„Книга за джунглата“: Детето, което трябваше да си купи място сред зверовете

Ръдиард Киплинг, „Книга за джунглата“ (1894) и „Втора книга за джунглата“ (1895)

Пролог: Скалата на Съвета

Една вълчица е намерила голо човешко бебе в леговището си. То е пропълзяло само, през нощта, преследвано от тигър, и вместо да се уплаши, се е сгушило между вълчетата ѝ и е започнало да суче. Тя го нарича Маугли — „жабчето“ — и решава, че е нейно.

Но Законът на джунглата е ясен: нов член на глутницата трябва да бъде представен на Скалата на Съвета, при пълнолуние, за да бъде приет — или отхвърлен. И ето го там, при лунната светлина, голото кафяво бебе, поставено в средата на кръг от вълци. Отвън, в тъмното, тигърът Шер Хан ръмжи, че детето е негова плячка. Вълците се колебаят. А Законът казва още едно нещо: когато глутницата спори за едно вълче, за него могат да се застъпят двама, които не са му родители — и животът му може да бъде откупен с цена.

Застъпват се двама. Мечокът Балу, който преподава Закона на малките, казва думата си. А черната пантера Багира — единственият звяр в джунглата, роден в клетка сред хората, — предлага цената: тлъст, току-що убит бик, положен на половин миля оттам. Вълците гласуват с корема си. Бебето е прието. Животът му е купен.

Ето откъде започва „Книга за джунглата“ — и си струва да се спрем на това, преди песните и танците на всички екранизации да ни го скрият: детето не е прието от любов. То е прието по закон, срещу заплащане, след гласуване, сред ръмжене. То ще прекара следващите десет години сред същества, които не са от неговия род, ще научи техните думи и техните правила, ще стане по-силен от всеки от тях — и в един момент те ще му кажат, с цялата си любов, че трябва да си отиде.

Малко детски книги са по-безутешни от тази. И малко са по-обичани. Историята на момчето, отгледано от вълци, е една от онези шепа приказки, които целият свят знае, без да помни къде ги е чул — през Дисни, през съветските анимационни филми, през скаутските организации, през самия език („законът на джунглата“). Но книгата, от която идва, е по-странна, по-тъмна и по-умна от всичките си потомци. Тя е написана от човек, който самият е бил дете, оставено сред чужди; от най-прочутия певец на една империя, в момента на нейния зенит; от баща, който ще загуби двете си най-обичани деца. И тя пита въпрос, който не остарява: какво прави едно място дом — кръвта, законът или любовта?

Не една книга, а две — и не една история, а петнайсет

Първата изненада за всеки, който познава Маугли само от екрана, е, че „Книга за джунглата“ не е роман за Маугли.

Тя е сборник — всъщност два сборника, издадени година един след друг, с общо петнайсет разказа, от които само осем са за момчето-вълк. Всеки разказ е предшестван и последван от стихотворение, а историите са публикувани първоначално в списания през 1893-94. Маугли не е дори първият герой, за когото Киплинг пише: през 1893, преди всички джунгленски разкази, излиза „В горската резервация“ — история за възрастния Маугли, който постъпва на служба като горски пазач при британската администрация. Тоест краят е написан преди началото — и този ред, както ще видим, значи много.

Разказ	Герой	За какво е
„Братята на Маугли“	Маугли	Приемането в глутницата и първото изгонване
„Ловът на Каа“	Маугли	Отвличането от маймуните и спасението
„Тигър! Тигър!“	Маугли	Животът сред хората и смъртта на Шер Хан
„Белият тюлен“	Котик	Тюлен, който търси остров, където хората не колят
„Рики-Тики-Тави“	мангуста	Войната на една мангуста с две кобри
„Тумай от слоновете“	момче	Танцът на слоновете, който никой човек не е виждал
„Слугите на Нейно Величество“	армейски животни	Разговор на животните преди военен парад
Втората книга (5 нови разказа за Маугли и 3 други)		„Как дойде страхът“, „Пускането на джунглата“, „Царският анкус“, „Червените кучета“, „Пролетният бяг“

Разказите за Маугли, събрани заедно, образуват нещо като роман на израстването: от бебето при Скалата на Съвета до седемнайсетгодишния младеж, който в „Пролетният бяг“ напуска джунглата с разкъсано сърце. Между тях са хвърлени най-жестоките и най-тъмните епизоди на Киплинг — епизоди, които нито Дисни, нито която и да е екранизация е посмяла да покаже.

