„Божествена комедия“: Гласът на изгнанието

Пролог: Тъмната гора

Nel mezzo del cammin di nostra vita mi ritrovai per una selva oscura, ché la diritta via era smarrita.

„Посред живота нашего ме намерих в гора тъмна, дето правият път загубен е.“

С тези три реда – първите от „Ад“ – започва едно от най-влиятелните литературни произведения в историята на човечеството. Не епос за герой, не история за царе, не философски трактат. А разказ за един мъж, който се е загубил.

Това е радикално начало. Поетът самият стои в центъра на своя епос – не като свидетел, не като разказвач отстрани, а като персонаж, който трябва да премине през Ада, Чистилището и Рая, за да намери себе си.

„Божествена комедия“ (Commedia) на Данте Алигиери (1265-1321), написана между 1308 и 1320 година, е малко повече от поема. Тя е енциклопедия на средновековния свят: теология, философия, политика, любов, ярост, тъга, надежда – всички сметени в едно произведение, написано в нов стих (терца рима) на нов език (италиански вернакулар).

Тя е и нещо повече: акт на отмъщение. Данте, изгнаник от Флоренция, ще използва своята поема, за да разпредели своите врагове в Ада, своите неприятели – в Чистилището, своите герои – в Рая. Той е божество, седнало да съди вселената от своето писалищно бюро.

И това божество е същевременно нещастен човек, на средата на живота си, в тъмна гора, без правия път.

Историческият контекст: Раздробена Италия

За да разберем „Комедията“, трябва да си представим Италия около 1300 година – не „Италия“, а l’Italia – географски полуостров без политическо единство.

Полуостровът е разделен между:

• Папската държава в центъра, под управление на папата
• Кралство Неапол и Сицилия на юг, под анжуйско управление
• Северна Италия, фрагментирана на десетки градове-държави (Венеция, Генуа, Милано, Флоренция, Пиза, Сиена, Болоня, Верона…)

Северът, особено, е арена на постоянни конфликти. Не само между градовете, но вътре в тях. Всеки град е разделен между две основни партии:

Гвелфите – подкрепят папата срещу Свещената римска империя. Произлизат от италианизирания немски „Welf“ – съперничеща династия на Хохенщауфените.

Гибелините – подкрепят императора срещу папата. Произлизат от „Waiblingen“ – замък на Хохенщауфените.

Тази дихотомия не е просто политическа. Тя обхваща семейни вражди, икономически интереси, класови напрежения. Бащи и синове са на различни страни. Сватби сглобяват и развалят съюзи. Кръвта тече.

Около 1300 година ситуацията се усложнява още. В Флоренция – родният град на Данте – самите гвелфи се разделят на:

Бели гвелфи (Bianchi) – по-умерени, водени от семейство Черки. Те са богати търговци, по-независими от папата. Данте се присъединява към тях.

Черни гвелфи (Neri) – по-радикални папски лоялисти, водени от семейство Донати. Те имат стари аристократични корени и тесни връзки с папа Бонифаций VIII.

Тази вътрешна гвелфска война – брат срещу брат – ще унищожи живота на Данте.

Данте: Биография на изгнанника

Данте Алигиери е роден през май-юни 1265 година във Флоренция, в семейство на нобилитет в упадък. Бащата – Алигеро ди Белинционе – е заемодател в малък мащаб. Майката, Бела дели Абати, умира когато Данте е малък. Бащата се жени повторно.

Семейството принадлежи на „белите гвелфи“ – не са богати, но имат благородна кръв. Те виждат себе си като пазители на старата флорентинска чест срещу новобогатите търговци.

Образованието на Данте е блестящо. Той учи под Брунето Латини – писател, граматик, и водещ интелектуалец в града. Изучава римските класици (Виргилий, Овидий, Лукан, Стаций), Цицерон, Боеций, Тома Аквински. По-късно ще усвои и арабската философия (чрез Аверой) и куртоазната поезия (трубадурите от Прованс).

1274: На 9 години, според собствените му записи, Данте вижда за първи път Беатриче – Биче Портинари, дъщеря на флорентински банкер. Тя също е 9-годишна. Той се влюбва. Тази любов – дали реална или литературна конвенция – ще промени всичко.

1283: Втора среща с Беатриче. Тя му казва „здравей“. Той губи съзнание от вълнение, прибира се у дома и заспива. Сънува сън, в който Любовта държи Беатриче в ръцете си и я храни с горящо сърце – неговото.

1287-1290: Беатриче се омъжва за Симоне Барди, банкер. Данте се жени за Джемма Донати – брак, договорен от детство. Те ще имат три или четири деца. В цялата си поезия Данте никога няма да спомене Джемма. Не веднъж.

