Джалал ад-Дин Мухаммад Руми (1207-1273)

Пролог: Тръстиката, която плаче

Великата поема на Руми – „Маснави“, шест тома, десетки хиляди стихове – започва не с твърдение, а със звук. Със звука на ней – персийската тръстикова флейта:

„Слушай тръстиката, как разказва своята история, как се оплаква от раздялата… Откакто ме отрязаха от тръстиковото блато, мъжете и жените плачат при моя вопъл.“

Това е една от най-известните метафори в цялата световна литература. Тръстиката е отрязана от блатото, от което е родена. Сега, кухa и наранена, тя плаче за своя източник. И този плач – музиката на флейтата – е толкова красив, защото е изпълнен с копнеж по дома.

Тръстиката е човешката душа. Блатото е божественото, от което сме отделени. Музиката е плачът на раздялата – но и пътят обратно. Защото звукът, който излиза от наранената тръстика, е едновременно изражение на загубата и средство за връщане.

Това е дълбоко важно за разбирането защо поезията на Руми се пее. За Руми, музиката не е украса на поезията – тя е същината на духовния опит. Самата човешка душа е музикален инструмент, плачещ за своя източник. И да превърнеш стиховете на Руми в песен означава да върнеш поезията към нейната истинска природа – защото тя винаги е била музика.

Албумът на Sina, „True Love Rumi“, се вписва в тази традиция – опит да се върне на поезията на Руми нейната звукова, музикална, въплътена форма.

Кой беше Руми

За да разберем музиката по Руми, трябва да познаваме самия Руми.

Джалал ад-Дин Мухаммад Руми (1207-1273) е персийски поет, юрист, теолог и суфийски мистик. Роден е в Балх (в днешен Афганистан), но семейството му бяга на запад пред монголското нашествие, установявайки се накрая в Коня (в днешна Турция) – откъдето идва прозвището „Руми“ (от „Рум“, земите на бившата Източна Римска империя).

Руми е бил уважаван учен и проповедник – докато на около тридесет и седем години не среща странстващия дервиш Шамс от Тебриз. Тази среща променя всичко. Шамс е див, провокативен, духовно изгарящ. Той разрушава академичното самодоволство на Руми и го хвърля в бездната на мистичната любов.

Двамата стават неразделни – толкова, че учениците на Руми ревнуват. И тогава Шамс изчезва (вероятно убит от ревниви последователи). Загубата на Шамс разбива Руми – и от тази болка се ражда поетът. Руми, който преди не е писал поезия, започва да изригва стихове – хиляди от тях, често посветени на Шамс, или подписани с неговото име („Диван-и Шамс-и Табризи“).

Това е критично: поезията на Руми се ражда от загуба – от раздялата с любимия. Точно като тръстиката, отрязана от блатото, Руми плаче за изгубения Шамс. И този плач е едновременно за Шамс и за Бога – защото за Руми, човешката любов и божествената любов са едно.

Руми основава ордена Мевлеви – известни като „въртящите се дервиши“ заради тяхната практика на сама (свещен танц/ритуал на въртене под музика). Те се въртят, за да достигнат екстаз, единение с божественото. Музиката и танцът са централни за тяхната духовност.

Днес Руми е, по думите на списание „Тайм“, „най-популярният поет в Америка“. Неговите стихове са преведени на десетки езици, цитирани на сватби, татуирани по телата, споделяни в социалните медии. Той е глобален феномен – персийски мистик от 13-ти век, станал духовен глас на 21-ви.

Сама: Музиката като молитва

За да разберем защо поезията на Руми се пее, трябва да разберем суфийската концепция за сама (سماع) – буквално „слушане“.

Сама е суфийската практика на слушане на музика и поезия като средство за духовно издигане. За суфиите, музиката не е просто развлечение – тя е път към божественото. Правилно слушаната музика може да отвори сърцето, да предизвика екстаз, да доближи душата до Бога.

Орденът Мевлеви, основан от Руми, прави сама централна за своята практика. Въртящите се дервиши се движат под музика (особено ней, тръстиковата флейта, и барабани) в ритуал, който представлява космическо въртене – планетите около слънцето, душата около Бога. Те се въртят с една ръка нагоре (приемаща божествената благодат) и една надолу (предаваща я на земята).

Това означава, че за традицията на Руми, музиката не е добавка към поезията – тя е неразделна от духовния опит. Стиховете на Руми са били предназначени да се рецитират, да се пеят, да се танцуват. Те са музикални по своята същност.

