„The 36th Chamber of Shaolin“: Училището на търпението

Филм, в който героят почти не се бие, а учи. Шест години в трийсет и пет стаи, един бунт срещу манастира и въпросът, който стои зад всичко: на кого принадлежи знанието?

Пролог: Филмът, в който никой не бърза да се бие

Повечето филми с бойни изкуства са построени около битката. Тренировката е монтаж от три минути, една песен, няколко капки пот, и героят е готов. „The 36th Chamber of Shaolin“ (1978) обръща пропорцията. От сто и шестнайсетте му минути около час са посветени на обучението, и то не като подготовка за кулминацията, а като самата кулминация. Героят носи ведра с вода. Героят удря камбана с дълъг прът. Героят гледа пламъка на свещ, без да мърда главата си. Зрителят, който е дошъл за бой, получава урок.

И въпреки това филмът на Лау Кар-леунг е сред най-обичаните и най-влиятелните в историята на хонконгското кино: цитиран от Тарантино, превърнат в име на албум от Wu-Tang Clan, пародиран и копиран в десетки филми, включително в „Кунг Фу Панда“. Защо? Защото „The 36th Chamber of Shaolin“ не е филм за кунг фу. Той е филм за това какво означава да се научиш на нещо истински, и за това какво правиш със знанието, когато го имаш.

Историческият контекст: Манджурите, Шаолин и легендата

Действието се развива в Южен Китай по времето на династията Цин, манджурската власт, която завладява Китай през 1644 година и управлява до 1912. За ханското мнозинство манджурите са чужденци: те налагат плитката (онази дълга опашка на тила, която носят всички мъже във филма) като знак на подчинение, и преследват всяка форма на съпротива. Лозунгът „Свали Цин, възстанови Мин“ преминава през два века тайни общества, селски бунтове и народни легенди.

Шаолин е част от тези легенди. Историческият манастир Шаолин в провинция Хънан е реален, будистки, с реална традиция на бойни изкуства. „Южният Шаолин“ във Фудзиен, за който разказват южнокитайските предания, е нещо по-мъгляво: храм, разрушен от манджурите, защото укривал бунтовници, от чиито руини избягали шепа майстори, основали стиловете на южното кунг фу. Сред тях е Хун Хейгун, легендарният основател на стила Хун Гар, който във филма се появява като един от учениците на главния герой.

Самият Сан Те също е фигура от преданията: монах, който учил миряни на бойни изкуства и застанал срещу манджурската власт. Колко от това е история и колко е фолклор, никой не може да каже с точност. Но за филма това няма значение. Лау Кар-леунг не снима хроника, а мит, и го снима от позицията на човек, за когото този мит е семейна история.

Защото Лау Кар-леунг не е режисьор, който е научил кунг фу за филма. Той е майстор по Хун Гар, син на Лау Чам, ученик на Лам Сайуин, който пък е ученик на Уонг Фейхун, най-прочутия южнокитайски майстор на XIX век. Линията на приемственост минава директно от легендата до режисьорския стол. Когато Лау показва тренировка, той показва нещо, което е правил сам, в двора на баща си, в Гуанджоу и Хонконг. Това е разликата между този филм и стотиците други, снимани в студиата на братя Шоу през седемдесетте.

Контекстът на 1978 година също е важен. Хонконг е британска колония. Брус Лий е мъртъв от пет години и жанрът търси нов език. Студиото Shaw Brothers, фабрика за филми на мандарин с огромни павилиони, е започнало да отстъпва пред по-младата конкуренция. Лау Кар-леунг, дотогава хореограф на Чан Чех, е режисьор от едва три години. „The 36th Chamber of Shaolin“ е филмът, който го превръща в автор, а неговия „побратим“ Гордън Лиу, ученик на баща му и почти член на семейството, в звезда.

Сюжетът: Лиу Юде става Сан Те

Лиу Юде е ученик в Гуанджоу. Учителят му е свързан с антиманджурската съпротива; когато генерал Тиен Та разкрива мрежата, учителят е убит, бащата на Юде също, а самият той, ранен, бяга към Шаолин. Приемат го не заради таланта му, а от милост.