1290: Беатриче умира на 24-годишна възраст. Данте е разсипан. Той започва да пише La Vita Nuova („Новият живот“) – малка книга от 31 стихотворения с проза-коментар, която ще установи „dolce stil novo“ („сладкия нов стил“) в италианската поезия.

1290-те: Данте се потапя в учение. Чете теология, философия, наука. Пише канцони, балади, сонети. Става един от водещите поети във Флоренция.

1295-1301: Започва политическа кариера. Гражданин на Флоренция, член на различни съвети. През 1300 е избран за един от шестимата приори – висши изпълнителни длъжностни лица в града.

Точно тогава – на върха на политическата му кариера – нещата се развалят катастрофално.

Изгнанието: Травмата на живота

През пролетта на 1300 насилието между бели и черни гвелфи избухва. На Първи май бой по време на танци кара градът да гори. Шестимата приори, включително Данте, решават да прогонят лидерите на двете партии – за да възстановят реда.

Това е разумно решение. И двете крайности са прогонени. Но има политически последствия. Лидерът на черните гвелфи, Корсо Донати, апелира към папа Бонифаций VIII за помощ.

Бонифаций VIII е един от най-противоречивите папи в историята. Алчен, амбициозен, безскрупулен. Той иска да наложи папски контрол над Тоскана. Той е готов да използва всякакви средства.

Папата кани Чарлз дьо Валоа, брата на френския крал Филип IV, в Италия като „умиротворител“. На 1 ноември 1301 Чарлз влиза във Флоренция. Заедно с него идват и черните гвелфи. Те завземат града в кратка, кървава кампания.

Данте е в Рим – пратеник при папата. Когато новините за преврата стигат до него, той не може да се върне. На 27 януари 1302 in absentia той е осъден на 2 години изгнание и глоба от 5000 fiorini. На 10 март – ново обвинение, ново осъждане. Този път – доживотно изгнание. Ако се върне във Флоренция, ще бъде изгорен жив.

Данте никога няма да се върне във Флоренция.

Следващите 19 години – от 1302 до смъртта си през 1321 – той ще обикаля Северна Италия. Верона, Лука, Болоня, Падуа, Равена. Той живее от милостта на различни принцове, които му дават подслон в замените на услуги: писане на писма, преподаване, политически съвети.

Той никога повече няма да види жена си и децата си (макар че по-късно някои от децата ще го намерят в Равена). Той никога няма да види Флоренция – градът, който носи в сърцето си, който е неговият свят.

И от това изгнание ще се роди „Божествена комедия“.

Психологията на изгнанието

Изгнанието не е просто географско. То е онтологическо. Изгнанникът е човек, който е загубил своя свят. Не само мястото – но и идентичността, ритмите, отношенията, бъдещето, което се е очаквало.

Едуард Саид, литературен критик от 20-ти век, сам палестинец в изгнание, пише за изгнанието като „непреодолима пропаст, насилствено отворена между човешкото същество и родното място, между себе си и истинския му дом“.

Данте познава тази пропаст интимно. В „Парадизо“ (XVII, 55-60), неговият предтеча Какчагуида предсказва изгнанието:

Tu lascerai ogne cosa diletta più caramente; e questo è quello strale che l’arco de lo essilio pria saetta. Tu proverai sì come sa di sale lo pane altrui, e come è duro calle lo scendere e ‘l salir per l’altrui scale.

„Ще оставиш всичко най-обично с любов; и това е стрелата, която първа изпуска лъкът на изгнанието. Ще опиташ колко солно е хлябът на чужда трапеза, колко стръмен е пътят да слизаш и да изкачваш чужди стълби.“

Хлябът има друг вкус, когато не е твой. Стълбите тежат, когато не водят към твоя дом.

„Божествена комедия“ е компенсация за изгнанието. Това, което Данте не може да направи в реалния свят – да се върне, да отмъсти, да се установи в правилния ред – той прави в поемата. Той конструира своя свят. Той съди своите врагове. Той спасява своите герои.

И накрая, чрез поемата, той прави нещо неочаквано: трансформира раната на изгнанието в литературен подвиг, който надживява всички политически кавги от своето време.

Структурата: Архитектура на отвъдното

„Божествена комедия“ е Commedia в оригинал. Данте я нарича така, защото според средновековните дефиниции:

• Трагедия започва в спокойствие и завършва в катастрофа.
• Комедия започва в трудност и завършва в благополучие.

Поемата започва в „тъмна гора“ и завършва с виждането на Бога. Затова е „комедия“ – не за да предизвиква смях, а защото има щастлив край.

Епитетът Divina („Божествена“) е добавен от потомците. Първото издание, което го носи, е през 1555 година – повече от два века след смъртта на автора.

Структурата е изключително прецизна:

Три книги (cantiche):

1. Inferno (Ад) – 34 канто
2. Purgatorio (Чистилище) – 33 канто
3. Paradiso (Рай) – 33 канто

Общо: 100 канто. (Първата канто на Inferno служи като общо въведение.)

