Гласът от Рейн – Hildegard von Bingen

Пътеводител през музиката на Hildegard von Bingen, абатисата от XII век, чиито песни минаха от манастирския хор до радиото

Гласът от Рейн

Има музика, която върви напред. Музиката на Хилдегард фон Бинген се издига.

Един женски глас започва ниско, почти на говор, и после, без да предупреди, се качва с цяла октава нагоре, задържа се там, където повечето средновековни напеви никога не стигат, и се спуска обратно по дълга, извита линия от тонове върху една-единствена сричка. Няма ритъм, който да брои. Няма акорди. Има само линия и дъх, и усещането, че някой ви говори за нещо, което е видял, а вие не сте.

Осемстотин години тази музика беше библиотечен факт: две ръкописни книги в Германия и Белгия, познати на шепа медиевисти. През 80-те години на XX век няколко ансамбъла за стара музика я изпяха отново, и стана ясно, че една монахиня от долината на Рейн е оставила най-големия корпус от напеви на един автор в цялото Средновековие, и че той не прилича на нищо друго. През 1994 една американска плоча с електронен фон и обложка в цвят на залез я занесе в автомобилните радиа. От нея тръгна и песента „Vision“, за която ще стане дума отделно.

Този текст е замислен като рънбук: практически пътеводител през живота, творбите, записите и маршрутите за слушане. Но първо, накратко, коя е жената.

Историята в шест абзаца

Хилдегард е родена през 1098 в Бермерсхайм, в Рейнланд, десето дете на дребно благородническо семейство. На осем години родителите ѝ я дават на Църквата, както се дава десятък, и тя израства при отшелницата Юта фон Шпонхайм в килия към мъжкия манастир Дизибоденберг. Там се учи да чете Псалтира на латински, да пее часовете и, вероятно, да свири на псалтерий. По собствените ѝ думи вижда неща, откакто се помни: светлина, образи, гласове, които не са сънища, защото идват с отворени очи.

Когато Юта умира през 1136, монахините избират Хилдегард за своя предводителка. Пет години по-късно, на четиридесет и две, тя получава онова, което сама нарича заповед: да запише какво вижда. Резултатът е „Scivias“ („Познай пътищата“), огромна книга с видения, тълкувания и, в края, музика. Бернар от Клерво чете откъси, папа Евгений III ги чува прочетени на синода в Трир през 1147 и 1148 и дава благословията си. От този момент една никому неизвестна монахиня започва да пише писма на папи, императори и епископи, и те ѝ отговарят.

Около 1150 тя прави нещо, което абатът на Дизибоденберг смята за бунт: изтегля своите монахини от мъжкия манастир и основава собствен, на хълма Рупертсберг край Бинген, на самия Рейн. Петнадесет години по-късно открива и втори, в Айбинген на отсрещния бряг. В тези две къщи се раждат почти всичките ѝ песни: не за концерт, а за всекидневната богослужебна употреба на общност от жени.

Междувременно пише още две книги с видения, „Liber vitae meritorum“ и „Liber divinorum operum“, две медицински и природонаучни съчинения, „Physica“ и „Causae et curae“, свой собствен таен език с почти хиляда думи и своя азбука, и стотици писма. На шестдесет години тръгва да проповядва публично по германските градове, нещо немислимо за жена по онова време, и на четири пъти го прави.

Последната ѝ битка е за музиката. През 1178 Рупертсберг погребва в своя двор млад благородник, за когото прелатите в Майнц твърдят, че е умрял отлъчен. Те налагат интердикт: манастирът няма право да пее. Осемдесетгодишната Хилдегард отказва да изкопае тялото и пише на Майнц едно от най-известните си писма, защита на музиката като най-близкото, което човекът има до изгубения рай. Интердиктът е свален месеци преди смъртта ѝ на 17 септември 1179.