Затова всеки опит да се превърне поезията на Руми в музика – като албума на Sina – е, в известен смисъл, връщане към корена. Поезията на Руми е била музика преди да стане текст на страница. Музикантите, които я пеят днес, я връщат към нейната първоначална форма.

Има и теологична дълбочина. За Руми, цялото творение е музика – „вселената е създадена от музика“, както казва традицията. Звукът на ней е ехо от божествения глас. Да слушаш музика правилно означава да чуеш Бога в нея. Сама е форма на молитва – молитва чрез слушане, чрез екстаз, чрез движение.

Албумът: „True Love Rumi“

Сега към конкретната творба. „True Love Rumi – A Collection of Rumi’s Best Poems“ (2008) на Sina е албум от единадесет композиции, посветени на любовната поезия на Руми.

Заглавията на песните разкриват подхода:

• „Come On Sweet Heart“
• „My Dear Friend“
• „I Swear My Dear Son“
• „Only You“
• „Come“
• „Biya Ta Asheghe Az Sar Begereem“ (на персийски: „Ела, нека се влюбим отново, от самото начало“)
• „If You Can’t Go to Sleep“
• „Look What Have You Done“
• „Don’t Go to Sleep This Night“
• „You Ask Me“
• „Ode to Rumi“

Няколко неща се открояват.

Първо, смесването на езици. Повечето заглавия са на английски (вероятно английски преводи/адаптации на стиховете на Руми), но поне една песен – „Biya Ta Asheghe Az Sar Begereem“ – е на оригиналния персийски. Това отразява важно напрежение в света на Руми-музиката: между оригиналния персийски (с цялата му звукова красота и точност) и преводите (които правят Руми достъпен за световна публика, но губят нещо).

Второ, темата за любовта. Заглавието „True Love Rumi“ и песни като „Only You“, „Come On Sweet Heart“, „My Dear Friend“ подчертават Руми като поет на любовта. Това е най-популярният аспект на Руми в съвременната култура – Руми като поет на романтичната и духовната любов.

Но тук има важна сложност. За Руми, любовта (ишк) е почти винаги божествена любов – любовта между душата и Бога, символизирана чрез образите на земната любов. Когато Руми пише „ела, любими“, той често говори на Бога (или на Шамс като проявление на божественото), не на човешки любим.

Съвременната рецепция често романтизира Руми – чете го като поет на човешката романтична любов, пренебрегвайки духовното измерение. Това е критика, която много учени отправят към популярния „Руми“ – че е бил откъснат от ислямския, суфийския си контекст и превърнат в общодуховен поет на любовта, приятен за западната публика.

Албум като „True Love Rumi“ се намира на това кръстопът. Дали „истинската любов“ в заглавието е божествена или човешка? Вероятно и двете – защото за Руми те не са разделени. Но рискът е, че музикалната, достъпна форма може да наклони към романтичното, губейки мистичната дълбочина.

Трето, песните за съня. Две песни – „If You Can’t Go to Sleep“ и „Don’t Go to Sleep This Night“ – се отнасят до темата за съня и будуването. Това е дълбок суфийски мотив. „Не спи тази нощ“ е призив към духовно будуване – да останеш буден в любовта, в молитвата, в копнежа за божественото. Нощта е времето на влюбените и на мистиците – когато светът спи, душата може да общува с любимия (Бога). Руми има прочути стихове за нощното будуване, за отказа да спиш, защото любовта те държи буден.

Традицията на Руми в музиката

Албумът на Sina е част от много по-широка традиция – опитите да се превърне поезията на Руми в музика. Тази традиция е богата и разнообразна.

Шахрам Назери – може би най-известният ирански класически певец – е пионер в инкорпорирането на поезията на Руми в персийската класическа музика преди около четиридесет години. Той наруши много правила на персийското класическо пеене и създаде собствен стил, използвайки стиховете на Руми. Неговият албум „The Passion of Rumi“ (2007), записан с неговия син Хафез, отбеляза 800-годишнината от рождението на Руми.

Хафез Назери – синът на Шахрам – продължи делото на баща си. Неговият албум „Untold: The Rumi Symphony Project“ достигна номер едно в класацията на Billboard за класическа музика – първи път за ирански музикант. Хафез говори за желанието си да „създаде революция с музика, с любов вместо омраза“ и да направи Руми „толкова популярен, колкото Шекспир“. Той вярва, че „музиката е звукът на Бога, звукът на вселената“.

Триге Сейм – норвежки саксофонист – издаде „Rumi Songs“ (ECM Records), използвайки английските преводи на Колман Баркс. Той създаде нов вид „песен“ (Lieder) с нордическо-ориенталска ориентация, смесвайки джаз, класика и близкоизточни влияния.

