нищо в логическия смисъл. Те евокират — създават настроение на странност, на дислокация, на свят, излязъл от релси. И това е умишлено. Защото Къртис вярва, че фрагментарните, емоционални, хаотични образи на реалното преживяване са по-верни на истината, отколкото подредените разкази на властта. Той се опитва да изгради, чрез монтажа, начин на разбиране, който е едновременно по-емоционален и по-честен — който допуска сложността, хаоса, неразбираемостта, вместо да ги опростява.

Има нещо почти Тарковски-евско в амбицията — съзерцателно, поетично, горчиво ироничноедновременно. Филмът се опитва да бъде едновременно художествена истина и историческа истина. И в най-добрите си моменти той постига нещо ново — форма, която не просто разказва за загубата на смисъл, а я въплъщава, потапяйки зрителя в самото преживяване на свят, който отказва да бъде разбран.

Критичното усложнение: Не прави ли Къртис същото?

Но тук трябва да спрем и да зададем най-острия въпрос — въпрос, който самата честност изисква. Защото „Bitter Lake“ носи в себе си дълбоко противоречие.

Филмът критикува западните политици, че превръщат сложната реалност в проста бинарна приказка. Но не прави ли самият Къртис точно това? Защото неговият филм, при цялата си сложност и амбиция, всъщност разказва доста проста история: че всичко тръгва от една сделка през 1945, че Западът е арогантен и сляп, че намесите винаги се провалят. Събитията в неговата версия са абсолютни и ясни — което е иронично, като се има предвид, че той критикува Запада именно за това, че прави реалния живот толкова бинарен.

Това е централната уязвимост на метода на Къртис. Неговите филми са съблазнителни — стилът, темпото, музиката, гласът ни увличат, така че сме изцяло с него, докато говори. Но самата тази съблазън е опасна. Защото монтажът може да накара всякакви образи да изглеждат свързани; есеистичният глас може да придаде на всякакъв аргумент авторитет; и зрителят, потопен в хипнотичния поток, може да приеме като доказана теза, която всъщност е само внушена.

Критиците са отбелязали това: че „Bitter Lake“ е по-скоро басня, отколкото наука; че е преживяване, което да приемеш, а не дълбоко фактологично изследване. И има по-дълбока ирония: че новата медия (онлайн, освободена от телевизията) в никакъв случай не гарантира сложност. Един филм за загубата на способността да разбираме може сам да допринесе за тази загуба — заменяйки един съблазнителен разказ с друг, по-изтънчен, но не непременно по-верен.

Това не обезсилва филма. Напротив — то го прави по-интересен, по-достоен за размисъл. Защото „Bitter Lake“ ни изправя пред собствената си дилема: как да разкажем историята на загубата на разказите, без сами да изпаднем в опростяване? Как да обясним хаоса, без да го подредим фалшиво? Може би това е невъзможно. Може би всеки разказ, дори този на Къртис, е форма на опростяване. И може би най-честното, което филмът прави, е да ни остави с тази неудобна мисъл — да виждаме матрицата на разказа дори докато сме потопени в нея.

Съвременната релевантност: Езерото е навсякъде

Защо „Bitter Lake“, направен през 2015, е по-актуален днес?

Защото неговите пророчества се сбъднаха. През 2021 САЩ най-сетне се изтеглиха от Афганистан — след двадесет години война, трилиони долари и хиляди загинали — и Талибаните се върнаха на власт за дни, сякаш двете десетилетия намеса никога не са се случвали. Цикълът, който Къртис описа — намеса, неразбиране, провал — завърши точно както филмът предвиждаше: с поредния горчив плод на действия, чиито автори никога не разбраха света, в който се намесваха.

Но по-дълбоката актуалност е епистемологична. Защото живеем все повече в свят, в който нищо не изглежда да има смисъл — точно както филмът обяви в първото си изречение. Свят на пост-истина, на фрагментирани медии, на алгоритмични мехури, в които споделените разкази са рухнали и всеки живее в собствената си версия на реалността. Свят, в който, точно както Къртис предупреди, властимащите се възползват от объркването, докато публиката става все по-неспособна да разбира.

И уахабитската сделка има своите съвременни ехота — във всяка краткосрочна сделка, която засява дългосрочна катастрофа; във всяко неразбиране на сложен свят, маскирано като стратегия; във всяка проста приказка за добро и зло, разказана, за да прикрие реалност, която е твърде сложна, за да бъде понесена.

Горчивото езеро, в крайна сметка, не е място в Суецкия канал. То е навсякъде — във всеки момент, в който действаме в свят, който не разбираме, и брулим горчивите плодове на собственото си неразбиране.

Заключение: Можем ли да разберем езерото?

Връщаме се към кораба на горчивото езеро — към двамата мъже, сключващи сделка, която ще преобрази света, без да знаят какво правят.

„Bitter Lake“ е, в крайна сметка, филм за границите на разбирането — за това какво се случва, когато мощни хора действат в свят, който надхвърля способността им да го схванат. Той проследява една нишка — от едно забравено езеро през петрол, язовири, войни, революции, до кулите на Манхатън и пустините на Сирия — и във всяка стъпка показва същия модел: арогантната намеса, неизбежният провал, горчивото последствие.

Но филмът е и нещо повече от история на Афганистан. Той е огледало, в което виждаме собствената си несъстоятелност — нашата неспособност да разберем сложния, хаотичен свят, с който сме толкова дълбоко свързани, и опасната ни склонност да заменяме разбирането с утешителни приказки. Той е, по думите на един критик, опустошително изследване на това как западните намеси в Афганистан пречупват празнотата на нашата собствена политика.

И все пак — и това е дълбочината на филма — той не ни оставя с проста присъда. Защото самият Къртис, разказвайки историята на загубените разкази, не може да избегне разказването на разказ. Той ни изправя пред неразрешимия въпрос: отвъд разбирането ли е езерото, или можем да се помирим с него и със себе си? И филмът, в най-добрите си моменти, отказва да бъде толкова повърхностен, че да отговори.

Може би това е последният му дар — да ни остави будни в собственото си объркване. Да виждаме, че разказите, които ни предлагат, са фалшиви — но и че всеки разказ, дори този, който току-що сме гледали, е форма на опростяване. Да усетим горчивината на едно столетие от намеси, провали и неразбирания — и да се запитаме дали изобщо някога ще се научим да четем хаоса, вместо да го опростяваме.

Корабът е отплавал отдавна. Двамата мъже са мъртви. Но горчивото езеро остава — солено, неподвижно, отразяващо едно небе, под което продължаваме да действаме в свят, който не разбираме, брулейки плодове, които не сме искали да посеем.

И въпросът на Къртис виси над водата, без отговор: ще се събудим ли някога за сложността на света — или ще продължим, приказка след приказка, намеса след намеса, провал след провал, докато не остане нищо, освен горчивината на последствията?

Все по-често, казва филмът, живеем в свят, в който нищо не изглежда да има смисъл.

Може би първата стъпка към смисъла е да спрем да се преструваме, че вече го разбираме.