„Левиатан“: Смъртният бог, роден от страха

Томас Хобс, „Левиатан, или Материя, форма и власт на държавата църковна и гражданска“ (1651)

Пролог: Великанът, направен от хора

Погледнете първо картината — защото малко книги в историята са се представяли с по-смразяващ образ.

Над мирен пейзаж — хълмове, села, един спретнат град с църковни кули — се издига великан. Той изпълва небето. На главата му има корона; в дясната ръка държи меч, в лявата — епископски жезъл; лицето му е спокойно, почти бащинско. Но приближете се — и ще видите онова, което прави тази гравюра незабравима. Тялото на великана не е тяло. То е изтъкано от стотици мънички човешки фигури — мъже с шапки и наметала, обърнати с гръб към нас, вперили погледи нагоре към лицето на исполина. Хората са великанът. Неговата плът е тълпата; неговата мощ е сборът от техните тела. А над короната му, в горния край на листа, стои стих от книгата на Йов — за морското чудовище Левиатан: „Няма на земята власт, която да се сравни с него.“

Това е фронтисписът на „Левиатан“ на Томас Хобс, издаден в Лондон през 1651 — и той е може би най-точното визуално резюме на политическа теория, правено някога. Защото цялата книга е в този образ: държавата като изкуствен великан, съставен от самите нас; властта като нещо, което не пада от небето, а се изгражда от човешки тела и човешко съгласие; мечът и жезълът — светската и духовната власт — събрани в една ръка; и над всичко, невидим, но вездесъщ — страхът, който е накарал тези стотици дребни фигури да се съберат в едно чудовищно, закрилящо цяло.

Защо свободни хора биха построили над себе си такъв исполин? Защо биха предали свободата си на едно всевластно същество и биха нарекли това не робство, а спасение? Отговорът на Хобс е една от най-мрачните, най-влиятелните и най-оспорваните идеи в цялата история на мисълта: защото алтернативата е по-страшна. Защото без великана ние се разкъсваме взаимно. Защото естественото състояние на човека не е раят, а войната — войната на всички срещу всички, — и всичко, което наричаме цивилизация, е крехка стена, издигната срещу самите нас.

„Левиатан“ е книгата, която погледна човека без илюзии — и построи върху този безмилостен поглед цялата модерна теория за държавата. Тя е родена от гражданска война, писана в изгнание, прокълната от всички страни едновременно. И три века и половина по-късно тя стои в основата на всеки спор, който водим за сигурността и свободата, за реда и правата, за това колко власт да дадем на държавата, за да ни пази — от другите и от самите нас.

Историческият контекст: Кръвта, от която се роди книгата

„Левиатан“ не е кабинетна спекулация. Той е книга, написана, докато родината на автора ѝ се дави в кръв.

Англия през 1640-те преживя немислимото. Дългогодишният конфликт между крал и парламент — за данъци, за религия, за самата природа на властта — избухна през 1642 в открита гражданска война. Осем години англичани убиваха англичани: роялисти срещу парламентаристи, англикани срещу пуритани, брат срещу брата. Загинаха, по различни оценки, стотици хиляди — в битки, обсади, епидемии. А на 30 януари 1649 се случи събитието, което разтърси цяла Европа: крал Чарлс I, помазаникът Божи, беше изправен на съд от собствените си поданици и обезглавен пред двореца си. Монархията беше премахната; Кромуел смаза последната съпротива в Ирландия и Шотландия; светът се обърна с главата надолу.

За съвременниците това не беше просто политическа криза. Беше разпадане на самата тъкан на реда — доказателство, че под тънката кора на обичаите и законите дреме хаосът. Съседи се доносничеха; армии плячкосваха; секти пророкуваха края на света; никой не знаеше кому дължи подчинение и кой утре ще държи меча. Англия беше видяла с очите си онова, което Хобс щеше да нарече естествено състояние — и гледката беше точно толкова страшна, колкото той я описа.

А отвъд Ламанша контекстът беше още по-мрачен: континентът тъкмо излизаше от Трийсетгодишната война (1618-1648) — религиозна касапница, обезлюдила цели области на Германия. Векът на Хобс беше век, в който вярата — най-възвишеното у човека — се беше превърнала в най-смъртоносния му мотив за убийство.