Халех Лиза Гафори – американска поетеса и вокалистка от персийски произход – съчетава своите преводи на Руми (книгата „Gold“, 2022) с песни на оригиналния персийски, в кросмедиен пърформанс.

Пежман Тадайон, Джавид Афсари Рад, Амир Вахаб и много други – всеки със собствен подход към озвучаването на Руми.

Тази традиция показва нещо важно: поезията на Руми приканва към музика. Тя е толкова музикална, толкова ритмична, толкова изпълнена с копнеж, че музикантите от различни култури и жанрове са привлечени да я озвучат. От персийската класика до джаза, от суфийските ритуали до съвременната медитативна музика – Руми се пее навсякъде.

Албумът на Sina се вписва в по-достъпния, по-съвременен край на този спектър – по-близо до медитативната, духовна музика за широка публика, отколкото до строгата персийска класика на Назери.

Проблемът на превода

Една централна тема за всяка музика по Руми е преводът.

Руми е писал на персийски – език с изключителна звукова красота, със специфични ритми, рими, и игри на думи, които са дълбоко свързани със значението. Персийската поезия на Руми е музикална в самия си език – звукът е част от смисъла.

Когато Руми се превежда (на английски, на български, на който и да е език), нещо неизбежно се губи. Звуковата красота на персийския не може да се възпроизведе. Игрите на думи изчезват. Ритмите се променят.

Има известен спор. Някои учени (като покойния Идрис Шах) твърдят, че поезията на Руми може да се оцени само на оригиналния персийски – че преводите са в най-добрия случай бледи сенки.

Но има и контрааргумент. Преводите – особено свободните, поетични версии на Колман Баркс (американски поет, който направи Руми световен феномен) – донесоха Руми на милиони хора, които никога не биха го чели на персийски. Баркс не знае персийски; той работи от буквални преводи, превръщайки ги в красив английски свободен стих. Неговите версии са критикувани за неточност, за откъсване на Руми от ислямския контекст – но те са и причината Руми да е „най-популярният поет в Америка“.

Албум като „True Love Rumi“, смесвайки английски и персийски, се намира на това напрежение. Английските песни правят Руми достъпен; персийската песен („Biya Ta Asheghe Az Sar Begereem“) запазва оригиналната звукова красота. Това е компромис, опит да се обхванат и двата свята.

Музиката, всъщност, предлага частично решение на проблема на превода. Защото музиката е универсален език. Дори ако думите се губят в превода, мелодията, емоцията, копнежът могат да се предадат чрез музиката. Песен по Руми може да предаде духа на поезията дори когато буквата се губи. Музиката носи това, което преводът не може – емоционалната, духовната същност.

Това е, може би, защо музиката по Руми е толкова мощна. Тя заобикаля проблема на превода, достигайки директно до сърцето чрез звука. Руми вярваше, че музиката е езикът на душата – и в този смисъл, пятата поезия на Руми може да комуникира това, което преведената поезия не може.

Глобалният Руми: Феномен и критика

Албумът на Sina е част от по-широк феномен – глобалната популярност на Руми в съвременната култура. И този феномен заслужава критичен поглед.

От една страна, популярността на Руми е забележителна и красива. Поет от 13-ти век, от ислямска, персийска, суфийска традиция, е станал духовен глас за милиони хора по целия свят – от различни религии, култури, фонове. Неговото послание за любов, единение, трансценденция резонира универсално. Това е свидетелство за силата на поезията да преодолява граници – културни, религиозни, времеви.

От друга страна, има критика. Много учени и мюсюлмани възразяват срещу начина, по който Руми е „опаковαн“ за западната публика. Те аргументират, че:

• Руми е откъснат от ислямския си контекст. Той е бил дълбоко набожен мюсюлманин, юрист, теолог. Неговата поезия е пропита с Корана, с ислямската традиция. Но популярният „Руми“ често пренебрегва това – представя го като общодуховен поет, приятен за светска западна публика, изтривайки исляма.
• Руми е романтизиран и комерсиализиран. Има цяла „Руми индустрия“ – книги, календари, чаши, бижута с цитати от Руми (често неточни или измислени). Руми е превърнат в продукт, в „духовна“ украса, изпразнена от дълбочина.
• Преводите са неточни. Популярните версии (особено на Баркс) често се отклоняват значително от оригинала, добавяйки или премахвайки, за да направят Руми по-приятен за съвременната публика.

Това поставя въпрос за албуми като „True Love Rumi“. Дали те задълбочават разбирането на Руми, или допринасят за неговата комерсиализация? Дали запазват духовната, суфийската дълбочина, или я разреждат за лесна консумация?