Стих: terza rima – верижна рима, ABA BCB CDC DED… Данте измисля тази форма. Всеки терцет се свързва с предишния и следващия – безкрайна верига, която създава чувство за непрекъснато движение.

Числов символизъм: Числото 3 (Света Троица) е навсякъде. Три книги. Тристишен стих. Тридесет и три канто (с изключение на Ада, който има едно повече за въведение). Тридесет и три е възрастта на Христос при разпятието. 33 × 3 = 99, плюс 1 въведение = 100 – число на съвършенство (10 × 10).

Геометрия: Структурата на Ада е девет концентрични кръга – като перевернати геометрични фигури. Чистилището е планина с седем тераси (седемте смъртни гряха). Раят е девет небесни сфери около Емпирея.

Всичко в поемата е числово, симетрично, обмислено. Това не е спонтанно изражение – това е архитектура. Данте е едновременно поет и инженер на космоса.

Виргилий: Гласът на разума

Първият водач на Данте е Публий Вергилий Марон (70-19 пр.н.е.) – римският поет на „Енеида“. Защо Виргилий?

На едно ниво: защото Данте го обожава. „Tu se’ lo mio maestro e ‘l mio autore“ („Ти си моят учител и моят автор“) – казва той във първото канто. Виргилий е „моето слънце“, „светилище на знание“, „мой почитан баща“.

На друго ниво: защото Виргилий е символ. Той е езичник – живял преди Христос, не може да бъде спасен. Но е „благородна душа“ в Лимба (първият кръг на Ада). Той представлява човешкия разум – максимума, до който можеш да стигнеш без божествена благодат.

Виргилий може да води Данте през Ада и Чистилището – защото те са свят на човешко знание и морал. Но не може да го води в Рая. Там разумът не е достатъчен. Там е нужна вяра.

Тази структура е дълбоко тома́цианска. Тома Аквински (1225-1274), големият теолог на Средновековието, учи, че има два пътя към истината: естественият (разум) и свръхестественият (откровение). Те не противоречат, но и не са взаимозаменяеми. Разумът може да отиде до определена точка – после трябва вяра.

Данте превръща тази абстрактна теология в драма. Виргилий, плачейки, изпраща Данте на върха на Чистилището – „за теб тук съм безполезен“. Появява се нов водач: Беатриче.

Беатриче: От жена до символ

Беатриче Портинари (около 1265-1290) е реална жена. Дъщеря на флорентинския банкер Фолко Портинари, омъжена за банкера Симоне Барди, умряла на 24 години. Малко друго е известно за нея исторически.

Но в творчеството на Данте тя е гигант. От „Vita Nuova“ (1293) до последното канто на „Парадизо“ (около 1320), Беатриче е централна фигура. Тя е muse, водач, съдия, спасение.

Любовта на Данте към Беатриче е куртоазна любов – литературна конвенция от 12-13 век. Не плътска, не реализирана, обикновено невъзвратима. Поетът обожава дама отдалеч, посвещава ѝ стихове, използва нея като повод за духовно развитие.

Това е важно. Куртоазната любов не е за брак или физическа връзка. Тя е форма на само-облагородяване – мъжът се прави по-добър, защото обича жена, която представлява всичко най-високо.

Данте отива по-далеч. За него Беатриче не е просто символ на добродетел – тя е теологически символ. Тя е miracolo – „чудо, дошло от Небето на Земята“. Тя е инструмент на божественото действие в света.

В „Vita Nuova“ Данте обяснява: чрез любовта си към Беатриче, той се обръща към Бога. Земната любов е стъпало към божествената любов. Тя е Беатриче-„благословена“ – не само заради името, но заради функцията.

Затова в „Комедията“ Беатриче слиза в Ада, за да помоли Виргилий да помогне на Данте. Тя организира спасението му. Тя поема ролята на водач в Рая. И тя – не Виргилий – накрая го въвежда в присъствието на Бога.

Това е радикална феминизация на спасението. В средновековното християнство, посредник между човека и Бога е обикновено Дева Мария, която също се появява в „Парадизо“. Но за Данте Беатриче – не светица, не Дева Мария, не църковна йерархия – е личният му посредник.

Тук виждаме гениалността на Данте. Той не отделя личното от теологическото. Жената, която е обичал като младеж, става път към Бога. Травмата от нейната смърт на 24 години се трансформира в духовна архитектура.

„Ад“: Пейзажът на справедливостта

Първата книга, „Ад“, е най-четената и най-влиятелната. Защо? Защото е най-човешка. Тук Данте показва не просто грешници, но хора – с истории, с гласове, с мъки, с трагедии.