И същевременно това беше векът на новата наука. Галилей (когото Хобс посети лично) беше показал, че светът е материя в движение, подчинена на закони; Декарт градеше механистична философия; геометрията изглеждаше като образец на всяко сигурно знание. Хобс попи всичко това и си постави нечувана цел: да направи за политиката онова, което Галилей направи за физиката — да я изведе от първи принципи, с геометрична строгост, от самата механика на човешката природа. „Левиатан“ е рожба на тази двойна утроба: ужаса на гражданската война и амбицията на научната революция.

Томас Хобс: Близнакът на страха

Малцина философи са така неразделни от една емоция, както Хобс — от страха. И той сам го знаеше.

Томас Хобс е роден на 5 април 1588 в Малмсбъри, преждевременно — защото майка му, гласи прочутата история, се разтреперила от слуховете за приближаващата Испанска армада. По-късно той ще се пошегува, че тя е родила близнаци: него и страха. Шегата е автопортрет. Целият му живот — и цялата му философия — ще бъдат белязани от изостреното, почти телесно съзнание за човешката уязвимост.

Произходът му беше скромен: син на полуграмотен провинциален викарий, който изоставил семейството след сбиване пред собствената си църква. Но момчето беше блестящо — на четиринайсет вече превеждаше Еврипид от гръцки — и чичо му го изпрати в Оксфорд. Оттам съдбата го отведе в дома, който щеше да определи живота му: семейство Кавендиш, графовете на Девъншир, при които Хобс прекара десетилетия като възпитател, секретар и интелектуален спътник — с достъп до големи библиотеки, големи пътувания и най-добрите умове на Европа.

Показателно е първото му голямо дело: преводът на Тукидид (1629) — историята на Пелопонеската война, най-безмилостният античен разказ за това как една демокрация се самоунищожава. Хобс по-късно ще каже, че го превел като предупреждение към сънародниците си. А на четирийсет години, според прочутия анекдот, в чужда библиотека отворил случайно Евклид на теоремата на Питагор, възкликнал „Боже, това е невъзможно!“ — и, проследявайки доказателството назад стъпка по стъпка, се влюбил завинаги в геометрията: в идеята, че истината може да бъде изведена, неопровержимо, от прости начала.

Когато конфликтът между крал и парламент се нажежи, Хобс — вече автор на ръкопис в защита на суверенната власт — прецени, че е белязан човек. През 1640 той избяга в Париж, гордеейки се по-късно, че е бил „първият от всички, които избягаха“. Там, в единайсетгодишното изгнание, сред другите английски емигранти, той преживя отдалеч войната, екзекуцията на краля — и написа „Левиатан“. Там дори преподава математика на младия принц Чарлс, бъдещия Чарлс II.

А после се случи характерната Хобсова ирония: книгата, замислена като защита на властта, разгневи всички. Тя оскърби роялистите, защото не признаваше божественото право на кралете; оскърби парламентаристите, защото отхвърляше демокрацията и конституционната монархия като непрактични; и оскърби едновременно католици и протестанти, защото поставяше религията под властта на суверена. Изгнаническият двор му затвори вратите; френското духовенство го погледна накриво; и Хобс, спасявайки се от новите си врагове, се върна в Англия и се подчини на новата република — постъпка, напълно последователна с философията му (защитата поражда дълга за подчинение) и напълно скандална в очите на бившите му покровители.

Старостта му беше дълга и обсадена. След Реставрацията старият му ученик Чарлс II го закриляше (и му отпусна пенсия), но след чумата и Големия пожар от 1665-66 — четени от мнозина като Божие наказание — парламентът обсъди закон срещу атеизма, в който „Левиатан“ беше посочен поименно. Забраниха му да публикува по въпросите на политиката и религията. Той продължи да пише — история на гражданската война („Бехемот“, спряна от цензурата), автобиография в латински стихове, и, на осемдесет и шест години, пълни преводи на „Илиада“ и „Одисея“, защото, както се пошегува, нямало какво по-добро да прави. Умря през декември 1679, на деветдесет и една години. Четири години по-късно Оксфордският университет тържествено изгори „Левиатан“ на клада. Книгите, както знаем, горят зле: точно тогава започваше безсмъртието ѝ.

