Портрет на Татко Танги от Ван Гог: светецът от Монмартър

Търговецът, който вземаше картини вместо пари

В края на осемдесетте години на деветнадесети век на улица Клозел в Монмартър има малко магазинче за бои. Собственикът му, Жулиен Франсоа Танги, е нисък, набит бретонец с добродушно лице и широки работнически ръце. Художниците от квартала го наричат просто Татко Танги. При него идват хора, чиито имена днес струват милиарди, а тогава не струват нищо: Сезан, Гоген, Писаро, Синяк и един трескав холандец на име Винсент.

Танги има навик, който вбесява жена му и спасява историята на изкуството: когато художникът няма пари за бои и платна, Татко Танги му дава материалите срещу готова картина. Малкото му магазинче постепенно се превръща в неофициална галерия на новото изкуство. Дълги години то е практически единственото място в Париж, където човек може да види платна на Сезан. Танги е бивш комунар, лежал е в затвора след разгрома на Парижката комуна и е запазил простата си вяра, че хората, които създават красота, трябва да могат да живеят от нея. Той продава евтино, дава на кредит, храни гладните си клиенти и умира беден.

Винсент ван Гог, който пристига в Париж през 1886 година, намира в него нещо повече от доставчик. Намира баща, какъвто собственият му баща не е успял да бъде: човек, който не съди, а помага. В знак на благодарност Винсент рисува три негови портрета. Третият, най-завършеният, днес виси в Музея Роден в Париж и е една от ключовите творби на модерната живопис.

Буда сред японски гравюри

Композицията е поразително проста и поразително странна. Танги седи фронтално, в самия център на платното, с ръце, кротко сплетени в скута, с кръгла шапка на главата и лека, търпелива усмивка. Позата му е позата на Буда: неподвижна, симетрична, съзерцателна. Ван Гог, който по това време чете за Япония и мечтае за нея, съзнателно изгражда образа на своя приятел като образ на източен мъдрец, на светец на всекидневната доброта.

А зад него няма стена. Има Япония. Целият фон на картината е плътно запълнен с японски гравюри укийо-е, каквито Ван Гог колекционира страстно и каквито по това време се продават в Париж на снопове: заснеженият връх Фуджи, разцъфнали вишневи клони по Хирошиге, актьори от театъра кабуки, куртизанка в пищно кимоно по мотив от Кейсай Ейсен, същият, който Винсент копира и в отделна картина. Гравюрите не са фон в обичайния смисъл. Те не стоят зад Танги в реално пространство, а образуват плоска, ярка, декоративна стена от цвят, която празнува новата вяра на художника: че изкуството трябва да бъде просто, ярко и радостно като японска гравюра.

Срещата на двата свята е и срещата на два живописни езика. Обемното, плътно моделирано лице на Танги, изградено с гъсти успоредни мазки, принадлежи на европейската традиция. Плоският, ярък, безсенчест фон принадлежи на Изтока. Ван Гог не избира между тях, а ги слепва в едно платно и точно от този шев се ражда неговият зрял стил, който две години по-късно в Арл ще даде слънчогледите и звездните нощи.

Цветът като характер

Парижкият период преобразява палитрата на Ван Гог. Холандските му години са кафяви, землисти, тъмни като „Ядачите на картофи“. В Париж, под влиянието на импресионистите, на поантилизма на Сьора и Синяк и на японските гравюри, цветът му пламва. В портрета на Танги това вече се вижда напълно: синьото на работническата куртка вибрира срещу оранжевите и червените тонове на гравюрите, зеленото и жълтото се преплитат в шапката и лицето, всяка мазка е отделена, видима, жива.

Ван Гог не рисува това, което вижда, а това, което чувства към човека срещу себе си. Топлината на колорита е топлината на самия Танги. Няколко години по-късно, в писмо до сестра си, Винсент ще напише, че иска да рисува портрети, които след сто години да изглеждат на хората като откровения. Портретът на Татко Танги е точно такъв: не документ за външност, а икона на характер.

Тримата Танги

Трите портрета, рисувани в разстояние на около година, показват как се ражда един стил. Първият, от зимата на 1886 до 1887 година, е още тъмен, почти холандски: Танги с прихлупена шапка, на неутрален фон. Вторият и третият, от есента на 1887 година, вече са японските: същата поза, същият фон от гравюри, но третият, този от Музея Роден, е по-строен, по-спокоен, по-монументален. Именно него Огюст Роден купува години по-късно за личната си колекция, поради което днес картината виси сред мраморите на скулптора, а не в музея Орсе.

Съдбата на самия Танги е тъжна и красива едновременно. Когато умира през 1894 година, приятелите художници организират търг с картини, за да подпомогнат вдовицата му. На търга платната на Ван Гог, който по това време вече също не е между живите, се продават за по тридесет франка. Днес всяко от тях е национално съкровище. Октав Мирбо пише след смъртта му, че в лицето на Танги си е отишъл един от малкото истински праведници на художествения свят.

Урокът за нас

Какво ни казва този портрет днес, отвъд историята на изкуството?

Може би това: че великите неща рядко се раждат в дворци. Раждат се в малки магазинчета, при хора, които дават на другите повече, отколкото могат да си позволят. Татко Танги не е нарисувал нито една картина, но без него част от най-важните картини на света нямаше да съществуват, защото художниците им нямаше да имат бои. Ван Гог е разбирал това и затова го е нарисувал като светец: не с ореол, а с фон от чиста радост.

Има и втори урок, за самото гледане. Ван Гог поставя грубоватия френски работник пред стена от японска красота и ни казва, че световете, които изглеждат несъвместими, всъщност се търсят. Изтокът и Западът, високото изкуство и малкият занаят, светецът и търговецът на бои. Равновесието, което жената на Вермеер търси с везните си, тук е постигнато с цвят: всяка ярка гравюра на фона има своя противовес в тихото, търпеливо лице на човека отпред.

---

Картината се намира в Музей Роден в Париж. Другите два портрета на Танги от Ван Гог са съответно в музея Ню Карлсберг Глиптотека в Копенхаген и в частна колекция.