Междузвездни войни“: момчето, което гледа към два залеза

Джордж Лукас, Star Wars (по-късно Star Wars: Episode IV, A New Hope), 1977, САЩ, 121 минути

Пролог: два залеза над един двор

Вечер е на Татуин. Люк Скайуокър стои на ръба на двора на чичо си и леля си и гледа на запад. В двора зад него чакат влагоуловителите, машини, които добиват вода от сухия въздух. Преди малко чичо му пак е отказал да го пусне да замине. Пустинята пред момчето няма нито едно дърво. Слънцата са две и са различни по големина, и двете ниско над хоризонта. Светлината минава от бяло към оранжево, после към червено. Оркестърът започва бавна мелодия с дълги ноти, която звучи като въпрос. Момчето не мърда. Гледа толкова дълго, че ако някой го повика, няма да го чуе.

Това е сцената, в която „Междузвездни войни“ казва най-много за себе си, и в нея не стреля нито един лазер.

Филмът излиза на 25 май 1977 г. в американските кина. Тогава се казва само „Междузвездни войни“, а подзаглавието „Епизод IV: Нова надежда“ му се слага чак през 1981 г. Преиздаден е многократно, като през 1981 г. получава подзаглавието „Епизод IV: Нова надежда“, а през 1997 г. излиза „Специалното издание“. Бюджетът му е около 11 милиона долара, а общите приходи от всички прожекции и преиздавания стигат 775,4 милиона. Тези цифри показват размера на успеха, но не обясняват защо хората се връщат при този филм.

Обикновено обяснението е „защото е добре направен“. Това е вярно, но не стига. „Междузвездни войни“ е събран от чужди неща: японски самурайски филм, уестърни, сериали от 30-те години, митология, военни филми за въздушни битки и един нацистки пропагандистки филм. Въпросът на това есе е как колаж от такива късове стана най-влиятелният творчески мит на популярното кино. Втори въпрос върви с него: каква е „надеждата“ от подзаглавието и към какво се протяга. Отговорът започва от момчето в пролога. Историята е за желанието да излезеш от къщата, в която са те оставили, и за цената на това излизане. Звездата на смъртта, дроидите и мечовете със светлина са построени около тази проста нужда.

Светът, от който Лукас искаше да избяга

Към средата на 70-те американското кино е мрачно и умно. След Виетнам и Уотъргейт зрителите гледат филми за корумпирани полицаи, за изгубени ветерани и за градове, в които никой не печели. Британската енциклопедия описва тази епоха като време на объркване и цинизъм. Научната фантастика изглежда мъртва. Последният голям успех е „2001: Космическа одисея“ от 1968 г., а по-новите опити, като „Тихо бягство“ от 1972 г., се провалят. Собствениците на кина смятат, че хората не искат да гледат космически истории.

Лукас тръгва от противоположното допускане. Според него липсва нещо много старо: приключенска история, в която добро и зло са ясни, героят е млад, а краят е щастлив. Такива истории разказват неделните серии от детството му, а „Междузвездни войни“ е израсло от тях. Затова в Лукас има два времеви пласта. Действието е „много отдавна и в една далечна галактика“, а чувството е от 30-те години на XX век, от тесните кина, в които всяка седмица завършва с висящ край.

Времето работи в негова полза и по друг начин. Филмът не притежава нито една сериозна политическа теза, но стига до зрители, които в продължение на няколко години не са излизали от киното радостни. Още повече, че нито един от съществените елементи на Холивуд, който ще последва, още не съществува. Няма домашно видео. Летният сезон е слаб за киното, докато „Челюсти“ и после този филм не го променят.

Момчето от Модесто

Джордж Лукас е роден през 1944 г. и израства в Модесто, Калифорния. По собствените му думи, малко преди да завърши гимназията през 1962 г., претърпява тежка катастрофа с колата си. След нея спира да мечтае за автомобилни състезания и тръгва към киното. Следва във филмовото училище на Университета на Южна Калифорния, където открива европейското и японското кино.

Първият му голям филм е „THX 1138“ (1971), мрачна, нискобюджетна антиутопия в духа на Оруел. Втората му пълнометражна работа, „Американски графити“ (1973), е топла и печеливша, и точно успехът ѝ му дава сила. Лукас иска да направи „Флаш Гордън“, но не получава правата. Затова измисля собствена галактика.

Следва договорът с „Туентиът Сенчъри Фокс“, който по-късно става основата на неговата независимост. Лукас получава 150 000 долара, за да напише и режисира филма. Много по-ценно от парите е друго: след успеха на „Американски графити“ той преговаря наново и получава контрол върху продължения и стоки с марката, които Фокс отстъпва с лекота. Студиото не вижда стойност в тях. Лукас вижда.

