„Бурлаци на Волга“ на Репин – разбор на картината

Единадесет мъже, един ремък през гърдите и река, която не свършва. Картината на Иля Репин е сред най-разпознаваемите образи в руското изкуство, но зад познатия силует на върволицата стои нещо много по-сложно от плакат за тежкия труд.

Кои са бурлаците

Бурлакът е наемен работник, който тегли речен кораб срещу течението. Артелът върви по брега, впрегнат в широки кожени ремъци, закачени за дълго въже, което стига до мачтата на баржата. Начело стъпва най-опитният, наричан „шишка“, който задава крачката и ритъма. Останалите го следват в такт, често с песен, защото песента е единственият начин единадесет тела да дърпат като едно.

През 1870 година това вече е занаят на изчезване. Параходите отдавна плават по Волга, а Русия е само на девет години от отмяната на крепостното право. Човекът формално е свободен, но продължава да бъде по-евтин от машината. Точно в този процеп между две епохи Репин поставя своето платно.

Как се ражда замисълът

Репин е студент в Императорската академия на изкуствата, когато през 1868 година за пръв път вижда бурлаци край Нева, близо до Петербург. Поразява го контрастът: впрегнати, окъсани хора на фона на елегантна публика, излязла на разходка. Първата му идея е именно такава, картина на противопоставянето между господа и роби на труда.

Приятелят му, пейзажистът Фьодор Василиев, го разубеждава. Противопоставянето е твърде лесно, твърде назидателно. През лятото на 1870 година двамата заминават за Волга и се установяват в село Ширяево край Самара. Там Репин прави нещо необичайно за времето си: живее сред бурлаците, разговаря с тях, рисува ги един по един. Връща се и през 1872 година. Дачниците отпадат от замисъла. Остават само реката, пясъкът и хората.

Репин тръгва да рисува обвинение, а се връща с портрети. Това решение прави картината голяма.

Композицията: фриз, който върви към нас

Платното е силно издължено, повече от два пъти по-широко, отколкото е високо. Фигурите са подредени като в античен релеф, но не успоредно на рамката. Върволицата излиза от дълбочината вдясно и се движи по диагонал наляво и напред, право към зрителя. Не ние гледаме шествието отстрани, то идва срещу нас.

Хоризонтът е нисък, затова главите и раменете се очертават върху небето. Така скитниците получават монументалност, каквато дотогава академичната живопис пази за герои и светци. Предният план е почти празен: мокър пясък, стара кошница, отломки. Нищо не разсейва погледа от телата.

Ритъмът на групата е вълнообразен. Първата тройка е приведена ниско, после линията се надига към изправения младеж в средата, след това отново пада и завършва с последния, който виси в ремъка с отпусната глава. Окото прочита това като дишане: напън, вдишване, изтощение.

Единадесет характера, а не тълпа

Най-голямото постижение на Репин е, че в общото усилие всеки остава отделен човек. По спомените на художника и по описанията на Руския музей фигурите могат да се проследят така:

Място във върволицата	Кой е	Какво носи като смисъл
Начело, в центъра на първата тройка	Канин, бивш свещеник, лишен от сан	Мъдростта и търпението. Поглед, насочен към зрителя, без молба и без упрек
До него	Чернокос юнак с гъста брада	Първичната физическа сила, добродушна и неосъзната
От другата му страна	Илка Моряка	Озлоблението. Гледа изпод вежди, право в нас
Зад тях	Висок слаб мъж с лула	Хитростта на оцелелия. Той единствен почти не дърпа
В средата	Ларка, младеж с червеникава риза и кръстче на гърдите	Несвикналият. Намества ремъка, сякаш иска да го свали
До Ларка	Изтощен мъж, който бърше потта с ръкав	Болестта и пределът на тялото
Следващата група	Старец, който пълни лулата си от кесия	Навикът. Човек, за когото ремъкът вече е всекидневие
Следващата група	Калмик и отставен войник с ботуши	Пъстротата на империята, събрана в едно въже
Към края	Мъж, наричан Гърка, обърнат към далечината	Копнежът по нещо друго, по друг бряг
Последен	Фигура с клюмнала глава	Пълното изчерпване. Върви, защото въжето го води

Канин е любимецът на Репин. Художникът го сравнява с античен философ, продаден в робство, и години по-късно продължава да пише за него с възхищение. Парцалът на главата му стои като венец, а лицето му е лице на човек, който е разбрал нещо и не бърза да го каже.

Светлина и цвят

Денят е зноен. Пясъкът е златистожълт, небето и водата са бледосини и розовеещи, а върволицата е тъмно кафяво петно между тях. Светлината идва отзад и отстрани, затова лицата са в полусянка, а контурите светят. Природата е безкрайно красива и напълно безразлична. Репин не затъмнява пейзажа, за да внуши страдание. Напротив, оставя го да сияе, и така тежестта на хората се усеща още по-силно.

Единственото топло, наситено петно е ризата на Ларка. Окото отива там веднага, а оттам и към единствената изправена фигура в цялата група.

