Към съдържанието
ПЪЛНО ВНИМАНИЕ· ПЪЛНА ЛЮБОВ· ПЪЛНО УСИЛИЕ
София, БГ · ☀︎ 5° неделя, 22 ноември
Film · ноември 22, 2026
Film · От списанието

„Носталгия“ на Тарковски: свещта, басейнът и болката по дома

Nostalgia
ФилмNostalgiaРежисьор: Andrei TarkovskyС участието на: Oleg Yankovskiy, Erland Josephson, Domiziana Giordano1983Италия, СССР2 ч 5 минIMDb 7.9IMDb ↗

Пролог: Девет минути с една свещ

Един мъж стои на дъното на пресушен басейн. Камъкът е мокър, от пукнатините се вдига пара, наоколо няма никого. Мъжът е на средна възраст, с палто, с болно сърце, чужденец в тази страна. В ръката си държи запалена свещ.

Задачата му е проста до абсурд: да пренесе свещта от единия край на басейна до другия, без пламъкът да угасне.

Тръгва. Прави няколко крачки. Вятърът духва и свещта гасне. Той се връща в началото, пали я отново, тръгва пак. Този път стига по-далеч, пази пламъка с длан, с тяло, с пешовете на палтото си. Свещта отново гасне. Той се връща. Пали я трети път.

Камерата не се отделя от него нито за миг. Няма монтаж, няма музика, няма друго лице. Около девет минути екранно време, в които не се случва нищо друго освен това: човек, който върви бавно с пламък в ръка. Чуват се стъпките му, дишането му, капещата вода.

Когато най-сетне стига до отсрещната стена и закрепя свещта на каменния перваз, той се свлича извън кадър. Чува се вик. Някой тича.

Това е кулминацията на „Носталгия“. Във филм, в който друг човек се самозапалва на площад в Рим, най-важното събитие е, че един изморен мъж пренася свещ през празен басейн. Тарковски е поискал от актьора си да покаже в този единствен кадър цял човешки живот, от началото до края. И за всеки, който е издържал филма до тази точка, сцената наистина действа така: като живот, сведен до единственото, което има значение в него. Да опазиш нещо малко и горящо през разстояние, което изглежда непреодолимо. Да се връщаш в началото, когато угасне. Да стигнеш.

„Носталгия“ е шестият от седемте игрални филма на Андрей Тарковски, първият, сниман извън Съветския съюз, и последният, преди режисьорът да обяви, че няма да се върне. Това е филм за един руснак в Италия, направен от руснак в Италия, който по време на снимките още не знае, че вече е емигрант. Малко произведения в историята на киното са толкова точно предсказание за съдбата на собствения си автор.

Думата: Защо „gh“

Заглавието е изписано странно на латиница: Nostalghia, с „gh“. Това не е правописна грешка. Тарковски държи италианците да произнасят думата с твърдо руско „г“, а не с мекото италианско „дж“ на nostalgia. Защото за него това са две различни неща.

Думата е съчинена през 17-ти век от швейцарски лекар, от гръцките nostos (завръщане у дома) и algos (болка), като медицинска диагноза за наемниците, които линеят далеч от родните си планини. В повечето съвременни езици тя е избледняла до сладка тъга по миналото, до сепия и стари песни. Тарковски я връща към първото ѝ значение. Пред журналисти той обяснява, че на руски носталгията е болест, при това опасна за живота. От нея се умира.

И филмът приема това буквално. Героят му няма да се прибере.

Историческият контекст: Човекът, когото държавата не знаеше какво да прави

За да разберем „Носталгия“, трябва да знаем в какво положение е Тарковски в края на 70-те години.

Той е най-известният жив съветски режисьор в света и едновременно един от най-неудобните у дома. За двайсет години е успял да направи едва пет филма: „Иваново детство“ (1962), „Андрей Рубльов“ (1966), „Соларис“ (1972), „Огледало“ (1975) и „Сталкер“ (1979). Никой от тях не е забранен в строгия смисъл. С тях се случва нещо по-изтощително: „Рубльов“ лежи години на рафта, преди да бъде пуснат; „Огледало“ излиза в малко копия и без реклама; всеки сценарий минава през безкрайни комисии; между филмите се точат години на принудително бездействие. Тарковски пресмята в дневниците си колко филма би могъл да направи, ако го оставят да работи, и сметката го отчайва.