Единствен сред ръководителите на Фокс, който действително го подкрепя, е Алън Лад младши. Според една от историите за снимките той понася натиска на борда на директорите заради растящия бюджет и заради сложния сценарий. Лукас пише много чернови. В една ранна версия героят е Кейн Старкилър, а бащата е киборг. Тези идеи се оттеглят, но част от тях остават в новия баща, който вече е Дарт Вейдър.

Какво става с Лукас след филма е тема за друга статия. Накратко: основава „Скайуокър Ранч“, още две части от трилогията стават огромен успех, през 1999 г. започва да снима предистория, а през 2012 г. Дисни купува „Лукасфилм“.

Какво виждаме на екрана

Лентата започва с надпис, който тръгва от дъното на екрана и се стопява в черното. Той обяснява, че бунтовници са спечелили първата си победа и са откраднали планове на Империята. Първият кадър след това показва малък кораб, който бяга. Над него голям имперски разрушител го настига и продължава да се плъзга над камерата, докато виждаме корема му, нескончаем като самата заплаха.

Принцеса Лея Органа скрива плановете в дроида R2-D2 и го изпраща на Татуин заедно със C-3PO. Тъмният лорд Дарт Вейдър, облечен в черна броня и с глас, дълбок като камбана, залавя принцесата. Дроидите попадат при Люк, който живее при чичо си и леля си. В записа от R2-D2 Лея моли за помощ някой си Оби-Уан Кеноби. Люк открива в скитащия самотник Бен стария рицар джедай, който го води до идеята за Силата. Империята избива роднините му и Люк няма къде да се върне. Те наемат контрабандиста Хан Соло и неговия вуки-съюзник Чубака, за да ги откарат до Алдераан.

Алдераан вече не съществува. Великият моф Таркин е накарал Лея да гледа как Звездата на смъртта го унищожава. Корабът им попада във влекач лъч и вътре в космическата станция героите спасяват принцесата. Оби-Уан се жертва в двубой с Вейдър, за да им даде възможност за бягство. Групата стига до базата на бунтовниците на Явин 4, а Звездата на смъртта идва след тях. Хан напуска, после се връща. Люк, воден от гласа на Оби-Уан, изключва компютъра за прицелване и стреля с вярата си по единствения уязвим отвор. Следва церемония със завръщане на героите, а Вейдър избягва.

Място	Какво се случва	Какво се променя в Люк
Татуин	Дроидите, лъжливият чичо, смъртта на семейството	От момче без избор става човек без дом
Мос Айсли и корабът	Кръчмата, Хан и Чубака, бягството	Учи се на правила, които не са му познати
Звездата на смъртта	Спасяването на Лея, смъртта на Оби-Уан	Губи учителя и остава сам с избора
Явин 4	Нападението, изключеният компютър, победата	Доверява се на нещо, което не може да види

Снимките започват на 22 март 1976 г. в тунизийската пустиня, която играе Татуин. Името идва от тунизийския град Татауин. Още втория ден вали, и то първият зимен дъжд в района от петдесет години. После екипът се премества в студиото в Елстрий, близо до Лондон, където британските работници не вземат проекта на сериозно, а Лукас се кара с оператора Гилбърт Тейлър, когото продуцентът Гари Къртц нарича „старомоден“ и „кисел“. Накрая бюджетът е с три милиона по-висок заради закъснения, а актьорите и екипът са убедени, че филмът ще се провали.

Прочит първи: колаж от всичко, което Лукас обичаше

Най-често филмът се сравнява със „Скритата крепост“ на Акира Куросава от 1958 г. Двамата дроиди съответстват на селяните Тахей и Маташичи, а Оби-Уан напомня за закаления воин Рокурота Макабе. Лукас потвърждава най-важното: историята се разказва през очите на двамата прости хора. Това е решението, което слага голямата космическа война на човешко ниво. Първите ни спътници във филма не са герои, а двама дребни, мрънкащи бегълци, и затова всичко останало е гледано отдолу. Същото важи и за преходите, в които един кадър се плъзга по екрана и сменя другия: тези „изтривания“ идват от „Скритата крепост“, макар да напомнят и серийните филми.