Детайлите, които говорят

Детайл	Къде е	Как се тълкува
Параходът	Далеч на хоризонта, с едва видим дим	Техниката вече съществува. Човешкият впряг е избор на сметката, а не необходимост
Знамето на мачтата	Върху баржата	Цветовете изглеждат обърнати. Едни виждат в това знак за преобърнат ред, други обикновен търговски вимпел, окачен небрежно
Кръстчето на Ларка	На гърдите на младежа	Невинност и вяра, които още не са се превърнали в примирение
Лулата и кесията	При високия мъж и при стареца	Малките лични ритуали, с които човек запазва себе си вътре в принудата
Празният пясък	Преден план	Път без начало и край. Няма откъде са тръгнали и няма докъде отиват

Как е посрещната

Картината разделя публиката веднага. Ректорът на Академията Фьодор Бруни я определя като поругаване на изкуството. Министърът на транспорта упреква Репин, че излага Русия пред Европа с един отживял начин на превоз. Критикът Владимир Стасов, напротив, я обявява за събитие и поставя младия художник редом с Гогол по дълбочина на вглеждането в народа.

Най-проницателен е Достоевски. В „Дневник на писателя“ от 1873 година той признава, че е очаквал поредната тенденциозна картина, а е намерил просто хора. Радва го именно това, че никой от бурлаците не се обръща към зрителя с обвинение. Според него тъкмо липсата на проповед кара човек да си тръгне с чувството, че дължи нещо на тези мъже.

Следва ирония, достойна за роман. Платното е поръчано и купено за 3000 рубли от великия княз Владимир Александрович, син на императора, и години наред виси в билярдната зала на двореца му. Князът обичал да разказва на гостите си за всеки от героите. През 1873 година картината е показана на Световното изложение във Виена и носи на Репин европейска известност. В Руския музей постъпва през 1918 година, след национализацията на княжеската сбирка.

Пет начина да прочетем картината

Социалният прочит

Това е най-познатото тълкуване: образ на експлоатацията, човек в ролята на товарно животно. То е вярно, но непълно. Съветската епоха превръща платното в икона на потиснатия народ и така го стеснява до лозунг. Репин обаче съзнателно е махнал господарите от кадъра. Виновният не е нарисуван, защото не е едно лице. Той е редът на нещата.

Психологическият прочит

Ако махнем реката, остава типология на човешките отговори на една и съща тежест: мъдрото приемане на Канин, глухата сила на юнака, гневът на Илка, хитрото пестене на високия, бунтът на Ларка, болестта, навикът, мечтата, пълният срив. Всеки е минавал през няколко от тези състояния. Затова картината работи и за зрител, който никога не е виждал Волга.

Философският прочит

Върволицата напомня Сизиф: усилие без видим край, което утре започва отново. Но Канин не е отчаян. В него има нещо от стоиците, от роба философ Епиктет, който учи, че свободата е в отношението към онова, което не можем да променим. Репин не казва, че ремъкът е справедлив. Казва, че достойнството може да оцелее и в него.

Ремъкът е един и същ за всички. Лицата са различни. В това разстояние между тежестта и лицето живее човекът.

Духовният прочит

Шествието прилича на литийно, само че вместо икона се носи чужд товар. Водачът е свещеник без сан, а в средата върви момче с кръст. Ремъкът през гърдите е буквален образ на игото, за което говори Евангелието. Картината може да се чете като въпрос дали страданието, понесено заедно, остава само страдание, или се превръща в нещо като мълчалива литургия.

Прочитът на властта

Най-неудобният пласт е историята на самото платно. Образът на най-бедните украсява билярдната на един от най-богатите хора в империята. Властта не се бои от картината, тя я колекционира. Това е урок, който важи и днес: една система може спокойно да притежава и да показва с гордост изображението на собствената си цена, стига то да остане в рамка.

Защо ни засяга днес

Параходът от хоризонта отдавна е победил. Бурлаци няма. Но въпросът на Репин остава същият: какво се случва, когато технологията вече може да свали товара от човешкия гръб, а товарът въпреки това остава там, защото така излиза по-евтино. Всяко поколение има своя ремък и своя далечен параход.

Има и още нещо. Единадесетте мъже вървят в една крачка, но никой не се е разтворил в останалите. В свят, който все по-често ни вижда като ресурс, това е тихо напомняне: дори в общото въже човекът остава лице.

Как да разгледаме картината с деца

Въпрос	Накъде води разговорът
Колко души преброяваш?	Внимателно гледане. Последните фигури се откриват трудно
Кой изглежда най-различен от другите и защо?	Ларка: цветът, стойката, възрастта
Кой гледа към нас?	Канин и Илка, два погледа с напълно различно чувство
Какво има далеч във водата?	Параходът и въпросът защо хората все пак дърпат кораба
Топло ли е, или студено? Как разбра?	Цветовете и светлината като език на картината
Ако можеше да попиташ един от тях нещо, кого би избрал?	Съчувствие към конкретен човек, а не към „бедните“ изобщо

Какво още да видите

Творба	Връзка с „Бурлаци на Волга“
Иля Репин, „Бурлаци, минаващи през брод“ (1872), Третяковска галерия	По-малък вариант на темата, фигурите вървят фронтално към зрителя
Иля Репин, „Кръстно шествие в Курска губерния“ (1880 до 1883)	Отново Русия като шествие, този път с всички съсловия
Гюстав Курбе, „Каменотрошачи“ (1849)	Френският предшественик на темата за тежкия труд в реализма
Народната песен „Эй, ухнем“	Работната песен на бурлаците, станала световно известна в изпълнение на Шаляпин