Адът на Данте е концентричен – девет кръга, спускащи се към центъра на земята, където е заключен Сатаната. Структурата следва един принцип: contrapasso – „контра-пасване“. Наказанието съответства на греха.

Кръг 1: Лимб – некръстените души, праведните езичници. Без мъки, но без надежда. Виргилий е тук.

Кръг 2: Похот – духовете на сладострастниците са носени от безкраен вихър, както в живота са били носени от страстта. Тук Данте среща Франческа да Римини и Паоло Малатеста, двама прелюбодейци, убити от ревнивия съпруг. Тяхната история – може би най-известната в Ада – разказва се с такава нежност, че Данте „пада, както пада мъртво тяло“ от съчувствие. Канто V е любовна поема, оформена като инвертирана.

Кръг 3: Лакомия – влачени в смрадливо тресавище, безкраен дъжд.

Кръг 4: Алчност и Прахосничество – двойки душа теглят тежки тежести в кръг.

Кръг 5: Гняв и Леност – удавени в реката Стикс.

Кръг 6: Ерес – горящи гробове. Тук е Фарината дели Уберти, гибелински лидер.

Кръг 7: Насилие – разделен на три пръстена: против другите (потопени в кипяща кръв); против себе си (превърнати в дървета, на които се хранят харпиите); против Бога (под огнен дъжд). Тук е Брунето Латини, учителят на Данте, осъден за содомия.

Кръг 8: Измама – разделен на 10 bolge (рови): сводници, ласкатели, симонисти, гадатели, корумпирани политици, лицемери, крадци, лъжливи съветници, сеячи на разкол, фалшификатори. Тук е папа Николай III, изправен с глава надолу, очаквайки папа Бонифаций VIII да го замени.

Кръг 9: Предателство – заклещени в лед. Тук е Сатаната – три-главо чудовище, дъвчещо вечно Юда Искариотски, Брут и Касий (предатели на Цезар).

Това е морална топография. Грехове са подредени не по обикновените християнски категории (седем смъртни гряха), а по аристотелова схема – от грехове на невъздържане (по-леки), към грехове на насилие, до грехове на измама и предателство (най-тежки). Защото измамата изисква разум – а да използваш разума за зло е най-голямата извратеност.

Паоло и Франческа: Любовта като осъждение

Историята на Франческа да Римини (около 1255-1285) и Паоло Малатеста е най-известната епизод в Ада. Канто V.

Франческа е омъжена за Джанчото Малатеста – грозен, куц благородник. Тя се влюбва в брат му Паоло – красив, чаровен. Двамата започват афера. Когато Джанчото открива, ги убива и двамата.

Когато Данте я среща в Ада, тя разказва своята история с такава деликатност, че Данте „плаче от съчувствие“. Тя описва момента на падението:

Noi leggiavamo un giorno per diletto di Lancialotto come amor lo strinse; soli eravamo e sanza alcun sospetto.

„Четяхме един ден за удоволствие за Ланселот, как любовта го прегърнала; сами бяхме и без всякакво подозрение.“

Те четяха романа за Ланселот и Гуиневере – класическата история за прелюбодейска любов в Артуровия цикъл. И когато стигнаха до момента, в който Ланселот целува Гуиневере, те се целунаха. Книгата беше, казва Франческа, „нашият Галеото“ – посредник, сводник.

„Quel giorno più non vi leggemmo avante.“ „Този ден не четохме повече.“

Тук Данте прави нещо изключително. Той показва, че литературата – самата дейност, която той прави в момента, в който пише това – може да съблазнява. Книгата може да бъде грях.

И има въпрос: ако Франческа е в Ада, защо разказът ѝ е толкова симпатичен? Защо Данте я тегли да говори с такава нежност? Защо припада от съчувствие?

Една интерпретация: Данте е разкъсан. Той е едновременно теолог, който признава, че прелюбодейството е грях, и поет, който е учил куртоазната любов от трубадурите. Той осъжда Франческа в Ада, но плаче за нея. Системата на справедливостта изисква нейното наказание; човешкото сърце го отказва.

Това напрежение – между Данте-теолога и Данте-поета, между ригоризма и съчувствието – е една от великите тайни на „Комедията“.

Уликс: Гласът на любопитството

Канто XXVI на Ад съдържа друга велика среща – Улисее (Одисей). Той е в осмия кръг, осми ров – между „лъжовните съветници“, горящ в пламък-двойник заедно с Диомед.

Защо Одисей е в Ада? Не за конкретен грях, който познаваме от Омир. Данте измисля нова история. След като се връща в Итака, Одисей не може да остане. Той отплава отново, с „малка команда“, за да изследва океана. Те прекосяват Гибралтарския проток – „Колоните на Херкулес“ – които според античната митология бяха границата на познаваемия свят.