Източник	Какво взема Лукас
„Скритата крепост“ на Куросава	Гледната точка на двамата дребни спътници, спасяването на принцеса, кадрите-преходи
Серийните филми, „Флаш Гордън“	Надписът в началото, постоянният темп, чистата борба на добро със зло
Уестърните	Кръчмата в Мос Айсли, стрелецът срещу контрабандиста, самотният бранител
Военните филми за въздушни битки	Нападението срещу Звездата на смъртта, заснето по образец на реални самолетни кадри
Джоузеф Кембъл, „Героят с хиляда лица“ (1949)	Моделът на пътуването на героя
„Триумф на волята“ на Лени Рифенщал (1935)	Образът на церемонията, строй и величие

Важното е какво прави филмът с този материал. Тарантино на 70-те би направил цитат. Лукас прави нещо различно: премахва шева. Самураят, каубоят и принцесата живеят в един свят, в който единственото условие е да са ясни. Затова може да се гледа от дете, което не знае нищо за Куросава, и пак да се разбира.

Прочит втори: пътят на героя и неговата цена

Джоузеф Кембъл описва в „Героят с хиляда лица“ (1949) единен модел, по който се разказват митовете по света. Много автори определят „Междузвездни войни“ като съвременен героичен мит по Кембъл, а самият Кембъл по-късно е разгледал „Нова надежда“ в разговор с Бил Мойърс. Моделът се познава лесно: момче от неизвестно място получава зов, отказва, но смъртта на близките го принуждава, среща наставник, преминава праг, преживява загуба на наставника, влиза в най-дълбокото място и се връща с дар.

Сравнението обаче не казва всичко. По-интересно е кое от модела Лукас оставя неразработено. Люк не се променя при изпитание, а се променя при отказ от помощ. Централният момент е тихият: в трескавата битка той изключва прицелния компютър, най-съвременната машина във филма, и се доверява на чувство. Подаръкът, който носи у дома, не е тайно оръжие, а способността да слуша. Това не е само житейска мъдрост. То е и кинематографичен избор: най-напрегнатата сцена във филма е сцена на спокойствие.

Втората особеност е цената. Моделът на Кембъл обикновено гледа на загубата като необходима, но Лукас я прави конкретна: Оуен и Беру са изгорели останки на екрана, Оби-Уан изчезва, оставяйки дреха на пода. Момчето от пролога получава разрешението да замине, като го плаща с всичко, от което е искало да избяга. Затова мелодията при залеза е толкова двусмислена. Не е само копнеж, а и предчувствие.

Прочит трети: мръсното бъдеще и чистият монтаж

Формата на филма е едно от най-големите му постижения. Лукас не иска блестящо космическо бъдеще от лъскава фантастика. Корабите са очукани, дроидите са прашни, кръчмата е мръсна. Бъдещето изглежда ползвано. Това е решение, което прави света достоверен, без да се обяснява.

За да го покаже, Лукас основава през 1975 г. „Индъстриъл Лайт енд Меджик“, защото в Холивуд няма ефектна компания, способна да реализира видението му; затова той наема специалиста по камери Джон Дайкстра и екип млади хора в стар склад във Ван Нуйс. Рожба на този екип е „Дайкстрафлекс“, система с програмируеми двигатели, която позволява повторяемо движение на камерата. Миниатюрите не се движат, движи се камерата, и това дава усещане за скорост, каквото досега не е имало.

Музиката на Джон Уилямс върши обратното: възвръща старомодното. Той е взел от Вагнер идеята за лайтмотив, определена мелодия за определен герой или понятие, и така филмът се държи като опера. Героичната тема на Люк, мрачният марш на Империята и любовната нотка на Лея са запомнящи се поради тази причина

Но най-голямото скрито постижение е монтажът. Първата версия на филма е слаба. Първият монтажист Джон Джимпсън е освободен. Лукас привлича жена си Марша Лукас, а към нея Пол Хирш и Ричард Чу, които през късната 1976 г. сглобяват филма наново. Марша е лично отговорна за монтажа на битката при Явин, тоест на атаката по Звездата на смъртта. Сценарият предвижда Люк да направи две атаки по отвора. Марша вмъква „тиктакащия часовник“, Звездата на смъртта, която се приближава, за да унищожи базата, и така напрежението расте с всеки кадър. Същият източник приписва на нея и идеята Оби-Уан да умре на Звездата на смъртта, нещо, което самият Лукас признава в интервю за „Ролинг Стоун“ от 1977 г. Трима монтажисти печелят Оскар за монтаж.

Прочит четвърти: вярата срещу машината

Във филма съществуват два вида сила. Едната е Империята: флот, оръжия, протоколи, умен компютър за прицелване. Другата е Силата: нещо невидимо, което не се мери. Хан Соло, човекът на практичния разум, не вярва в „тези глупави религии“, докато не види нещо друго. Вейдър, образът на тази машинна цивилизация, говори за остарялата вяра на джедаите с презрение, но с едва доловима умора.