Историческият контекст: Империята в зенита си

Книгата се появява в един точно определен момент: най-високата точка на Британската империя.

Деветдесетте години на XIX век са десетилетието, в което Виктория е императрица на Индия, картата на света е една четвърт розова, а самата идея за империята се преживява от британците не като завоевание, а като мисия — да се донесат закон, ред и „цивилизация“ на народи, смятани за неспособни сами да ги произведат. Киплинг ще стане най-красноречивият глас на тази представа; само пет години след „Книга за джунглата“ ще напише „Бремето на белия човек“.

Но под самоувереността тлее страх. През 1857 индийските войски се вдигат на бунт срещу британските си господари — най-голямото въстание в историята на империята, потушено с масови жестокости от двете страни. Британската Индия, в която Киплинг израства, живее с този спомен като с белег и с постоянното опасение, че „туземците“ могат отново да се обърнат. През 1885 е основан Индийският национален конгрес — първата организация, която ще поиска самоуправление. Киплинг, тогава млад журналист в Лахор, го гледа с презрение.

Има и друг контекст, който обяснява защо точно животните стават носители на тези истории: Дарвин. Половин век след „Произход на видовете“ границата между човека и звяра е станала пропусклива; викторианската култура е обсебена от „дивото“ у човека и „човешкото“ у животното. А от Индия идват и странни новини: британският администратор Уилям Слийман публикува през 1852 г. описания на деца, за които се твърди, че са отгледани от вълци в Ауд — а през 1867 г. в сиропиталище край Агра е прибрано момче, известно като Дина Саничар, намерено в пещера сред вълци; то никога не проговаря. Доколко Киплинг е познавал тези случаи, не е доказано — но самата идея за човешкото дете сред вълците витае във въздуха на неговата Индия.

И една последна ирония на контекста: Киплинг никога не е стъпвал в горите край Сеони, в които поставя действието. Той ги изгражда от книги — от натуралистичните трудове на Робърт Стърндейл, от собствения си опит в други части на Индия, от разказите на баща си — и, по-важно, от Върмонт. Защото най-индийската книга на XIX век е написана в снеговете на Нова Англия.

Ръдиард Киплинг: Момчето от Дома на отчаянието

За да разберем защо тази история е написана точно така, трябва да познаваме една дълбока рана.

Джоузеф Ръдиард Киплинг е роден през 1865 в Бомбай, син на художник и преподавател в художествено училище. Първите му години са рай: слуги, които го обичат, индийски бавачки, на чийто език (хиндустани) той говори по-добре, отколкото на английски; трябвало е да му напомнят да говори на английски, когато влиза при родителите си.

И на пет години раят свършва. По викторианския обичай момчето и по-малката му сестра са изпратени в Англия, при чужди хора — пансион в Саутсий, държан от семейство Холоуей. Родителите ги оставят, без да им обяснят, и се връщат в Индия. Следващите шест години Киплинг ще нарече в автобиографията си „Домът на отчаянието“: госпожа Холоуей го бие, унижава, заключва, кара го да носи табела „лъжец“ по улиците; сестра му, любимката, е пощадена; за него никой не идва. Когато майка му най-сетне го взема, момчето е късогледо почти до слепота (никой не е забелязал) и има навика да вдига ръка, за да се предпази от удар, когато някой се приближи.

От този дом на отчаянието израства всичко: и суровата вяра на Киплинг в Закона като единствено спасение от произвола, и обсебването му с изоставени деца, които сами си изграждат семейство, и вечният му герой — детето между два свята, което не принадлежи докрай на никой от тях. Маугли, Ким, Тумай: все момчета, отгледани от чужди.

Останалото е шеметен възход. На шестнайсет се връща в Индия, за да работи във вестник в Лахор — седем години журналистика, при която опознава колониалната Индия отдолу и отгоре. На двайсет и четири е световно известен. През 1892 се жени за американката Каролайн Балестиър и се установява във Върмонт, в къща, която нарича „Наулакха“; там се ражда дъщеря му Джоузефин, и там, в снеговете, за три години, той пише двете „Книги за джунглата“. Годината е 1894; той е на двайсет и осем.