Той произнася реч пред моряците си, която е едно от най-великите парчета поезия в Комедията:

Considerate la vostra semenza: fatti non foste a viver come bruti, ma per seguir virtute e canoscenza.

„Помислете за вашето семе: не бяхте създадени да живеете като зверове, а да следвате добродетел и знание.“

Това е хуманистична реч. Тя е почти Ренесансова – вдъхновение за изследването, любопитството, надскачането на границите. Тя е инспирирала Колумб и други изследователи.

Но в Ада Одисей завършва зле. Той и неговите хора виждат планина (Чистилището?) и бурята ги поглъща. Бог не им позволява да достигнат.

Защо? Защото Одисей е прехвърлил божествените граници. Той е поставил човешкото любопитство пред божественото подчинение. Това е нов смъртен грях – не от старите седем, а нещо специфично за Данте: гордостта на познанието.

Това усложнява поемата. Данте едновременно славослови и осъжда търсенето на знание. Той самият е човек на познанието – но знае, че знанието без вяра е опасно. Одисей е сянката на самия Данте – какво той би могъл да стане, ако не беше благодатта на Беатриче.

Бонифаций VIII: Личната отплата

Папа Бонифаций VIII (приблизително 1230-1303) е архи-злодей в света на Данте. Това е човекът, който подкрепи черните гвелфи, конспирира за поканата на Чарлз дьо Валоа, и индиректно причини изгнанието.

Данте отмъщава литературно. В Ад XIX – ровът на симонистите (тези, които продават църковни длъжности) – папа Николай III виси с глава надолу, краката му горят. Той очаква папа Бонифаций да дойде и да го замени.

Уловката е, че сцената се случва през 1300 година – когато Бонифаций още е жив. Данте предсказва идването му в Ада, докато папата още управлява в Рим. Това е профетство на отмъщение.

В Чистилище XX, по-късно, друг персонаж осъжда Бонифаций като „новия Пилат“. В Парадизо XXVII, свети Петър – първият папа – описва своите наследници, особено Бонифаций, и заявява, че папското място „е свободно“ – защото Бонифаций го е изпразнил с моралната си корупция.

Това е политическо послание. Данте не отрича папската институция – но отрича този папа. И още по-широко: той отрича смесването на църковна и светска власт. За Данте, папата трябва да управлява духовните неща; император трябва да управлява светските. Когато папата се пробва да управлява светски (както правеше Бонифаций), целият ред се срива.

Това е визията на Данте в трактата „Монархия“ (написан около 1313). Тя е прото-секуларизъм – не отричане на религията, но разделение на сфери. Идеите му ще бъдат повторени в Просвещението четиристотин години по-късно.

Чистилище: Надеждата като структура

Втората книга, „Чистилище“, е често пренебрегната – Адът е по-известен, Раят е по-величествен. Но „Чистилище“ е може би най-човешката книга от трите.

Защо? Защото описва процеса на промяна. Адът е статичен – душите страдат вечно, без надежда. Раят е статичен – душите се наслаждават вечно, в съвършенство. Чистилището е в движение – душите се пречистват, преминават от едно състояние в друго, се готвят за Рая.

Структурата: планина в южното полукълбо, видяна на Земята (а не подземна, като Ада). Седем тераси, всяка съответстваща на един от седемте смъртни гряха:

1. Гордост
2. Завист
3. Гняв
4. Леност
5. Алчност
6. Лакомия
7. Похот

(Същите грехове, но в обратен ред на тяхното отчуждение от Бога – гордостта е най-далеч, похотта най-близо до Любовта.)

Душите на Чистилището страдат, но различно от тези в Ада. Тяхното страдание е доброволно, защото знаят, че води към Рая. Те пеят псалми, не крещат. Те се поощряват взаимно.

Особено трогателен е Канто V – Якопо дел Касеро и Бонконте да Монтефелтро, двама гвелфи, убити в битки. Те бяха в смъртен грях, но в последния момент се покаяха. Заради това са в Чистилище, не в Ада. Една сълза, едно име – „Мария“ – е достатъчно за спасение.

Това е изключително милостива теология. Данте не е жесток. Той вярва в безграничната Божия милост. Дори най-голямият грешник може да се спаси с искрено покаяние в последния си момент.

Това контрастира с по-късните протестантски движения, които често виждат спасението като предопределено. За Данте, спасението е винаги възможно – докато не сме мъртви. Дори тогава, в Чистилището, има още време за пречистване.

Срещата с Беатриче: Покаянието на Данте

В горната част на Чистилището (Канто XXX) се случва великата сцена: Виргилий изчезва, появява се Беатриче. Но не като нежна муза. Като съдия.

Беатриче строго упреква Данте:

Guardaci ben! Ben son, ben son Beatrice. Come degnasti d’accedere al monte? non sapei tu che qui è l’uom felice?