Тя е почитана като светица от векове, но формалната канонизация идва едва през 2012, когато Бенедикт XVI я обявява и за Учител на Църквата: една от четирите жени с тази титла в двехилядолетната история на католицизма.

Как звучи Хилдегард

Три неща отличават музиката ѝ от останалия средновековен напев, и си струва да ги слушате съзнателно.

Обхватът. Типичният григориански напев живее в рамките на октава. Мелодиите на Хилдегард стигат до две октави и повече, с внезапни скокове на квинта, които в нейната епоха звучат почти дръзко. Гласът буквално се катери: това е музика за тела, които стоят и гледат нагоре.

Мелизмите. Върху една сричка тя може да сложи десет, двадесет, тридесет тона. Текстът се разтваря в звук; думата „о“, с която започват десетки от песните ѝ, се превръща в дълъг издишан жест, преди изобщо да сме разбрали за какво става дума.

Образите. Текстовете са нейни, не заимствани от литургията, и са пълни със зеленина, кръв, огън, светлина, цветя и скъпоценни камъни. „Viriditas“, зелената жизнена сила, е нейна дума. Това е поезия на визионер, а не на богослов, и музиката я следва образ по образ.

Има и една техническа особеност, която е важна за всеки, който сравнява записи: ръкописите дават само мелодията и текста, без темпо, без динамика, без указание дали да има съпровод. Всяка Хилдегард, която чувате, е нечия интерпретация, и разстоянието между най-строгата и най-свободната е огромно.

Тялото е дрехата на душата, а душата има жив глас; затова е правилно тялото и душата заедно да пеят хвала на Бога.

Из писмото на Хилдегард до прелатите в Майнц, 1178, свободен превод

Творчеството

Музикалното наследство на Хилдегард е събрано в две ръкописни книги, преписани в Рупертсберг още приживе или малко след смъртта ѝ: така нареченият Гигантски кодекс (Riesencodex) във Висбаден и по-малкият кодекс от Дендермонде в Белгия. Съдържанието им се дели на четири групи.

Група	Какво представлява	Откъде да започнете
1. Антифони и респонзории (най-многобройни)	Кратки и средно дълги напеви за богослужебните часове, посветени на Дева Мария, на Светия Дух, на светци, на девиците, на мъчениците. Тук е сърцевината на стила: сравнително кратък текст, много музика.	„O frondens virga“, „Caritas abundat“, „O vis aeternitatis“
2. Секвенции (най-дългите)	Разгърнати поеми в двойки строфи, всяка със своя мелодия. Най-разказвателните ѝ творби и най-удобните за „песенна“ обработка: не е случайно, че „Vision“ е тъкмо секвенция.	„O virga ac diadema“, „O Euchari in leta via“, „O Jerusalem“
3. Химни и други (най-екстатични)	Химни към Светия Дух и към Дева Мария, отделни свободни форми и ораторски „песни“, в които обхватът и мелизмите са най-смели.	„O ignis Spiritus Paracliti“, „Ave generosa“, „O viridissima virga“
4. „Ordo Virtutum“ (около 1151)	Музикална драма за една Душа, разкъсвана между шестнадесет Добродетели и Дявола, който единствен в цялата пиеса не пее, а само крещи. Най-старият запазен моралитет с музика в Европа, с век преди всички други.	Слуша се цяла, около 70 минути; най-добре с текст под ръка

Общо седемдесет и седем песни плюс драмата, което прави Хилдегард единствения композитор от XII век, чието творчество е запазено толкова пълно и с толкова сигурно авторство. Самата тя нарича сборника „Symphonia armonie celestium revelationum“, „Симфония на хармонията на небесните откровения“: за нея музиката не е украса на видението, а негов запис.