Едновременно с това Западът го обожава. И тук се появява Тонино Гуера: поет от Романя, сценарист на Антониони и Фелини, човек с руска съпруга и с любов към руската култура. Идеята тръгва още в средата на 70-те като телевизионен проект с Гуера, наречен „Пътуване из Италия“. Двамата обикалят страната, търсят места, разговарят; от това пътуване остава и малкият документален филм „Време за пътуване“. Първоначално проектът е съветско-италианска копродукция, но съветската страна постепенно се отдръпва, и в крайна сметка филмът е заснет с италиански пари, главно на държавната телевизия РАИ, с италиански екип и с оператора Джузепе Ланчи.

Тарковски заминава за Италия с командировка. Съпругата му Лариса получава разрешение да отиде при него. Синът им остава в Москва. В съветската практика това има име, макар никой да не го произнася на глас: залог.

Отвън светът е в една от най-студените фази на Студената война. Ракети със среден обсег се разполагат от двете страни на Европа; страхът от ядрена война, поутихнал през 70-те, се връща с пълна сила. Този страх ще влезе във филма през един луд, който вярва, че светът свършва. В следващия и последен филм на Тарковски, „Жертвоприношение“, той вече ще бъде сюжет.

Тарковски: Синът на поета

Андрей Арсениевич Тарковски е роден през 1932 година в село на Волга. Баща му е Арсений Тарковски, един от големите руски поети на века, който напуска семейството, когато Андрей е още дете. Майка му, Мария Вишнякова, работи като коректор в печатница и сама отглежда двете си деца. Тази тройка (отсъстващият баща с неговите стихове, търпеливата майка, къщата на село) е суровината, от която е направено почти всичко, заснето от Тарковски. „Огледало“ е открит автопортрет на това детство. „Носталгия“ е неговото ехо от чужбина.

Тарковски не разказва истории в обичайния смисъл. Той е изложил схващането си в книгата „Запечатаното време“: киното не е литература с картинки и не е театър на лента, а единственото изкуство, което може да улови самото време, неговото течение вътре в кадъра. Оттам идват прочутите му дълги планове, в които не се случва „нищо“, а всъщност се случва всичко: вятър минава през трева, вода тече по стена, мляко се разлива по под. Оттам идва и неприязънта му към символите. Той настоява, че дъждът в неговите филми не „означава“ нищо. Дъждът е дъжд. Зрителят не трябва да го разшифрова, а да застане под него.

Ингмар Бергман, за чиято „Персона“ писахме наскоро, казва за Тарковски, че е най-големият от всички, защото е намерил нов език за киното: език, който улавя живота като отражение и като сън. Двамата никога не работят заедно, но в „Носталгия“ световете им се допират по един конкретен начин: ролята на лудия Доменико играе Ерланд Юзефсон, един от най-близките актьори на Бергман.

Филмът: Какво се случва, когато не се случва нищо

Сюжетът се побира в няколко изречения, и това е част от замисъла.

Андрей Горчаков, руски писател, обикаля Италия с преводачката си Еуджения. Събира материал за Павел Сосновски, руски композитор от 18-ти век, който постига признание в чужбина, връща се в родината към живота на крепостен и накрая се самоубива. Горчаков е в Италия от месеци и е стигнал до състояние, в което не може да гледа повече нищо.

Филмът започва с това. След черно-бял пролог от Русия (хълм, мъгла, жени, дете, кон, куче, къща в далечината) колата на двамата спира в тосканска мъгла пред един параклис. Вътре е фреската на Пиеро дела Франческа „Мадоната на раждането“. Изминали са половин Италия, за да я видят. Горчаков отказва да влезе. Казва, че му е дошло до гуша от всички тези красоти, че не иска нищо повече само за себе си.

Еуджения влиза сама. Вътре жени се молят за деца. Клисарят я пита дали иска дете, или иска да няма, и ѝ обяснява, че жената е създадена да ражда и да отглежда с търпение и жертва. Кани я да коленичи. Тя опитва и не може. Пред очите ѝ жените разтварят одеждата на една статуя на Богородица и отвътре излитат десетки птици.