„Гледай добре! Аз съм, аз съм Беатриче. Как смееш да дойдеш на планината? не знаеш ли, че тук човекът е щастлив?“

Тя му казва пред цялата ангелска свита какъв провал е бил той. След нейната смърт той се обърна към „други неща“ – други жени, други удоволствия, лъжливи философии. Тя е била в Рая, опитвайки се да го привлече, но той не я слушаше. Накрая тя организирала спускане на Виргилий в Лимба, за да го спаси чрез шок – чрез показване на проклятието.

Данте плаче. Той признава:

„Le presenti cose col falso lor piacer volser miei passi, tosto che ‘l vostro viso si nascose.“

„Настоящите неща с тяхното лъжовно удоволствие отклониха моите стъпки, щом твоето лице се скри.“

Това е публично покаяние. Данте поетът, чрез Данте-персонажа, признава своите грехове пред целия си читателски аудитория. Това е акт на радикална уязвимост.

И тогава – пречистването. Данте бива хвърлен в реката Лете (която кара душата да забрави греха) и реката Евное (която кара душата да помни доброто). Преобразен, той е готов да се изкачи в Рая.

Рай: Светлината без сянка

Третата книга, „Рай“, е най-трудна. Не защото е скучна (макар че много читатели я намират за такава), но защото описва нещо, което не може да се опише: блаженото видение на Бога.

Структурата: девет небесни сфери, всяка съответстваща на планета (по средновековната астрономия) и на добродетел:

1. Луна – непостоянни обети
2. Меркурий – активни души
3. Венера – влюбени души
4. Слънце – мъдри души (Тома Аквински, Бонавентура)
5. Марс – воини на вярата
6. Юпитер – справедливи владетели
7. Сатурн – съзерцателни души
8. Сфера на неподвижните звезди – Триумфът на Христос
9. Първи движител (Primum Mobile) – Ангелите
10. Емпирея – Бог

Беатриче води Данте през тези сфери. Във всяка той среща нови души, говори за теология, философия, политика.

Едно от най-удивителните е, че душите на Рая не са в йерархия на щастие. Те всички са еднакво щастливи – но различно. Всяка душа е напълно щастлива в своето място, защото нейната воля е напълно подравнена с Божията. Това е парадокс на любовта – пълно подаване, което е пълна свобода.

Това е неоплатонична теология, преминала през Дионисий Ареопагит и Тома Аквински. Бог не е статично върховно същество – Той е Любов, която движи всичко. „L’amor che move il sole e l’altre stelle“ – „Любовта, която движи слънцето и другите звезди“ – е последният стих на Комедията.

Видението: Невъзможността на изражението

В крайното канто на Парадизо (XXXIII), Данте достига Емпирея – мястото отвъд пространство и време, където е Бог. Беатриче го въвежда. Свети Бернар – мистикът от 12 век – моли Дева Мария за съдействие. Мария насочва Данте към видението на Самия Бог.

Това е кулминацията на цялото 14000-стихово пътуване. Данте вижда:

• Триединството – три кръга от различни цветове, които същевременно са един
• В кръга на втория цвят – човешка форма (Христос – Боговъплъщение)
• Невероятна светлина, която го изгаря и преобразява

Той се опитва да опише, но езикът се проваля:

A l’alta fantasia qui mancò possa; ma già volgeva il mio disio e ‘l velle, sì come rota ch’igualmente è mossa, l’amor che move il sole e l’altre stelle.

„На високото въображение тук липсваше сила; но вече моето желание и воля се въртяха равномерно като колело от любовта, която движи слънцето и другите звезди.“

Това е апофатично мистицизъм – опит да се опише Бог чрез отричане. Думите не могат. Поетът се предава пред преживяването. И в това предаване – е победата.

Поемата завършва не с дума, не с описание, а с жест. Воля и желание са изравнени с космическия ред. Любовта е първопричина на всичко.

Езикът: Вернакулярната революция

Данте пише на италиански – по-точно на флорентински диалект на тосканския език. Това е революционно за времето.

В Средновековието литературните езици са основно два: латински (за сериозни творби) и вернакуларни (за популярни творби). Данте чупи тази йерархия. Той пише висока литература на нисък език.

В трактата „De vulgari eloquentia“ (1303-1305, написан на латински) Данте защитава тази позиция теоретично. Той анализира италианските диалекти и предлага да има standardiziран литературен италиански. Той дори дава съвети за това.

Резултатът: Данте, с „Божествена комедия“, създава литературния италиански. Тоскански диалект става стандартът. Шестстотин години по-късно, когато Италия се обединява през 19 век, Данте е причината езикът да бъде италиански, не сардински или сицилиански.

Това е политически акт чрез литература. Данте не само описва национална история – той създава условията за национална идентичност.