После идват ударите. През 1899, при пътуване в Ню Йорк, шестгодишната Джоузефин умира от пневмония, докато самият Киплинг лежи на прага на смъртта в съседната стая; никога няма да се възстанови напълно. През 1907 получава Нобеловата награда — най-младият ѝ лауреат по литература до днес. А през 1915 синът му Джон, на осемнайсет, изчезва в битката при Лоос; Киплинг, който сам е издействал приемането му в армията въпреки лошото зрение на момчето, ще прекара години в търсене на тялото му и ще напише най-горчивите си стихове.

Човекът, който е писал за детето, отгледано от чужди, е погребал и двете си деца, които е обичал най-много.

Историите, каквито са

Нека проследим онова, което екранизациите изтриват: истинската дъга на Маугли.

Приемането. Бебето е откупено при Скалата на Съвета. Расте сред вълците; Балу го учи на Закона и на Господарските думи — формулите, с които може да се обърне към всеки народ в джунглата: „Ние сме от една кръв, ти и аз.“ Багира го учи на лов. Каа, огромният питон, го спасява от Бандар-лог — маймунския народ — в най-зрелищния епизод на първата книга.

Първото изгнание. Акела, водачът, остарява; Шер Хан подкупва младите вълци; на Скалата на Съвета глутницата се обръща срещу човешкото дете. Маугли слиза до селото, взема жар от огнище и — с Червеното цвете в ръка, което всеки звяр в джунглата се ужасява да види — бие с горящия клон тигъра пред цялата глутница. После, за пръв път в живота си, се разплаква, без да разбира какво му става: Багира му обяснява, че това са сълзи и че значат, че е човек. И той си отива при хората.

При хората. В селото жената Месуа го взема като своя изгубен син. Маугли учи езика, пасе биволите — и ги използва като оръжие: подмамва Шер Хан в тясна клисура и го стъпква с две стада. Одира кожата му и я простира на Скалата на Съвета. Но селото го обявява за вещер, който говори с вълци, и го прогонва с камъни. Второто изгнание.

Отмъщението. Тук е епизодът, който никой филм не показва. В „Пускането на джунглата“ Маугли научава, че селяните са вързали Месуа и мъжа ѝ и се канят да ги изгорят като магьосници. Той ги спасява — и после призовава слона Хати с трите му сина, и заличава селото: стадата стъпкват нивите, дивата гора поглъща стените, и на мястото на човешкото поселище след няколко сезона има само джунгла. Няма убит нито един човек. Но това е може би най-студеното отмъщение в цялата детска литература.

Зрелостта. „Царският анкус“ е притча за алчността, в която едно златно бижу, изпуснато от Маугли, оставя след себе си шест трупа за една нощ. „Червените кучета“ е епичен, кървав разказ за нашествие на дхоли — червените ловни кучета от Декан, — в който Маугли, с помощта на Каа и на пчелите от скалите, води глутницата в последна битка; старият Акела умира в ръцете му и му казва, с последния си дъх, това, което всички ще му казват оттук нататък: върни се при хората.

Пролетта. И „Пролетният бяг“ — епилогът, който сам Киплинг определя като най-важния разказ. Маугли е на седемнайсет, най-силният в джунглата; но идва пролетта — „времето на новите думи“, — и нещо в него го гони, без да знае накъде. Той открива, че вече не е щастлив; че зверовете, които го обичат, не могат да му дадат това, което търси. Балу, Багира и Каа — тримата му учители — един след друг му казват едно и също: върви. Че джунглата ще е винаги отворена за него, но че човекът се връща при човека. И той тръгва, плачейки, без да разбира защо. Последното изречение на цялата сага обещава, че някога ще бъде разказано какво е станало с него сред хората — а ние, четящи „В горската резервация“, вече знаем: ще стане горски пазач на служба при британското правителство.

Законът срещу маймуните

Ако „Книга за джунглата“ има една централна идея, тя е думата, която се повтаря на всяка страница: Законът.