Двамата отсядат в хотел в Баньо Виньони, средновековно селце, чийто площад е всъщност голям басейн с гореща минерална вода, свързван със света Екатерина Сиенска. Във водата киснат отдихващи и клюкарстват за местния луд: Доменико, който някога е държал семейството си заключено вкъщи седем години, защото е чакал края на света. Полицията ги е извела. Сега той се опитва отново и отново да прекоси басейна със запалена свещ, а къпещите се го вадят от водата, преди да се е удавил.

Горчаков, който не се интересува от нищо, се заинтересува от него.

Отива в къщата му: полуразрушена сграда, в която вали вътре, подът е покрит с бутилки и локви, а на стената е написано уравнение. Доменико му го показва и на практика: капва две капки зехтин върху дланта си, и те се сливат в една. Едно плюс едно е едно. После му признава грешката си. Той е искал да спаси само своите, а е трябвало да спаси всички. И му дава свещ: аз не мога вече, пазят ме, а ти можеш. Пренеси я през водата.

Междувременно Еуджения избухва. В дълъг, яростен монолог в хотелската стая тя казва на Горчаков всичко: че е страхливец, че не знае какво иска, че е светец, който се интересува само от мадони. И заминава за Рим при друг мъж.

Горчаков остава сам. Пие. Влиза в една наводнена църква, гази до колене във водата, говори на едно малко момиче, което не го разбира, и изгаря книга със стихове. Вижда насън себе си в огледало, но отражението е Доменико.

В Рим Доменико се качва на конната статуя на Марк Аврелий на Капитолийския хълм и три дни говори на шепа неподвижни хора. После се залива с бензин.

Горчаков, вече с билет за Москва в джоба, научава по телефона, че Доменико пита дали е изпълнил обещанието. Връща се в Баньо Виньони. Басейнът е пресушен за почистване. Той слиза на дъното и пали свещта.

Тримата и четвъртият: Филм от огледала

„Носталгия“ е построен върху удвояване. Горчаков изучава Сосновски и постепенно разбира, че изучава себе си. Среща Доменико и вижда в него онова, което би могъл да бъде, ако имаше вяра. А зад тримата стои четвърти, който носи същото малко име като героя си.

ФигураКой еКакво прави с носталгията
Павел СосновскиКомпозитор от 18-ти век, крепостен, пратен да учи в ИталияВръща се, въпреки че знае какво го чака, и загива у дома
Андрей ГорчаковПисател от 20-ти век, пратен в Италия да пише за СосновскиНе може нито да остане, нито да се върне; умира на чужда земя
ДоменикоИталианец, „луд“, бивш учителНосталгията му не е по място, а по свят, който още не се е разпаднал
Андрей ТарковскиРежисьор, пратен в Италия да снима филм за ГорчаковОстава на Запад и умира там три години по-късно

Сосновски не е съвсем измислен. Прототипът му е реалният композитор от 18-ти век Максим Березовски, учил в Болоня, завърнал се в Петербург и умрял млад при обстоятелства, които преданието описва като самоубийство. Във филма чуваме писмо на Сосновски до приятел в Русия, прочетено от Еуджения: той знае, че завръщането ще го погуби, и знае, че ако не се върне, ще умре от мисълта, че никога няма да види брезите и въздуха на детството си.

Това писмо е сърцевината на дилемата. Тарковски не я решава, а я показва в чист вид: и двата пътя водят към една и съща врата. Сосновски избира Русия и се самоубива там. Горчаков отлага избора, докато сърцето му реши вместо него. А самият Тарковски, който снима всичко това, ще направи третия избор, и резултатът ще бъде същият.

Прочит първи: Преводът, който не е възможен

В една от първите сцени Еуджения чете стихове на Арсений Тарковски в италиански превод. Горчаков ѝ казва да хвърли книгата. Поезията не се превежда, изкуството изобщо не се превежда. Тя възразява: как тогава италианците да разберат Толстой, Пушкин, Русия? Не я разбирате, отговаря той. Както ние не разбираме Данте и Петрарка. А как да се опознаем, пита тя. Като разрушим границите. Кои граници? Държавните.

Тази реплика обикновено се чете като политическа, и тя е такава. Но филмът веднага я разширява. Границите, които измъчват Горчаков, не са само на картата. Той не може да се свърже с Еуджения, която стои на метър от него и го желае. Не може да се свърже със съпругата си, която вижда само насън. Не може да се свърже с Италия, чиято красота го задушава, вместо да го храни. Думата „преводачка“ придобива горчив втори смисъл: Еуджения е там, за да превежда, и точно тя не успява да стигне до него, нито той до нея.