Филмът става забележителен именно заради парадокса. Той е продукт на най-новата технология, на камери с компютър и на модели, снимани по десетки пъти, и разказва история за нейното ограничение. Победата не идва от по-добро оръжие, а от пренебрегването му. Това е 70-ото десетилетие във философска форма: недоверие към системите, жажда за нещо, което не се обяснява.

Втората част на тази идея е смъртта на Оби-Уан. Той не се бори докрай, а оставя Вейдър да го удари и така се превръща във воден от гласа дух. Зрителят вижда, че умирането не е края на съветника, а промяна на формата. Това е най-близкото до религиозно чувство във филма и затова най-малко се нуждае от обяснение.

Прочит пети: империя и бунтовници в годината след Виетнам

Политиката на филма е проста и поради това мощна: огромна безлична сила срещу малка група хора с по-малко оръжия и повече убеждение. Лукас е свързвал историята с Виетнам и с идеята за слабия, който надвива машината. Затова бунтовниците са рискови, неспокойни, пренебрегвани, а Империята е чиста, подредена и спокойна.

Така Империята има лице. Хората в нея са сивооки и носят сиви униформи, говорят на английски с британски акцент, и този избор създава дистанция. Злото във филма е не хаотично, а административно. Това е подчертано от сцената със Звездата на смъртта, в която офицери обсъждат унищожаването на планета със същия тон, с който обсъждат бюджет.

Тук се вижда защо филмът е по-малко наивен, отколкото изглежда. Той не казва, че победата е лесна. Казва, че е възможна само ако някой е готов да изгуби всичко, и че целият този разказ завършва с церемония. Този последен кадър е и най-спорният във филма, защото именно там политиката се обръща срещу самата себе си.

Прочит шести: на кого принадлежи един спомен

Последният прочит е за това какво става с филма след излизането му. Фокс е убедено, че романтичният трилър „Другата страна на полунощ“ ще е летният хит, и кинопритежателите го следват. Затова „Междузвездни войни“ тръгва на малко екрани: на 32, или на 43 според други сметки. Източниците не са съгласни и няма смисъл да избирам.

Лукас е толкова несигурен, че заминава с тогавашната си съпруга Марша за Хаваи. По широко разказваната легенда, на плажа Стивън Спилбърг му помага да построи пясъчен замък и му предрича успех. Дали разказът е точен, не знам. Знам само, че след няколко дни опашките пред кината вече са огромни.

След този триумф идва нещо, което никой не очаква. Лукас започва да променя собствения си филм. На 31 януари 1997 г. излиза „Специалното издание“, цифрово възстановено, с нови ефекти. Най-острият спор е за сцената в кръчмата: в оригинала Хан застрелва грабителя Грийдо пръв, а в новата версия Грийдо стреля пръв. Лукас по-късно обяснява, че е искал да изчисти недоразумението, защото Хан не бил хладнокръвен убиец, а на зрителите „им е харесало да мислят“ обратното. Версията се променя още веднъж през 2004 г. и пак през 2019 г.

Година	Версия	Какво е различно
1977	Оригиналът, 121 минути	Хан стреля пръв
1981	Подзаглавие „Епизод IV: Нова надежда“	Подготовка за продълженията
1997	Специално издание, 125 минути	Нови цифрови ефекти, вмъкната сцена с Джаба, на мястото на Декларан Мъхоланд е цифров Джаба
2004	Издание на DVD	Грийдо стреля малко преди Хан
2019	Версия на Дисни плюс	Сцената е променена отново

Този спор показва нещо повече от фенски упорство. Хората са гледали филма като деца и са го превърнали в част от себе си. Когато авторът променя неговата форма, те чувстват, че нещо им се отнема. А според самия автор филмът винаги е бил негов.

Честните усложнения

Церемонията на Явин и сянката на Нюрнберг. Финалът, в който Лея окачва медали на героите пред стройни редове хора, прилича по композиция на „Триумф на волята“. Гледането на двата кадъра един до друг не оставя много място за съмнение. Лукас отрича умишлено цитиране, по неговите думи: не е гледал филма от около петнайсет години, а искал да го види отново, защото в най-ранните чернови е мислел да направи сцената на императора по подобие на „Триумф на волята“. Най-добрата защита е, че редовете там са на победители, които са спечелили, а не на хора, подчинени на един лидер. Но обвинението остава силно, защото един филм, който цели да осмее имперската помпозност, завършва с нея, а Чубака, който е рискувал колкото всеки друг, не получава медал. Смятам, че обвинението е по-силно от защитата. Лукас използва езика на тоталитарната церемония като чисто визуален знак за „триумф“, без да се запита какво казва този знак.