Следва същността на филма: трийсет и петте стаи. Юде, вече Сан Те, минава през тях една по една, години наред, и накрая става майстор. Тогава прави нещо, което манастирът не очаква: предлага трийсет и шеста стая, в която монасите да обучават обикновени хора. Абатите отказват. Като наказание го пращат извън храма „да събира дарения“, и точно това наказание му позволява да направи онова, което му е забранено. Сан Те убива генерала, събира ученици и ги води обратно в Шаолин, където трийсет и шестата стая най-после отваря врати.

Това е цялата история. Тя е проста като притча, и това е нарочно.

Трийсет и петте стаи: Педагогика на тялото

Първото, което Сан Те научава в Шаолин, е смирението, и го научава по най-унизителния начин. Самоуверен, той иска да започне от най-високата стая. Пускат го. Оказва се, че най-високата стая е залата, в която се рецитират сутри, и че новакът не разбира нито дума. Връща се долу, при началото.

Началото е вода. За да стигнат до трапезарията, послушниците трябва да прекосят басейн по плаващи снопове дърва. Сан Те пада, и пада, и пада. Лау Кар-леунг не монтира провала; той го показва в продължение на десет минути, с цялата му монотонност. Когато Сан Те най-после преминава, зрителят е преживял с него не победа, а продължителност.

Всяка следваща стая тренира една-единствена функция, и ученикът не вижда връзката. Ведра с вода, носени с ръце, към които са вързани остриета, така че всяко отпускане на лакътя реже плътта: сила на ръцете. Дълъг, тежък прът, с който трябва да се удари камбана на разстояние: китките. Свещи, чийто пламък трябва да се следи само с очи, докато главата е застопорена между две горящи ароматни пръчици: погледът. Торби с пясък, удряни с чело: главата. Едва когато тялото е сглобено част по част, Сан Те получава право да учи форми, после оръжия. И едва тогава, в двубой с монах, който реже дървения му прът с два меча, той изобретява своето оръжие: тристепенния жезъл, три къси пръта, свързани с верига, които не могат да бъдат отрязани, защото вече са отрязани.

Това е най-дълбоката идея на филма, скрита в най-простия му образ. Знанието не се предава като цяло. То се разглобява на части, всяка от които сама по себе си изглежда безсмислена, и се сглобява отново едва в тялото на ученика. Съвременната психология на обучението нарича това целенасочена практика: изолиране на компонента, повторение до автоматизъм, после интеграция. Японската традиция го нарича „шу-ха-ри“: първо следвай формата, после я нарушавай, после я напускай. Лау Кар-леунг го нарича трийсет и пет стаи.

Има и един по-тих урок в тези сцени, който родителите ще разпознаят веднага. Нито една от стаите не е интересна. Те са скучни, повтарящи се и болезнени, и ученикът няма представа защо ги прави. Майсторството, казва филмът, не е способността да правиш трудни неща. То е способността да понасяш скучни неща достатъчно дълго, за да станат лесни.

Философски прочит: Будизмът срещу справедливостта

В сърцето на „The 36th Chamber of Shaolin“ има противоречие, което филмът не разрешава, а оставя да работи. Шаолин е будистки манастир. Будизмът учи на ненасилие, на откъсване от света, на преодоляване на гнева. И същият този манастир произвежда най-страховитите бойци в Китай.

Отговорът на традицията е, че кунг фу в Шаолин е вътрешна практика: тялото се обучава, за да се обучи умът, а умът се обучава, за да се освободи. Абатите във филма представят точно тази позиция. Бойното изкуство е за самия теб. То не се изнася навън, не се използва за отмъщение, не се дава на хора, които не са минали през сутрите. Когато Сан Те предлага трийсет и шеста стая, той не предлага просто нов курс. Той предлага да се разруши границата между вътрешното и външното, между просветлението и политиката.

Сан Те влиза в манастира с чисто конфуцианска мотивация: синовен дълг, отмъщение за убития баща и учител, вярност към общността. Будизмът би трябвало да го излекува от това. Вместо това манастирът му дава средствата да го изпълни. Ироничното „наказание“ на абатите, изгонването, което се превръща в мисия, е начинът, по който филмът признава, че и двете страни са прави. Знанието трябва да остане чисто. Знанието трябва да служи на хората. Шаолин не може да избере, и затова оставя Сан Те да избере вместо него.

Числото също не е случайно. Трийсет и шест в китайската традиция е число на пълнотата: трийсет и шестте небесни духове от „Речни заливи“, трийсет и шестте стратегеми. Трийсет и пет стаи са учението. Трийсет и шестата е онова, което го прави цяло: предаването.