Отговорът вероятно е сложен. Музиката по Руми може да бъде и двете – автентичен духовен израз (като строгата персийска класика на Назери, дълбоко вкоренена в традицията) или повърхностна „духовна“ музика за релаксация. Всеки албум, всеки изпълнител, се намира някъде на този спектър.

Без подробно познаване на конкретния подход на Sina, не мога да кажа със сигурност къде се намира „True Love Rumi“. Но самият факт, че включва оригинален персийски (не само английски), и че се фокусира върху „най-добрите стихове“ на Руми, подсказва уважение към източника. Включването на „Ode to Rumi“ (Ода на Руми) като финална песен подсказва почит към самия поет, не просто използване на стиховете му.

Защо Руми се пее: Дълбочината

Накрая, нека размислим върху по-дълбокия въпрос: защо поезията на Руми така настойчиво приканва към музика? Защо толкова много музиканти, през толкова векове и култури, са привлечени да я озвучат?

Първо, защото поезията на Руми е по същество музикална. Тя се ражда от сама – от суфийската традиция на музика и танц. Руми често композира стиховете си в състояние на екстаз, въртейки се, под музика. Поезията и музиката са неразделни в неговата практика.

Второ, защото темата на Руми е копнежът – и копнежът е по същество музикален. Тръстиката, отрязана от блатото, плаче – и този плач е музика. Музиката изразява копнежа по-добре от всяка друга форма. Тя носи емоцията на раздялата, на търсенето, на любовта, по начин, който думите сами не могат.

Трето, защото Руми вярваше, че музиката е езикът на душата – пътят към божественото. За него, да пееш поезията не е украса, а духовна практика. Музиката отваря сърцето, предизвиква екстаз, доближава до Бога. Да пееш Руми означава да практикуваш това, което Руми проповядваше.

Четвърто, защото музиката заобикаля проблема на превода. Поезията на Руми губи много в превода, но музиката може да предаде духа дори когато буквата се губи. Мелодията, емоцията, копнежът са универсални. Песен по Руми може да достигне сърцето на човек, който не разбира нито персийски, нито дори думите на превода.

Пето, защото Руми е поет на трансценденцията – на надскачането на егото, на сливането с по-голямото. И музиката е, може би, най-мощното средство за трансценденция. Тя ни изважда от себе си, разтваря границите на егото, свързва ни с нещо по-голямо. Когато слушаме музика по Руми, ние правим това, което Руми искаше – надскачаме себе си, доближаваме се до единението.

Заключение: Тръстиката пее отново

Връщаме се към тръстиката – отрязана от блатото, плачеща за своя източник, и в този плач, създаваща музика.

Това е, в крайна сметка, какво прави музиката по Руми. Тя взема думите на поета – думи, родени от копнеж, от загуба, от любов – и им връща тяхната музикална същност. Тя превръща поезията обратно в звук, в плач, в песен.

Албумът на Sina, „True Love Rumi“, е един глас в този хор – един от многото опити, през вековете и културите, да се озвучи неозвучимото, да се изпее копнежът на душата по своя източник. Дали е дълбок или повърхностен, автентичен или комерсиален – не мога да кажа със сигурност без по-близко познаване. Но самият импулс – да се пее Руми – е древен и свещен.

Защото Руми знаеше нещо, което всяка култура преоткрива: че има неща, които думите не могат да изразят, които само музиката може да докосне. Че душата е инструмент, плачещ за своя създател. Че музиката е езикът на любовта – човешка и божествена едновременно.

Когато слушаме песен по Руми – на персийски или на английски, в класически или в съвременен стил – ние чуваме ехо от нещо много старо. Чуваме тръстиката, плачеща за блатото. Чуваме душата, копнееща за дома. Чуваме любовта, търсеща любимия.

И за миг, може би, правим това, което Руми искаше от нас преди осемстотин години: спираме да слушаме думите, и започваме да чуваме музиката под тях – музиката, която е била там през цялото време, чакаща да бъде освободена.

„Слушай тръстиката…“

Това са първите думи на Руми. Не „чети“. Не „мисли“. А слушай. Защото истината на Руми не е в разбирането, а в слушането – в отварянето на сърцето към звука, към музиката, към плача на тръстиката, който е и нашият собствен плач.

Музиката по Руми – на Sina, на Назери, на всички, които са се опитали – е опит да се отговори на този призив. Да слушаме. И в слушането, да си спомним откъде сме дошли, и накъде копнеем да се върнем.