Влиянието: Дълга вълна

„Божествена комедия“ е една от най-влиятелните литературни творби в историята. Нейното наследство е необятно:

Литература: Боккачо пише първата биография на Данте и преподава „Комедията“ в публични лекции. Петрарка следва Данте в използването на италианския. Чосър („Кентърбърийски разкази“) заема структури от Данте. Милтън в „Изгубеният рай“ има Данте като модел. Т.С. Елиът пише в есе от 1929: „Данте и Шекспир разделят съвременния свят помежду си; няма трети.“ Хорхе Луис Борхес: „Без съмнение е най-висшият литературен труд някога направен.“

Живопис: Бйотичели илюстрира Комедията в детайл (1480-те). Микеланджело е дълбоко повлиян (Страшният съд в Сикстинската капела дишава Данте). Уилям Блейк прави стотици акварели. Гюстав Доре прави известните гравюри (1857-1868), които оформят визуалната ни представа за Ада.

Музика: Лист пише „Симфония на Данте“ (1856). Чайковски – „Франческа да Римини“ (1876). Пучини – „Джани Скики“ (1918, базирана на персонаж от Ада XXX). Рахманинов – „Франческа да Римини“ (1906).

Кино и поп култура: Безброй филми вдигат структури или сюжети от Данте. „Седем“ (1995) на Финчер организира убийствата по седемте смъртни гряха. Видео играта „Dante’s Inferno“ (2010) е буквална адаптация. Дан Браун пише „Инферно“ (2013), използвайки Данте.

Политика: Концепцията за разделение на църква и държава, която Данте защитава в „Монархия“, е една от основите на съвременната политическа теория.

Религия: „Комедията“ става неофициална енциклопедия на средновековното християнство. Дори Католическата църква, която Данте критикува, го асимилира – през 1965 папа Павел VI пише апостолическо писмо в чест на 700-годишнината от рождението на Данте.

И още нещо. През 2008 година – след 706 години изгнание – Флоренция официално рехабилитира Данте. Градският съвет гласува да отмени смъртната присъда. Поетът е „завърнат“ чрез официална резолюция.

Но е твърде късно. Данте е пожелал да остане далеч от Флоренция. Когато през 1316 му е предложена амнистия с условие да премине през публично унижение, той отказва. Той е погребан в Равена. Когато през 1519 Флоренция изпраща пратеничество да поиска тялото му, монасите в Равена го скриват в стена. Тялото остава там до 1865.

Дори в смъртта Данте е изгнаник.

Психоаналитично четене: Травмата на бащата

От психоаналитична перспектива, „Комедията“ може да се чете като работа на скръб – трансформация на травмата в творчество.

Травмите на Данте са:

• Загуба на майка в детство
• Смърт на Беатриче на 24 години
• Политическа загуба (поражение на белите гвелфи)
• Изгнание (никога няма да се върне у дома)
• Раздяла със семейството и децата

Това са пет дълбоки рани. Която и да е от тях може да унищожи човек. Данте носи всичките.

Но вместо да го разруши, той трансформира раните. Беатриче, мъртва на 24, става спасителка. Флоренция, която го прогонва, става географията на Ада (много от грешниците в Ада са флорентинци). Папа Бонифаций, който го разрушава, става символът на корупцията.

Това е магията на „Комедията“. Не е отрицание на болката – тя е напълно описана. А е преобразуване на болката в смисъл.

В юнгианската психология това би се нарекло индивидуация – процес на интегриране на Сянката, на травмата, на отхвърлените части на себе си. Данте, описвайки своите врагове в Ада, интегрира собствените си гневи и амбивалентности. Той им дава форма. Той ги владее.

И в края, в Емпирея, той е нов – не свободен от миналото, но трансформиран от него.

Феминистко четене: Беатриче като агент

Феминисткият анализ на „Комедията“ е сложен. От една страна, поемата дава на жена – Беатриче – огромна духовна власт. Тя е водачът на най-високата част на пътуването. Тя съди Данте. Тя го въвежда пред Бога.

От друга страна, Беатриче е идеализирана – тя е символ, не реална жена. Истинската Биче Портинари едва се появява. Жената, която Данте е оженен с – Джемма Донати – е напълно отсъстваща от поемата. Жената, която той ражда децата си с, е невидима.

Това е характерно за куртоазната любов. Жената като муза и жената като съпруга са две различни категории. Музата вдъхновява стиховете; съпругата готви вечеря. Поетът обича музата, не съпругата.

Феминистки критици като Барбара Райнолдс и Терезе Каки са изучавали тази асиметрия. Те питат: каква е цената на „Беатриче“? Какво губи реалната жена, когато е превърната в символ?

Същевременно, в поемата Беатриче не е пасивна. Тя инициира спасението на Данте. Тя говори силно и аргументирано. Тя дори се ядосва на него. Тя е активна душа, не просто красив обект.