Психологически прочит: Какво става с гнева

Лиу Юде влиза в Шаолин като момче, пълно с гняв. Семейството му е избито, учителят му е мъртъв, той самият е ранен и безпомощен. Това е класическата изходна точка на филма за отмъщение, и жанрът обикновено я използва като гориво: гневът се натрупва, после се освобождава в последната битка.

Лау Кар-леунг прави нещо по-интересно. Той не оставя гнева да се натрупа; той го изразходва в тренировката. Шестте години в манастира не са подготовка за отмъщението, а неговата замяна. Когато Сан Те най-после застава срещу генерал Тиен Та, той не е яростен. Той е спокоен, почти разсеян. Боят е кратък и технически. Емоционалната кулминация на филма не е там; тя е в момента, в който Сан Те за първи път преминава по плаващите дърва.

Психологията има дума за това: сублимация, пренасочване на неприемлив импулс в приемлива, продуктивна дейност. Но филмът показва нещо по-дълбоко от механизъм. Той показва как дисциплината променя самия човек, не само поведението му. Момчето, което влезе в манастира, искаше да убива манджури. Мъжът, който излиза, иска да учи хора. Отмъщението се случва почти между другото, като страничен ефект от нещо по-голямо.

Тук е и връзката с всекидневието, която прави филма толкова траен. Всеки, който е гледал дете да се учи на инструмент, на спорт или на четене, познава стаите на Шаолин. Познава сълзите пред басейна с плаващите дърва, безсмислените упражнения, въпроса „защо трябва да правя това“. И познава момента, в който всичко се сглобява, обикновено без предупреждение, обикновено в ден, който не се е различавал от предишните.

Идеологически прочит: На кого принадлежи знанието

Ако свалим будисткия пласт, под него остава една много земна история: за институция, която пази знание, и за човек, който иска да го сподели.

Шаолин във филма е затворена система. Знанието в него е йерархично (стаите имат номера), ритуализирано (не можеш да прескочиш стъпало) и охранявано (абатите решават кой е достоен). Има дори нещо като бюрокрация: когато Сан Те трябва да избере стая, която да ръководи, той три дни не може да реши, а над него стоят комисии от монаси. Сценаристът Ни Куан и режисьорът си позволяват тиха ирония към всичко това. Манастирът е велик, но е и учреждение.

Трийсет и шестата стая е бунт срещу монопола. Сан Те казва на абатите нещо, което звучи почти съвременно: знанието, което не напуска институцията, не служи на никого освен на институцията. Миряните, които страдат отвън, имат право на това, което монасите пазят вътре. И когато абатите отказват, той просто го прави сам.

За хонконгската публика от 1978 година този разказ е имал и политически резонанс. Колония под чужда власт, с население, което говори кантонски, а гледа филми на мандарин; градът, в който въпросът „кои сме ние“ стои постоянно. Манджурите на екрана са безопасен враг, но историята за хора, които организират собствената си защита, защото никой друг няма да го направи, е била четена и по-близо до дома.

Днес този пласт звучи по друг начин, но не по-слабо. Всяка епоха има своите манастири: професионални гилдии, затворени университети, индустрии, в които знанието се пази като оръжие. И всяка епоха има своите Сан Те, които решават, че трийсет и петте стаи не са достатъчни.

Стилът на Лау Кар-леунг: Камера, която не лъже

Хореографията на бойните изкуства в киното има две школи. Едната крие: бързи монтажи, близки планове, камера, която се движи повече от актьорите. Другата показва: широк кадър, дълги планове, тяло, което трябва наистина да може. Лау Кар-леунг е най-чистият представител на втората.

Той снима тренировъчните сцени почти документално. Камерата стои на разстояние, кадърът е широк, монтажът е рядък. Ако Гордън Лиу не може да премине по плаващите дърва, зрителят ще го види. Ако може, също. Това е режисура, която залага на реалността на изпълнението, и в това отношение Гордън Лиу дава едно от великите физически изпълнения в историята на киното: не актьорско в традиционния смисъл, а телесно, с видима умора, видима болка и видимо постепенно овладяване.

Павилионите на братя Шоу придават на всичко това особена условност. Басейнът е очевидно построен, небето е нарисувано, манастирът е декор. Но тази театралност работи за филма, а не срещу него. Стаите изглеждат като стаи от притча, а не от история, и точно това са.