Кой има име и кой има лице. Във вселената на филма почти всички хора с реплики са бели мъже, Лея е единствената жена с реплики, а най-известният глас на чернокож актьор, Джеймс Ърл Джоунс, принадлежи на злодея, чието тяло играе друг човек, Дейвид Проуз. Критиката е основателна. Още през 1977 г. списание „Ню Йорк“ определя Лея като „принцеса в беда“, а тя е точно обратното: тя дава заповеди, стреля, вдъхновява и сама открива изхода от килията. Смятам, че в случая с Лея защитата е по-силна: героинята съществува с воля. Но за състава на цялата вселена критиката остава по-силната страна.

Алдераан. Цяла планета, милиони хора, изчезват, а Лея е принудена да гледа. Минута по-късно героите се шегуват в космоса. Критиците казват, че филмът не пази тежестта на собствените си събития. Защитата е, че приказката не се занимава с числа, а със знаци: Оби-Уан усеща „смущение в Силата“, сякаш хиляди гласове викат и замлъкват. Тази реплика е по-силна от всяка картина на разрушението. Пак смятам, че обвинението е частично вярно: бързината е предпочетена пред последствията.

Митът за самотния гений. Образът на Лукас като единствен автор е удобен, но неточен. Пол Хирш, Ричард Чу и Марша Лукас сглобяват филма наново, а ILM е колективна работа. Марша Лукас почива на 27 май 2026 г., на 80 години, и некролозите върнаха този разказ в обръщение. Дори и актьорите са помагали: Алек Гинес казва, че диалогът е „доста хлабав“, но сценарият му харесва, а критикът Джон Саймън го нарича „диалог с пренебрежима баналност“. И Гинес, и критиците са прави за репликите. Но филмът е запомнен не с репликите, а с ритъма, и него го създават монтажистите. Тук защитата на Лукас е слаба: заслужава заслуга за идеята, но не за цялото постижение.

Оригиналът, който трудно се гледа. Версията, спечелила шест Оскара, не е тази, която обикновено се показва днес. Лукас има право да променя собствената си работа. Но произведения като това си принадлежат и на публиката, а оригиналът не е лесно достъпен. Смятам, че обвинението е по-силно: автор, който ограничава достъпа до първата форма на творбата си, лишава историята от един от нейните свидетели.

Съвременната релевантност

Кино като събитие. След „Междузвездни войни“ студията започват да мислят за филми като за големи, продаваеми марки. Лукас запазва правата върху стоките, а след премиерата родителите хукват да купуват фигурки преди Коледа и откриват празни кутии. Холивудът научава какво вече не може да забрави. Положителният резултат е, че този модел изважда на повърхността нови технологии и професии. Отрицателният е, че много филми днес са по-скоро продукти.

Историята като общ език. Схемата на Кембъл се превръща в сценарийна граматика, която всеки млад автор научава. Това помага да се разказват ясни истории, но и води до еднообразие. Лукас показва, че простата структура може да носи дълбочина, ако в нея има един наистина личен момент, като този на залеза.

Спорът за собствеността върху спомена. Днес, когато стрийминг услугите могат да сменят филм без предупреждение, „Хан стреля пръв“ е практически урок. Въпросът кой притежава версията на едно произведение вече не е само фенски. Той засяга всеки, който гледа на екран.

Нашият ъгъл. Тук има лична връзка. През 1983 г. американският президент нарече Съветския съюз „империя на злото“, а няколко седмици по-късно обяви програма за противоракетна защита, която журналистите веднага кръстиха „Междузвездни войни“. Така филмът, направен като приказка, получи политически адрес, а за хората от тази страна на Желязната завеса Империята вече имаше конкретно, не въображаемо значение. Не открих проверим документ за датата на първата прожекция на филма в България и затова не твърдя такава.

Заключение

В края на филма момчето от пролога вече не стои само в двор. Стои в голяма зала, в редици, които са се наредили заради него, и някой му окачва медал. Музиката е същата, но въпросът в нея е получил отговор. Погледът му вече не търси хоризонта, а обикновените лица наоколо.

И все пак най-голямата надежда на „Нова надежда“ не е в медала. Тя е в това, което Люк е направил, докато никой не го е гледал: изключил е машината и е затворил очи. Нищо от това не е нужно за сюжета на един приключенски филм. Нужно е за историята за момчето, което иска да замине и накрая разбира, че да тръгнеш значи да се довериш на нещо, което още не виждаш.

На Татуин слънцата са два, пясъкът е същият, а момчето вече не е там.