Тарковски е формулирал темата си пред пресата много точно: филмът е за невъзможността хората да живеят заедно, без наистина да се познават. Носталгията, която изобразява, не е само по родна къща. Тя е копнеж по цялост, която не е налична никъде: нито в Русия, нито в Италия, нито между двама души в една стая.

Прочит втори: Юродивият и здравите

Доменико е фигура, която западният зрител лесно разчита като клиничен случай. Руският зрител я разпознава веднага: това е юродивият, „безумецът заради Христа“, светият глупак от православната традиция, който говори истината именно защото е извън реда на разумните. Тарковски пренася тази фигура в Тоскана и я дава на шведски актьор, и тя по странен начин работи.

Речта на Доменико от гърба на бронзовия император е единственото място във филма, където някой казва на глас какво не е наред. Смисълът ѝ, предаден свободно: обществото се е разделило на здрави и болни, и точно здравите са докарали света до ръба. Трябва да се върнем до мястото, където сме сбъркали пътя. Трябва да се вслушаме в гласовете, които ни изглеждат безполезни. Що за свят е това, пита той, в който един луд трябва да ви каже да се засрамите.

Хората на площада стоят по стълбите като шахматни фигури. Не реагират. Някои са пациенти от лудница, други са случайни минувачи. Когато Доменико поисква музика, касетофонът засича. Когато се запалва, „Одата на радостта“ тръгва, прекъсва, тръгва пак, изкривена. Един човек от тълпата имитира гърчовете му. Кучето му вие, вързано.

Това е едно от най-безмилостните решения на Тарковски. Той обича Доменико и му вярва. И въпреки това снима саможертвата му като провал: грозен, технически объркан, почти никой не го гледа, нищо не се променя. Големият жест пред света не стига до света.

Точно затова малкият жест в празния басейн тежи повече. Доменико иска да спаси човечеството и изгаря напразно. Горчаков не иска да спасява никого, не вярва особено в ритуала, прави го от вярност към един човек, който му се е доверил. И неговата свещ стига.

Прочит трети: Едно плюс едно

Уравнението на стената на Доменико е най-краткото обобщение на филма. В света на здравите едно и едно правят две: два предмета, две държави, двама души, всеки със своята граница. В света на Доменико две капки, които се докоснат, стават една по-голяма капка.

Това е логиката на любовта и на вярата, и Тарковски я разгръща навсякъде. Горчаков и Доменико се сливат в огледалото. Съпругата на Горчаков и Еуджения се прегръщат в един от сънищата му. Мадоната на Пиеро, бременната съпруга и италианската преводачка се наслагват в съзнанието му като варианти на едно лице. В последния кадър, за който ще стане дума, Русия и Италия ще се окажат едно пространство.

Но филмът е честен за цената. Преди да стигне до „всички“, Доменико е опитал да приложи уравнението върху собственото си семейство и го е превърнал в затвор. В кратък спомен виждаме как полицаите извеждат жена му и децата на светло, и как малкото момче се оглежда и пита баща си дали това е краят на света. Тарковски не изрязва този кадър и не го оправдава. Единството, наложено със сила, е лудост в лошия смисъл. Доменико го знае и го казва сам.

Прочит четвърти: Вода, огън и руини

Тарковски отрича символите, но никой режисьор не е изградил толкова разпознаваем свят от няколко повтарящи се вещества.

Водата е навсякъде: мъгла, дъжд през покрива, локви на пода, минерален басейн, наводнена църква, в която Горчаков гази между потънали статуи. Тя не е пречистваща в лесния смисъл. Тя е времето, станало видимо: всичко в този филм е мокро, прогизнало, разяждано, на път да се разпадне. Огънят е неин противник и е винаги малък и застрашен: вотивните свещи пред Мадоната, горящата книга със стихове, тялото на Доменико, свещта в басейна.

Третото вещество е камъкът на руините. Местата във филма са подбрани с почти диктаторски усет за красота: потопената църква „Санта Мария“ в Сан Виторино, развалините на абатството „Сан Галгано“, криптата на „Сан Пиетро“ в Тускания, Калката, термите на Баньо Виньони. Нито едно от тях не е Италия от пощенските картички. Гуера показвал на Тарковски ренесансовите шедьоври, той си водел бележки и се възхищавал, но избрал за филма си друго: църкви без покриви, стени с мухъл, площад, пълен с пара.