Книгата: Изкуственият човек

„Левиатан“ се открива с образ, който днес звучи пророчески. Държавата, пише Хобс във въведението, е изкуствен човек — автомат, машина, създадена от изкуството на човека по подобие на природата: суверенът е нейната изкуствена душа, чиновниците — ставите, наградите и наказанията — нервите, богатството — силата, законите — разумът, гражданският мир — здравето, размирицата — болестта, а гражданската война — смъртта. Три века преди роботиката Хобс мисли политическото тяло като конструиран механизъм — нещо, което хората правят, а не нещо, което Бог или природата им дават наготово.

Книгата е изградена с геометрична амбиция, в четири части. „За човека“ полага основите: материалистична психология на усещанията, страстите и разума. „За държавата“ извежда от тази психология знаменитата политическа теория. А втората половина — днес по-рядко четена, но за времето си най-скандалната — се занимава с религията: „За християнската държава“ подчинява църквата на суверена, а „За царството на мрака“ е свирепа атака срещу духовната власт, суеверията и преди всичко папството, обвинени, че крепят господството си върху невежество и страх от невидимото.

Методът е революционен сам по себе си. Хобс отхвърля целия авторитет на традицията — Аристотел, схоластиката, обичая — и започва отначало, от дефиниции, като геометър. И първата му мишена е самият Аристотел с прочутата му теза, че човекът е по природа политическо животно, създадено за живот в полиса: Хобс я обръща наопаки — човекът, настоява той, е по природа неподходящ за политически живот. Редът не ни е вроден. Той е постижение — крехко, изкуствено, винаги на един лош ден разстояние от разпада.

Естественото състояние: Войната на всички срещу всички

И така, какво сме, преди — или без — държавата? Тук идва най-прочутият мисловен експеримент в историята на политическата философия.

Представете си, казва Хобс, човешкия живот без обща власт — без закони, съдии, полиция, без никого, който да държи всички в страх. Това той нарича естествено състояние. И то не е идилия. То е война.

Логиката му е желязна и тръгва от неочаквано начало: от равенството. Хората, отбелязва Хобс, са приблизително равни по способности — и най-слабият може да убие най-силния, с хитрост или в съюз с други. А от равенството на способностите идва равенство на надеждите: двама искат едно и също нещо, което не могат да имат и двамата — и стават врагове. Три причини, пише той, тласкат хората към сблъсък: съревнованието (за печалба), недоверието (за сигурност — нападам те превантивно, преди ти да нападнеш мен) и славата (за репутация). И там, където няма власт, която да ги възпира, тези три страсти произвеждат постоянно състояние на война — не непременно постоянна битка, а постоянна готовност за битка, както лошото време не е непрекъснат дъжд, а склонност към дъжд.

Последиците Хобс изрежда в пасажа, който човечеството никога няма да забрави: в такова състояние няма място за труд, защото плодът му е несигурен; няма земеделие, мореплаване, строителство, изкуства, науки, общество — а най-лошото от всичко е непрестанният страх и опасността от насилствена смърт; и животът на човека е „самотен, беден, гаден, скотски и кратък“.

И още едно, най-смразяващото: в това състояние няма несправедливост. Където няма закон, няма и неправда; понятията за право и криво, за мое и твое, просто нямат смисъл; силата и измамата не са пороци, а инструменти за оцеляване. Моралът, собствеността, справедливостта — всичко това не предхожда държавата, а се ражда от нея. Преди стената на Левиатана няма грях; има само глад и страх.

Важно уточнение, което спестява на Хобс много евтини опровержения: той не твърди, че такова състояние е съществувало исторически навсякъде. То е аналитичен инструмент — отговор на въпроса „какво удържа обществото?“, получен чрез мисленото му премахване. Но Хобс сочи и реални приближения: живота на „диваците“ по негово време (тук ще се върнем критично), отношенията между самите държави — и, най-убедително, онова, което сънародниците му правеха един на друг в момента на писането. Гражданската война беше неговата лаборатория. Той не си въобразяваше бездната; той я гледаше през прозореца.