Законът на джунглата у Киплинг не е онова, което днешният език разбира под този израз — правото на по-силния. Той е точно обратното: система от правила, стара като небето, която ограничава силния и пази слабия — забранява убийството за удоволствие, повелява да се пие мирно край водата в суша, да не се яде човек, да се откупува живот на вълче, да се почита старият водач. Цялата „Втора книга“ се открива с разказ за произхода на Закона — „Как дойде страхът“, — а прочутото стихотворение, което го излага, завършва с формулата, която милиони деца по света са научили наизуст: силата на глутницата е вълкът, а силата на вълка — глутницата.

Срещу Закона стоят Бандар-лог, маймуните. Те са единственият народ в джунглата без закон и без водач; безкрайно бъбрят, забравят всичко до утре, започват войни без причина, подражават на всичко, което видят, и повтарят фразата, която е най-острият сатиричен нож в книгата: каквото Бандар-лог мислят сега, джунглата ще мисли по-късно. Останалите зверове дори не ги поглеждат. Те са хаосът, суетата, тълпата, бърборенето без памет.

И тук трябва да сме честни за какво всъщност е бил този образ. Киплинг, уморен да го питат, отговаря в писмо от 1919 г. до френски приятел без никакво заобикаляне: Бандар-лог, написани през 1894, отразяват вярно неговите възгледи за „великия бог Демокрация“. Изследователите на творчеството му отдавна четат маймуните и като образ на Индийския национален конгрес, който младият журналист от Лахор презира като бърборещи подражатели, „благоговеещи пред закон, който не е закон“.

С други думи: любимият ни детски образ на смешните маймуни е политическа карикатура — на демокрацията, на индийското национално движение, на всяка тълпа, която говори повече, отколкото помни. Дали е било вярно, всеки читател преценява сам. Но е важно да се знае, че Киплинг е знаел точно какво прави.

Момчето между два свята

Втората велика тема е тази, заради която книгата остава жива и след като империята е умряла: принадлежността.

Маугли не принадлежи никъде. За вълците е човек — те го приемат, обичат го, но никога не забравят, че е чужд; когато Акела остарява, първото, което се сещат, е да го изгонят. За хората е звяр — те го хранят, после го замерват с камъни. Той е най-силният в джунглата и е сам в нея; влиза в селото и е сам сред хората. Двата изгонвания в първата книга са симетрични: и двата свята го отхвърлят по една и съща причина — защото е и от двата.

Киплинг, разбира се, пише за себе си. Момчето от Бомбай, което говори хиндустани преди английски и после е изпратено в чуждата, студена Англия; англо-индиецът, който в Индия е господар, а в Лондон — провинциалист; човекът, който ще прекара живота си в Америка, Южна Африка, Съсекс, без никога да се върне у дома, защото няма дом. Маугли е автопортрет на едно цяло съсловие — колониалните деца, родени между две култури, — и днес звучи странно съвременно за всеки, израснал между две страни или два езика.

И книгата задава въпроса „кръв или възпитание?“ по-честно от повечето съвременни дебати. Шер Хан твърди, че си това, за което си роден — човекът е човек и толкова. Ракша и Багира твърдят, че си това, за което си отгледан — Маугли е вълк по Закон. И отговорът на книгата е, че и двете страни са прави и никоя не побеждава: Маугли е и вълк, и човек, и затова е сам. Зрелостта, ни казва „Пролетният бяг“, не е да избереш единия свят, а да понесеш, че носиш и двата — и да тръгнеш накъдето те гони кръвта, плачейки за онова, което оставяш.

Колониалната алегория — и нейните граници

Тук идва най-обсъжданото тълкуване и то трябва да се изложи докрай, защото е неизбежно.

Класическият прочит казва: джунглата е Индия, а Маугли — британецът, роден и израснал в нея. Момчето, което се учи от зверовете, надминава ги и накрая ги „владее“ (в „Пролетният бяг“ самите зверове го наричат господар на джунглата), се държи спрямо животните така, както британците — спрямо индийците: по думите на изследователя Джон Маклуър, Маугли се отнася към зверовете така, както британците към индийците. Законът е британският ред; Бандар-лог — страхът от бунта на „туземците“; а фактът, че разказът за Маугли е започнат от неговия край като горски служител на Короната, е почти признание: цялата съдба на момчето-вълк е подготовка за служба на империята.