Тази двойственост – Беатриче като символ и Беатриче като агент – е една от трудностите на текста. Тя не може да бъде напълно решена.

Колониалното четене: Кой не е в Рая?

Друга съвременна перспектива пита: кой е изключен от космологията на Данте?

Адът съдържа представители на много култури – гръцки философи, римски политици, мюсюлмански султани, евреи (Юда). Това е космополитен Ад. Но Раят е по-затворен. Той е почти изключително християнски – с няколко изключения (Трая, един римски император, спасен по легенда).

Данте се занимава с този проблем в Парадизо XIX-XX. Защо праведен езичник, който никога не е чувал за Христос, е осъден? Това е теологически проблем за средновековното християнство.

Данте дава деликатен отговор. Той признава, че проблемът е сложен. Той не приема, че всички езичници са в Ада – той поставя някои (Трая, Рифей) в Рая чрез специална Божия милост. Но повечето остават в Лимба.

Това е по-меко от мнозинството средновековни теолози. Но за съвременни читатели – нехристияни, секуларисти, мултирелигиозни – системата на Данте остава ограничителна. Тя предполага, че християнството е единствената истина. Други религии са или несъвършени версии (юдаизмът – незавършено, ислямът – пророкоистично), или явни грешки.

Тази ексклузивност е проблем за съвременната рецепция на „Комедията“. Тя ни напомня, че шедьоврите на миналото идват с историческия си багаж.

Съвременната релевантност

Защо „Божествена комедия“ продължава да резонира 700 години след написването?

Първо, защото е за изгнанието. В свят на бежанци, имигранти, разселени лица – Данте говори с авторитет. Той знае какво е да изгубиш дома си. Той знае горчилката на чуждия хляб.

Второ, защото е за несправедливостта. Политическите интриги, които осакатиха Данте – корумпирани духовници, манипулиращи политици, фракционни войни – не са изчезнали. Те имат нови имена, но същата структура.

Трето, защото е за травмата и трансформацията. Данте предлага модел: можеш да приемеш болката, да я разбереш, да я преобразиш в смисъл. Не да я забравиш, не да я отрекаш, не да я повтаряш безкрайно. Да я преобразиш.

Четвърто, защото е за любовта. Не сентиментална любов, но структурираща любов – принципът, който движи слънцето и другите звезди. В свят, който често изглежда атомизиран и аномичен, идеята, че Любовта е първопричината, остава радикална.

Пето, защото е за езика. Данте показва, че литературата може да създава реалности – национални идентичности, морални системи, индивидуални съдби. В ера на постистина и фалшиви новини, мощта на езика да формира света е по-актуална, отколкото някога.

Заключение: Звездите

Връщаме се към последните стихове. „L’amor che move il sole e l’altre stelle“ – „Любовта, която движи слънцето и другите звезди.“

Това е финалът на 14233 стиха. След пътуване през Ад, Чистилище и Рай. След среща с десетки персонажи. След теологически дебати, политически нападки, лични изповеди. След видението на самия Бог.

И завършва с звездите.

Всяка от трите книги завършва с думата „stelle“ – „звезди“. Това не е случайно. Това е подпис. Данте, в края на всяко пътуване, поглежда нагоре.

Защо? Защото звездите са символ на надежда. В Ада, излизайки на повърхността след девет кръга мрак, Данте вижда звездите. В Чистилището, на върха на планината, звездите са по-близо. В Рая, движещ се през сферите, той е сред звездите.

Това е завет от поет в изгнание. Колкото и тъмно да е, колкото и да си изгубен, погледни нагоре. Звездите са винаги там. Любовта е винаги там – движеща, организираща, направляваща, надеждна.

Данте знаеше тъмната гора. Той беше в нея – не метафорично, а буквално. Изгнан, осъден на смърт, далеч от семейство, от дом, от език. Изгубил, изгубил, изгубил.

Но той не остана в тъмната гора. Той премина през нея. И на другия край беше Виргилий, после Беатриче, после Бернар, после Мария, после Бог. На другия край беше смисълът.

„Божествена комедия“ е този преход. Тя е картата за хора, които са се изгубили – а кой не е, понякога? Тя е, в крайна сметка, комедия – защото има щастлив край. Не отричане на трагедията, но превъзмогване на нея.

Седемстотин години след написването, Данте е още наш водач. Той ни казва: ще преминеш през Ад. Ще се изкачваш по чужди стълби. Ще ядеш солен хляб. Но ако имаш кураж, ако имаш любов, ако имаш търпение – ще видиш звездите. Отново.

И в края на пътуването – ще си нов.

e quindi uscimmo a riveder le stelle.

„и оттам излязохме да видим отново звездите.“

Това са последните думи на „Ад“. Те може да бъдат и нашите.