Договорът и суверенът: Раждането на смъртния бог

Как се излиза от ада? Не чрез доброта — а чрез сметка.

Същите страсти, които ни хвърлят във войната, казва Хобс, ни изкарват и от нея: страхът от смъртта, желанието за удобен живот и надеждата да го постигнем чрез труд. А разумът подсказва изхода — членовете на неговите „естествени закони“, първият от които гласи: търси мир, докато има надежда за него. Но мирните договорки в естественото състояние са безсилни: „договорите без меч са само думи“. Никой няма да спази обещанието си, ако няма кой да го принуди — а без гаранция, че другият ще го спази, за мен е самоубийствено да го спазя пръв.

Затова изходът е един-единствен и радикален: всички заедно, с един акт, да прехвърлим правото си да се управляваме сами върху един общ носител на властта. Всеки казва на всекиго, по формулата на Хобс: предавам правото си да се управлявам сам на този суверен, ако и ти направиш същото. Така от множеството се ражда едно изкуствено лице — държавата, Левиатанът, „смъртният бог“, комуто дължим, под безсмъртния Бог, мира и защитата си.

И тук са трите най-остри, най-спорни зъба на конструкцията.

Първо: суверенът е абсолютен и неделим. Разделената власт, за Хобс, е зародиш на война — точно спорът между крал и парламент за подялбата на суверенитета беше разкъсал Англия. Мечът и жезълът трябва да са в една ръка; суверенът е законодател, съдия, главнокомандващ и върховен арбитър дори на религията и на това какви учения могат да се преподават публично.

Второ: суверенът не е страна по договора. Договорът се сключва между поданиците помежду им, а суверенът получава властта като дар от този акт — затова той не може да го „наруши“: никога не го е подписвал. Няма законна инстанция над него; да го съдиш означава да върнеш войната. И — най-скандалното за съвременниците — за Хобс е все едно дали суверенът е монарх или събрание, дошъл е чрез доброволно учредяване или чрез завоевание: подчинението от страх пред завоевателя е също толкова валидно съгласие, колкото и всяко друго, защото всяко съгласие в основата си е родено от страх.

Трето — и това често се забравя: абсолютизмът на Хобс има една неотменима граница. Договорът се сключва заради самосъхранението — и затова никой не може валидно да се откаже от правото да брани живота си. Осъденият има право да се съпротивлява на палача; никой не е длъжен да се самообвини или да се остави да бъде убит. И най-важното: задължението към суверена трае, докато трае защитата. Суверен, който вече не може да те пази, вече не е твой суверен. Целият исполин стои върху една-единствена сделка: подчинение срещу закрила. Развали ли се доставката, разваля се и дългът.

Оттук и името. Левиатан е чудовището от книгата на Йов — непобедимото морско създание, което Бог описва на смирения страдалец, „цар над всички синове на гордостта“. Хобс избира нарочно образ, който плаши: неговата държава не е уютна; тя е ужасяваща — и точно затова работи. Тя е институционализиран страх, страхът на всички, събран на едно място и насочен еднакво към всички, за да не се налага да се страхуваме един от друг.

Страхът и мирът: Тъмният хуманизъм на Хобс

Лесно е да прочетем всичко това като апология на тиранията. По-трудното — и по-вярното — е да видим какво всъщност защитава Хобс: мира.

Защото под бронята на абсолютизма „Левиатан“ е книга с една-единствена върховна ценност, и тя не е властта — а животът. Хобс е може би първият голям мислител, който поставя в центъра на политиката не добродетелта (както древните), не спасението на душата (както средновековието), не славата, а голото, демократично, универсално благо на физическото оцеляване и сигурния бит на обикновения човек. Всичко останало — изкуства, науки, търговия, удобства — расте само в оранжерията на мира; и всяка кауза, колкото и възвишена, която застрашава мира, е за него по-лоша от почти всеки мир.