Накрая, Лау има чувство за хумор, което повечето му колеги нямат. Абатите са леко комични, бюрокрацията на Шаолин е леко абсурдна, самият Сан Те в началото е комично самонадеян. Филмът никога не се взима прекалено на сериозно, и затова може да си позволи да бъде сериозен.

Наследството: От Шаолин до Стейтън Айлънд

Малко филми са имали толкова странен втори живот. През 1993 година група рапъри от Стейтън Айлънд, Ню Йорк, издават албум, озаглавен „Enter the Wu-Tang (36 Chambers)“. Продуцентът RZA е израснал с хонконгските филми на братя Шоу по телевизията и е превърнал митологията на Шаолин в език за собствения си квартал: Стейтън Айлънд става „Шаолин“, членовете на групата са „майстори“, обучението е оцеляването в улицата. Албумът е сред най-важните в историята на хип-хопа, и милиони хора, които никога не са гледали филма, знаят заглавието му.

Куентин Тарантино, друг възпитаник на същите филми, кани Гордън Лиу в „Kill Bill“ и в двете части, веднъж като Джони Мо, веднъж като белобрадия учител Пай Мей, който подлага Беатрикс Кидо на тренировка, която е директен цитат от Шаолин. „Кунг Фу Панда“ (2008) дължи на филма цялата си идея за обучение чрез абсурдни упражнения. А самият Лау Кар-леунг снима още два филма от серията: „Return to the 36th Chamber“ (1980), комедия, в която Гордън Лиу играе измамник, преструващ се на Сан Те, и „Disciples of the 36th Chamber“ (1985), в която трийсет и шестата стая вече работи и приема най-трудните си ученици.

Може би най-важното наследство е по-тихо. Преди 1978 тренировката във филмите с бойни изкуства беше средство. След „The 36th Chamber of Shaolin“ тя стана жанр. Всеки филм, в който учителят кара ученика да прави нещо безсмислено, което по-късно се оказва всичко, от „Карате Кид“ до „Whiplash“, живее в една от тези стаи.

Критика: Какво филмът опростява

Филмът има слабости, и те са слабостите на мита. Манджурите са злодеи без вътрешност; генерал Тиен Та е жесток, защото сценарият има нужда от жесток човек. Няма сцена, в която врагът да е прав за нещо. Конфликтът между хан и манджури, който в историята е бил много по-сложен и често много по-кървав и от двете страни, е сведен до потиснати и потисници.

Жените почти отсъстват. Шаолин е мъжки свят, съпротивата е мъжки свят, и филмът не поставя това под въпрос. Единствената семейна връзка, която има значение, е между баща и син.

Финалът е абрупен. След час на търпеливо обучение последната третина бърза: вербуване, бой, връщане. Зрителят, който е свикнал с темпото на стаите, изведнъж се оказва в друг филм. Част от това е условност на жанра; част е по-дълбока. Лау Кар-леунг е много по-заинтересуван от ученето, отколкото от прилагането, и филмът го показва.

И накрая, за българския зрител има една чисто практическа бариера: дублажът. Филмът е сниман на мандарин, озвучаван впоследствие, и всяка версия звучи изкуствено. Най-добрите реставрации от последните години помагат, но условността остава. Тя трябва да се приеме, както се приема условността на опера.

Заключение: Трийсет и шестата стая е навън

„The 36th Chamber of Shaolin“ завършва не с победа, а с начало. Сан Те е победил генерала, но филмът не се интересува от това. Последният кадър е от стаята, в която миряни се учат на кунг фу, и единственото, което има значение, е, че тя съществува.

Това е посланието, което оцелява след всички митове, дублажи и пародии. Да се научиш на нещо е трудно, дълго и скучно, и трябва да минеш през всичките стаи, една по една, без да прескачаш. Но ученето не е целта. Ученето е трийсет и пет стаи. Целта е трийсет и шестата: моментът, в който това, което си научил, напуска теб и стига до някой друг.

Лау Кар-леунг знае това от първа ръка. Той е научил Хун Гар от баща си, който го е научил от Лам Сайуин, който го е научил от Уонг Фейхун. После го е научил на Гордън Лиу, и е направил филм, за да го научи на всички останали. Трийсет и шестата стая не е в Шаолин. Тя е навсякъде, където някой, който знае, решава да покаже.