МястоКакво е в действителностКакво става там във филма
Криптата на „Сан Пиетро“, ТусканияРоманска крипта с гора от колониСцената с Мадоната на раждането и птиците
Баньо Виньони, Вал д’ОрчаСело с термален басейн вместо площадХотелът, клюките за Доменико, пренасянето на свещта
Сан ВиториноПолупотънала църкваПиянският монолог на Горчаков и горящата книга
Капитолийският хълм, РимПлощадът на Микеланджело с Марк АврелийРечта и самозапалването на Доменико
Абатството „Сан Галгано“Готическа църква без покривПоследният кадър

Тук има и една подробност, която си струва да се знае. Истинската фреска на Пиеро дела Франческа се намира в Монтерки, на другия край на Тоскана. Тарковски я „премества“ в криптата в Тускания, защото там пространството е такова, каквото му трябва. Така още първата сцена на филма, в която героят отказва да види оригинала, е заснета пред нещо, което самото не е на мястото си. За филм за изгнанието това е уместно.

Цветът следва същата логика. Италия е снимана в приглушени, почти изцедени тонове: сиво-зелено, охра, мокър камък. Русия от спомените е в сепия, още по-далеч от цвета. Двете не контрастират като „тук“ и „там“, а се преливат, докато към края вече не е сигурно в коя от тях се намираме. Тарковски разказва, че когато видял заснетия материал, сам се стреснал колко тъмен е излязъл, и че камерата сякаш е записала собственото му вътрешно състояние, без той да е искал това.

Прочит пети: Къщата в катедралата

Последният кадър на „Носталгия“ е сред най-известните в историята на киното.

Горчаков седи на земята до малка локва. До него лежи куче. Зад него е руската къща от спомените, с хълма и дърветата. Камерата бавно се отдръпва, и тогава виждаме къде всъщност се намира всичко това: къщата, хълмът, човекът и кучето са вътре в огромните каменни стени на „Сан Галгано“, готическата църква без покрив. Арките ѝ се отразяват във водата пред него. Започва да вали сняг. Чува се руска народна песен. На екрана се изписва посвещение: на паметта на майка ми.

Какво показва този образ? Възможните четения са поне три, и те не се изключват.

Първото е утешително: в смъртта разделеното се събира. Русия и Италия, домът и чужбината, най-сетне са едно място. Едно плюс едно е едно.

Второто е обратното: това е образ на затвор. Родината е станала макет, малка къщичка, заключена между чужди стени. Човекът никога няма да излезе оттам, защото вече няма „оттам“.

Третото е най-близо до темперамента на Тарковски: това е състоянието на самия носталгик, показано отвътре. Той не е нито тук, нито там. Носи едната страна в себе си, докато ходи из другата, и двете са еднакво нереални.

Заслужава да се каже, че самият Тарковски не е бил напълно доволен. В „Запечатаното време“ той признава, че този финален образ е по-литературен и по-метафоричен, отколкото би искал, че е конструкция, а не чисто наблюдение. Режисьорът, който отрича символите, завършва най-личния си филм с нещо много близко до символ, и е достатъчно честен да го отбележи.

Зад камерата: „Андрей Тарковски в „Носталгия““

Документалният филм на Донатела Бальиво е заснет по време на работата по „Носталгия“ и включва разговори с актьорите и екипа. За всеки, който обича игралния филм, той е ценен по една проста причина: показва колко труд стои зад впечатлението за безтегловност.

На екрана „Носталгия“ изглежда като сън, който се е случил сам. Зад кадър се вижда режисьор, който лично мести предмети по пода, спори за посоката на дима, нарежда локвите, кара да се повтаря движение на камерата, докато скоростта му съвпадне с нещо, което само той чува. Мъглата, дъждът и вятърът в този филм са произведени с машини и маркучи. Прочутото „запечатано време“ се оказва резултат от почти маниакален контрол.

Вижда се и още нещо: руснак, който дирижира италиански екип през преводач. Човек, който прави филм за невъзможността на превода, и в същото време зависи от превод за всяко свое указание.