В това има дълбок, тъмен хуманизъм. Хобс беше гледал как хора се колят за истинската литургия и правилното тълкуване на благодатта; беше видял как високите идеали — свободата, вярата, честта — се превръщат в горива на касапница. И отговорът му е свирепо трезвен: свалете летвата. Не искайте от държавата да ви направи добродетелни или свети; искайте да ви опази живи. Страхът, който неговите критици му натякват, за Хобс не е срамна страст, а най-разумната от всички — единствената, която казва истината за положението ни. Смелостта лъже; гордостта лъже; страхът помни, че сме чупливи.

И тук личната и философската му биография се сливат. Близнакът на страха построи цяла катедрала на сигурността — политическа теория, чийто пръв и последен въпрос е: как да не умрем от ръцете си взаимно? Може да наречем това цинизъм. Но може да го наречем и състрадание с изключително ниски, изключително честни очаквания.

Честните усложнения: Къде великанът се пропуква

Никоя книга не е предизвиквала повече опровержения — и дължим на читателя най-силните.

Лекът може да е по-лош от болестта. Хобс сравнява неудобствата на абсолютната власт с ужасите на гражданската война и заключава, че първите са дребни. Двайсети век разполага с данни, каквито той нямаше: тоталитарните Левиатани — държави с наистина неограничена, неделима власт — избиха десетки милиони собствени поданици. Смъртният бог, оказа се, може да бъде по-смъртоносен от анархията. Хобс би възразил, че тези режими са нарушили самата сделка (защита срещу подчинение) и с това са загубили титлата си; но възражението разкрива пукнатината: конструкция, в която никой няма право да прецени кога сделката е нарушена, освен самият нарушител, е капан без авариен изход.

Разделената власт работи. Централната емпирична теза на Хобс — че суверенитетът, разделен между институции, неизбежно ражда война — е опровергана от три века конституционни демокрации, които са едновременно разделени и трайно мирни. Локк, само едно поколение по-късно, ще предложи целия контраинструментариум: ограничено управление, съгласие, което може да бъде оттеглено, право на съпротива срещу тиранина — и именно неговата, а не Хобсовата рецепта, ще построи модерния свободен свят. По ирония, самите механизми, които Хобс смяташе за семена на хаоса, се оказаха най-добрата защита на мира, който той ценеше над всичко.

Естественото състояние е карикатура — отчасти. Антропологията показа, че хората са еволюирали като дълбоко кооперативни същества и че бездържавните общества имат свои гъсти тъкани от норми, родство и взаимност — те не са голата война на всички срещу всички. (Макар че и обратната идилия не издържа: археологията на преддържавното насилие е мрачна, а съвременните разпаднали се държави — от Сомалия до Либия — демонстрираха с плашеща точност какво става, когато Левиатанът рухне: частни армии, племенна война, живот, станал отново гаден, скотски и кратък. Спорът Хобс-Русо, с други думи, завърши наравно — и в полза на Хобс повече, отколкото на романтиците им се иска.) А походната му бележка за „диваците на Америка“ като жив пример за естественото състояние е и фактически невярна, и част от колониалния арсенал на епохата — четенето ѝ днес изисква тази честност.

Съгласието под меча не е съгласие. Хобс изравнява подчинението от страх с доброволния договор — умишлено, за да легитимира всяка фактическа власт и да спре безкрайните спорове за легитимност. Но с това понятието „съгласие“ се изпразва: щом и капитулацията пред завоевателя е „договор“, думата вече не различава нищо. По-късната традиция — от Локк до съвременния конституционализъм — ще настоява, че съгласието има смисъл само там, където е възможен и отказът.

И все пак — забележете колко високо стои летвата на тези критики. Всички те спорят на терена на Хобс: приемат, че властта се оправдава със защитата на живота, че легитимността идва отдолу, от хората, а не отгоре, от Бога, че държавата е изкуствен инструмент, а не свещен ред. Дори враговете му са негови наследници. Това е белегът на наистина великите книги: те печелят дори когато губят.

Съвременната релевантност: Нашите преговори с великана

Защо „Левиатан“ е може би най-актуалната стара книга на нашата политическа лавица?