Прочитът е силен и в основата си верен: Киплинг е бил имперец, и то не случайно, а по убеждение. Но той има и граници, и честният анализ ги вижда.

Първо: Маугли не е бял. Той е индийско дете, син на дървар. Ако джунглата е Индия, то „господарят“ ѝ е индиец — което разклаща най-простата версия на алегорията. Второ: „господството“ на Маугли не завършва с триумф, а с изгнание и сълзи; никоя империя не се самовъзпява с такъв край. Трето: най-тъмният разказ — унищожението на селото — е насочен не срещу „туземци“ изобщо, а срещу суеверната тълпа, която иска да изгори жена; и е извършен от индиец, за да спаси индийка. И четвърто: другите разкази усложняват картината още — „Белият тюлен“ е откровено екологична притча, в която единственият враг са ловците на кожи, а „Слугите на Нейно Величество“ показва Британската армия през очите на нейните мулета и волове, с ирония, която не щади никого.

Джордж Оруел, в прочутото си есе за Киплинг от 1942, е формулирал най-справедливата присъда: Киплинг е империалист и морално нечувствителен на много места — и въпреки това е бил честен: той не се е преструвал, че империята е нещо друго освен власт, и е познавал войника, чиновника и туземеца от плът и кръв по-добре от всичките си либерални критици, които никога не са напускали Лондон. Оруел го нарича „добър лош поет“ — писател, чиито възгледи са неприемливи и чиито стихове въпреки това знаем наизуст.

Честните усложнения

Fullamount дължи и трудната колона — и при Киплинг тя е особено дълга.

Расизмът. Той е там и не бива да се замазва. Индийските селяни в разказите за Маугли са суеверни, страхливи, лакоми и жестоки; жрецът е шарлатанин; ловецът Булдео — лъжец. Единственият достоен човек сред тях е Месуа — и то защото обича момчето. Бандар-лог, както видяхме, са направени по мярката на колониалния страх от „туземеца“: мързелив, бъбрив, подражаващ, без памет. Пет години след книгата Киплинг ще напише „Бремето на белия човек“ и ще стане, за цял един век, символ на онова, което той защитава.

Скаутите. През 1916 г. основателят на скаутското движение Бейдън-Пауъл, с разрешението на Киплинг, изгражда цялата символика на „вълчетата“ — най-малките скаути — върху „Книга за джунглата“: водачът се нарича Акела, събирането — „Голям вой“, а Законът на глутницата се рецитира като клетва. Милиони деца по света са възпитани в дисциплина, лоялност и колективизъм по модела на вълчата глутница. Дали това е красиво или тревожно, зависи от отношението ни към възпитанието в подчинение на Закона — и точно този въпрос книгата поставя, без да го решава.

Дисни. Анимационният филм от 1967 — последният, лично надзираван от Уолт Дисни — превръща мрачния, ритуален, кървав свят на Киплинг в мюзикъл с танцуващ мечок и джазиращ орангутан (Крал Луи, който в книгата не съществува). Той е прекрасен като филм и почти няма нищо общо с книгата. Поколения деца познават Балу като весел безделник, а не като строг учител, който бие ученика си, за да му набие Закона в главата. Ако „Книга за джунглата“ има един истински враг, това е собственият ѝ успех: тя е била препрочетена така широко, че оригиналът е станал почти невидим.

Тъмнината. И обратното: книгата е по-жестока, отколкото днешният родител очаква от „детска книга“. Тя има одрани тигри, стъпкани хора, ерозирали села, епично избиване на червени кучета, притча за златен предмет, който убива шестима за една нощ. Киплинг не е вярвал в защитеното детство — може би защото самият той не е имал такова.

Багира и ние: Книгата в България

За българския читател „Книга за джунглата“ има едно особено, почти неосъзнавано присъствие — и то минава през руския език.