Към историята на снимките принадлежи и една загуба. Ролята на Горчаков е писана за Анатолий Солоницин, актьора от „Рубльов“, „Соларис“, „Огледало“ и „Сталкер“, когото Тарковски е смятал за свой талисман. Солоницин се разболява тежко и умира през 1982 година. Ролята поема Олег Янковски, който преди това е изиграл бащата в „Огледало“. Така героят, който в известен смисъл е самият Тарковски, получава лицето на човека, изиграл някога неговия баща.

Съдбата на филма и на автора му

На фестивала в Кан през 1983 година „Носталгия“ получава наградата на екуменическото жури, наградата на ФИПРЕССИ и Голямата награда за творческо кино, поделена с Робер Бресон. „Златната палма“ отива при друг. Тарковски по-късно твърди, че съветските власти са дърпали конци, за да не получи той голямата награда; в дневниците си сочи като виновник съветския член на журито Сергей Бондарчук. Дали е било точно така, не може да се докаже. Но за Тарковски това е последната капка.

Той моли Москва да му позволи да остане да работи на Запад няколко години и да пусне при него сина му. Не получава отговор. През юли 1984 година на пресконференция в Милано обявява, че няма да се върне в Съветския съюз.

Останалото е кратко. Заминава за Швеция и снима „Жертвоприношение“ на остров Готланд, с оператора на Бергман Свен Нюквист и отново с Ерланд Юзефсон в главната роля. Още по време на монтажа научава, че има рак на белия дроб. Синът му е пуснат да излезе едва в началото на 1986 година, когато болестта е вече напреднала. Тарковски умира в Париж на 29 декември 1986 година, на петдесет и четири. Погребан е в руското гробище край Париж, сред поколения емигранти.

Горчаков умира на дъното на италиански басейн, без да е видял повече Русия. Три години след като заснема тази сцена, същото се случва и с автора ѝ.

Честните усложнения

Fullamount дължи и трудната колона, и при „Носталгия“ тя не е кратка.

Еуджения. Това е най-сериозният проблем на филма. Еуджения е модерна, образована, самостоятелна жена, и филмът я третира като духовно непълноценна именно поради това. Тя не може да коленичи. Клисарят ѝ обяснява, че предназначението на жената е да ражда и да се жертва, и нищо във филма не му възразява. Големият ѝ монолог, в който тя казва на Горчаков доста верни неща, е сниман така, че да изглежда истеричен; после тя изчезва от разказа при един неприятен мъж в Рим. Срещу нея стоят жените, които филмът обича: мълчаливата съпруга от сънищата, майката, Мадоната. Възгледите на Тарковски за жените, изказвани и в интервюта, са откровено патриархални, и „Носталгия“ ги носи без ирония. Това не унищожава филма, но зрителят има пълно право да не го преглътне.

Самосъжалението. Горчаков е пасивен до степен, която изпитва търпението. Той страда красиво в едни от най-хубавите места на Европа, придружаван от красива жена, която отблъсква, и филмът рядко поставя под въпрос неговата меланхолия. Част от критиката вижда тук нарцисизъм, облечен като духовност. Възражението е справедливо. Защитата е, че Тарковски в крайна сметка осъжда героя си сам: Доменико е този, който действа, а Горчаков трябва да бъде буквално помолен да направи едно-единствено нещо.

Руската душа срещу празния Запад. Във филма работи стара славянофилска схема: Русия като място на вярата и корена, Западът като красива черупка, изгубила духа си. Италия е показана почти изцяло като руина. Това е поглед на гост, който вижда в чуждата страна главно собствената си липса. Струва си да се отбележи и една подробност с днешна тежест: прототипът на „руския“ композитор, Максим Березовски, е роден в Глухов, в днешна Украйна, и украинската култура с основание го смята за свой. Филмът, както и цялата имперска традиция, от която идва, не прави тази разлика.

Доменико. Човек, държал жена си и децата си затворени седем години, е извършил тежко насилие. Филмът го признава в един кадър и после продължава да го третира като светец. Самозапалването му също е проблематично. В текста за „Персона“ стана дума за това как Бергман използва документалните кадри на горящия виетнамски монах; Тарковски инсценира подобен акт с всички средства на голямото кино. Спасява го единствено това, че го показва като нещо грозно и безплодно, а не като триумф.

Бавността. Това не е филм за всеки и не е филм за всяка вечер. Сто двайсет и пет минути, в които кадри траят с минути и почти нищо не се обяснява. Зрител, който се отегчи, не е повърхностен; той просто не е приел договора, който Тарковски предлага. А този договор е строг: или влизаш в неговия ритъм, или оставаш отвън.