Защото сделката, която Хобс описа, се предоговаря пред очите ни — постоянно. Всеки дебат след всяка терористична атака — колко наблюдение, колко проверки, колко извънредни правомощия срещу колко сигурност — е Хобсов дебат. Всяка пандемия, затворила градове в името на голото оцеляване, постави обществата пред неговия въпрос в най-чист вид: колко свобода струва животът? И всеки път, когато отговорихме „много“, някъде в нас проговаряше Хобс; всеки път, когато се усъмнихме дали извънредната власт ще бъде върната доброволно, проговаряше Локк.

Защото международните отношения са неговата непобедена територия. Между държавите и днес няма Левиатан — няма световен суверен с меч — и затова те живеят точно в естественото състояние: въоръжени, недоверчиви, нападащи превантивно от страх пред чуждия страх. Цялата „реалистична“ школа в международната политика е бележка под линия към тринайсета глава на „Левиатан“; всяка надпревара във въоръжаването е неговата логика на недоверието, разиграна с ядрени глави.

Защото разпадналите се държави ни показаха, че мисловният му експеримент има адрес. Поколения, израснали в сигурни общества, приемаха реда за даденост — за природно състояние. Сомалия, Либия, Сирия напомниха обратното: че редът е артефакт; че полицията, съдът, скучната бюрокрация са стените на аквариума, невидими, докато не се пропукат; че под тях чака не свободата, а военачалникът.

И защото, най-интимно, дигиталният ни живот възпроизведе експеримента в миниатюра. Пространствата без ефективен суверен — анонимните мрежи, немодерираните платформи — спонтанно родиха дребни войни на всички срещу всички: тролове, глутници, репутационни линчове. А отговорът, който призоваваме — модерация, регулация, платформена власт — е малък частен Левиатан, със всичките му Хобсови дилеми: кой пази пазача? Колко цензура струва мирът на разговора?

Хобс няма да ни даде отговорите. Но никой не е формулирал по-чисто въпроса, който те всички споделят: колко от свободата си сме готови да внесем в общия фонд на сигурността — и как да построим пазач, достатъчно силен да ни пази, но не толкова силен, че да ни изяде?

Заключение: Ние сме тялото на великана

Връщаме се към гравюрата — към исполина над мирния пейзаж, чието тяло, отблизо, се разпада на стотици малки хора, вдигнали очи нагоре.

„Левиатан“ е, в крайна сметка, книга за една сделка и една истина. Сделката: подчинение срещу закрила — древният, вечно подновяван договор, върху който стои всяка държава, от Кромуеловата република до нашите. Истината: че мирът не е естествен. Че редът, в който се раждаме и който приемаме за въздух, е изкуствен човек — построен, поддържан, смъртен; че под него не спи златен век, а страхът; и че всичко, което обичаме — труда, изкуствата, науките, бавните закуски, дългите книги — живее в оранжерия, чиито стъкла могат да се счупят за едно лято.

Хобс сгреши за много неща. Сгреши, че властта трябва да е неделима; сгреши, че страхът пред завоевателя е съгласие; подцени и способността на хората за самоуправление, и способността на неограничения суверен за зло. Наследниците му — Локк, Монтескьо, конституционните демокрации — поправиха чертежа му, разделиха великана на части, вързаха го със закони, научиха го да се отчита. Но те строяха върху неговия темел. Той пръв каза на глас това, което всяка криза оттогава потвърждава: държавата е нещо, което ние правим — от собствените си тела, от собствения си страх, от собствения си разум — и което трябва непрестанно да правим наново, защото алтернативата не е свободата. Алтернативата е тринайсета глава.

Погледнете още веднъж фигурите в тялото на исполина. Те не са смазани под него; те са той. В това е и последната, най-дълбока поука на мрачния философ, роден като близнак на страха: великанът няма друга плът освен нашата. Неговата сила е нашето съгласие; неговата справедливост — нашата бдителност; неговото израждане — нашият сън. Всяко поколение стои пред същия избор, който Хобс формулира сред развалините на своята гражданска война — не дали да има Левиатан, а какъв: сляп идол, комуто се кланяме от ужас, или общо дело, което държим будно с очите си.

Мечът и жезълът са в неговата ръка. Но ръката, ако се вгледате, е направена от хора.

От нас.