В оригинала Багира е мъжка пантера: воин, мъдър и опасен наставник, „роден в клетка при царския дворец в Удайпур“. Но думата „пантера“ е от женски род на руски и на български — и в класическия руски превод, а после и в съветския анимационен „Маугли“ (1967-71), който десетилетия наред е бил истинската „Книга за джунглата“ за всяко дете в Източна Европа, Багира става жена: гъвкава, ленива, майчински-съблазнителна, с онзи незабравим глас. Целият източноевропейски образ на Маугли — дивото момче, пълзящо през тъмнината под оркестрова музика, много по-близко до мрака на Киплинг, отколкото до Дисни — е родом от този филм и от тази смяна на пола.

Малко хора си дават сметка, че цялото поколение, израснало с „Ний с теб сме от една кръв“, познава Багира в образ, който Киплинг не е писал — и че този „грешен“ образ е по свой начин по-верен на духа на книгата, отколкото пеещият мечок на Холивуд. Преводът, както знаем от предишни статии в тази поредица, никога не е невинен: той създава онова, което после наричаме оригинал.

Съвременната релевантност

Защо да четем тази книга днес, при всичките ѝ сенки?

Заради въпроса за дома. Живеем в свят на масово преселение — деца, родени в една страна от родители от друга, отгледани на трети език; „третокултурни деца“, както ги нарича социологията. За всеки от тях „Пролетният бяг“ е познат текст: усещането, че си най-силен там, където никога няма да си свой, и че нещо в кръвта те гони другаде, без да те посреща никой. Маугли е първият голям литературен портрет на това състояние.

Заради Закона и маймуните. Прочетете сцената с Бандар-лог и после отворете социалните мрежи. Народът без памет, който повтаря каквото мисли „сега“, започва войни без причина и вярва, че джунглата мисли като него, никога не е бил по-разпознаваем. Че Киплинг е искал да каже с това нещо неприятно за демокрацията, е вярно; че сцената описва точно механизма на тълпата в цифровата епоха, също е вярно. Двете могат да се държат едновременно.

Заради животните. „Белият тюлен“ — в който младият Котик търси остров, недостижим за ловците на кожи, — е една от първите екологични притчи в европейската литература, написана десетилетия преди думата „екология“ да влезе в употреба. Джунглата на Киплинг има права, обичаи, памет; хората са временни гости в нея. Днес това четене е може би най-живото.

И заради Оруел. Умението да четеш автор, чиито възгледи отхвърляш, без да го изхвърлиш и без да го оправдаваш — да държиш едновременно „това е империалист“ и „това е велик разказвач“ — е дисциплина, която нашата епоха на бързи присъди спешно се нуждае да преоткрие. Киплинг е идеалният учител по нея, защото не позволява нито едното, нито другото да се измъкне.

Заключение: Времето на новите думи

Връщаме се в джунглата — в пролетта, при седемнайсетгодишния Маугли, който тича без причина, задавен от нещо, което няма име.

Балу, старият, полусляп вече, му казва да върви. Каа му казва да върви. Багира — най-трудното от всички сбогувания, защото пантерата е тази, която някога го откупи с един бик и го научи на всичко, — му казва, че е платила цената му и че той е свободен. Глутницата вие за него от Скалата на Съвета. И момчето, което цял живот е искало да бъде вълк, слиза от хълма към хората, плачейки, без да разбира защо.

„Книга за джунглата“ е, в крайна сметка, книга за това. Не за приключенията, не за Закона дори — а за мига, в който човекът разбира, че мястото, което го е отгледало и което обича повече от всичко, не е неговото място; и че единственият начин да му остане верен е да си отиде. Киплинг, детето от Дома на отчаянието, момчето с два езика и без родина, го е знаел по-добре от всеки: домът не е там, където си роден, и не е там, където си отгледан. Домът е това, което ти дават хората (или зверовете), които те обичат достатъчно, за да те пуснат.

Империята, за която той пееше, я няма. Багира смени пола си на изток от Виена, Балу се научи да танцува на запад от Ню Йорк, а маймуните се пренесоха в интернет. Но едно голо дете все още стои при Скалата на Съвета в лунната светлина, обградено от чужди, чакащо някой да плати цената за живота му — и някой винаги плаща.

Ние сме от една кръв, ти и аз.

Това е Господарската дума. Тя работи и до днес.