Митът. И последно: трудно е да се гледа „Носталгия“ без знанието за онова, което следва. Изгнанието, болестта и ранната смърт на Тарковски са превърнали филма в завещание и са го обвили в ореол, който пречи на трезвата преценка. Част от почитта към него е почит към мъченика. Добре е да се опитаме да видим и самия филм, с неравностите му.

Съвременната релевантност

Защо филм за един тъжен руснак в Тоскана от началото на 80-те говори на нас днес?

Защото сме народ с носталгия. За българския читател темата не е абстрактна. Малко са семействата у нас без някого в чужбина. Всеки, който е живял години навън, познава състоянието на Горчаков по-добре от всеки киновед: красотата наоколо, която не те храни; езикът, на който си по-плосък, отколкото си; домът, който с всяко завръщане прилича по-малко на спомена. И знае най-горчивото откритие на филма: че след определен момент не си изцяло у дома никъде. Къщата е вътре в чуждата катедрала и остава там.

Заради непреводимото. Живеем във време, в което всичко изглежда преводимо мигновено. Натискаш бутон и текстът е на друг език. „Носталгия“ настоява, че най-важното не минава през този бутон: стихът, интонацията, миризмата на едно място, причината, поради която една песен те разплаква. Горчаков преувеличава, когато казва да се изхвърлят преводите. Но е прав, че разбирането между хора и между народи не е технически въпрос.

Заради вниманието. Девет минути с една свещ е почти немислимо искане към зрител, свикнал образът да се сменя на всеки две секунди. Точно затова сцената действа по-силно днес, отколкото през 1983 година. Тя не показва съсредоточаване, а го изисква, и който го даде, получава нещо, което бързият монтаж не може да произведе: усещането, че е бил там през цялото време.

Заради малкото действие. Това е може би най-трайният урок. Светът и днес изглежда на ръба, и изкушението е същото като при Доменико: или големият жест, или отчаянието. Филмът предлага трета възможност, почти обидна в своята скромност. Не можеш да спасиш света. Можеш да удържиш на дадена дума. Можеш да опазиш един малък пламък през едно разстояние, да се върнеш, когато угасне, и да опиташ пак. Тарковски не твърди, че това променя нещо отвън. Показва само, че тежи повече от речта на площада.

Заключение: Первазът

Връщаме се в пресушения басейн.

Горчаков стига до стената на третия опит. Ръцете му треперят. Той закрепя свещта на мокрия камък с внимание, с каквото човек оставя спящо дете, и пламъкът остава да гори, малък и прав, в празното пространство. После мъжът пада извън кадър, и ние не виждаме смъртта му. Виждаме свещта.

„Носталгия“ е филм за болест, от която няма лек, и го казва без утеха. Сосновски се връща и загива. Горчаков не се връща и загива. Доменико изгаря пред публика, която не разбира какво гледа. Самият Тарковски ще повтори съдбата на героя си с точност, която е неприятно да се обмисля. Нито завръщането, нито оставането спасяват; домът, по който боледуваме, не съществува на никоя карта.

И все пак филмът не свършва в отчаяние, защото накрая на него стои едно извършено действие. Малко, безполезно по всяка разумна мярка, направено от уморен човек без особена вяра, заради обещание към един луд. То е единственото във филма, което успява.

Може би това е всичко, което Тарковски е искал да остави, преди да затвори вратата към родината си: не отговор на въпроса къде е домът, а нещо по-просто. Че между двата края на празния басейн има пламък, който някой трябва да пренесе. Че ще угасне по пътя, вероятно неведнъж. И че тогава човек се връща в началото, пали го отново и тръгва.

Сняг вали в църквата без покрив. Кучето лежи до локвата. Свещта гори на перваза.

· · ·
Профилна снимка на Матей
Написано от

Матей

Съпруг, баща и колекционер на впечатления. Пише за филми, книги, места и празници, защото хубавите неща стават по-истински, когато ги разкажеш. Вярва в простата математика на името на блога: пълно внимание, пълна любов и пълно усилие във всичко, което правиш.

Профилна снимка

Разговорът е за хора с профил — така всеки на масата има име. Влезте оттук; страницата остава на мястото си, а написаното се пази.

Забравена парола?