Няколко задължителни хайлайта

Творба	Вид	Защо
„O virga ac diadema“	секвенция за Дева Мария	Най-често записваната ѝ творба и най-добрият вход: дълга, разказвателна, с мелодия, която се помни след първото слушане. Открива и албума „Vision“ под името „Praise for the Mother“.
„O Euchari in leta via“	секвенция за св. Евхарий	Песента, която светът познава като „Vision“. Написана за първия епископ на Трир, но текстът ѝ, за човек, вървял по радостен път и останал със Сина Божи, звучи като автопортрет.
„O viridissima virga“	песен за Дева Мария	„О, най-зелена клонка“: манифестът на нейната „viriditas“. Ако трябва да обясните Хилдегард с една творба, това е тя.
„O ignis Spiritus Paracliti“	секвенция за Светия Дух	Огънят, който гори без да изгаря: най-екстатичният ѝ текст и една от най-широките ѝ мелодии.
„Caritas abundat“	антифон	Кратка, почти минималистична; любимият избор на онези, които аранжират Хилдегард за съвременни инструменти.
„O vis aeternitatis“	респонзорий	„О, сило на вечността“: отваря записа „Canticles of Ecstasy“ на Sequentia и е първата Хилдегард, която мнозина са чули.
„Columba aspexit“	секвенция за св. Максимин	Първото парче от „A Feather on the Breath of God“ (1982), плочата, с която започва цялото възраждане.
„Spiritus sanctus vivificans vita“	антифон	Духът като живот, който оживява всичко; фраза, която звучи като екологичен лозунг осем века по-рано.
„O rubor sanguinis“	антифон за св. Урсула	Червенината на кръвта: от цикъла за единадесетте хиляди девици, който Anonymous 4 записаха цял.
„Ordo Virtutum“	музикална драма	Не отделна песен, а цял свят. Финалната сцена, в която Добродетелите връзват Дявола, е един от най-силните театрални моменти на Средновековието.

Записите: От Hyperion до Angel Records

Тъй като ръкописите не дават нищо освен мелодия и текст, историята на Хилдегард в звукозаписа е история на интерпретациите. Ето основните.

Запис	Изпълнител	Какво представлява
„A Feather on the Breath of God“ (Hyperion, 1982)	Gothic Voices, Кристофър Пейдж, с Ема Къркби	Записът, който отвори вратата: чисти гласове, много малко съпровод, безупречна английска дикция. Носител на награда на Gramophone и до днес най-продаваната плоча на лейбъла. Строг и красив.
Пълните творби (Deutsche Harmonia Mundi, 1982 до 2012)	Sequentia, Барбара Торнтън и Бенджамин Багби	Тридесетгодишен проект, започнат от Торнтън и завършен от Багби след смъртта ѝ: всичките 77 песни и „Ordo Virtutum“ в осем албума, събрани през 2017 в кутия от девет диска. Най-известният от тях е „Canticles of Ecstasy“ (1994), записан в кьолнската църква „Св. Панталеон“ до саркофага на императрица Теофано. Ако „Feather“ е строгият вход, това е цялата катедрала.
„Vision“ (Angel Records, 1994)	Richard Souther, с Емили Ван Евера и сестра Жермен Фриц	Кросоувърът. Мелодиите на Хилдегард върху синтезатори, семпли и перкусии, с гласове на специалистка по стара музика и на бенедиктинска монахиня. Стигна до първо място в класацията на Billboard за класически кросоувър. Подробно по-долу.
„11,000 Virgins“ (Harmonia Mundi, 1997)	Anonymous 4	Целият цикъл за св. Урсула, изпят от четири женски гласа с хирургическа точност. Нюйоркският отговор на Кьолн: по-тесен, по-чист, по-модерен по звук.
„Lux Vivens“ (Mammoth, 1998)	Джослин Монтгомъри, продуцент Дейвид Линч	Да, онзи Дейвид Линч. Ембиънт, реверберация и глас, който сякаш идва от друга стая. Второто кръстовище между Хилдегард и популярната култура след „Vision“.
„Hildegard von Bingen“ (Massproduction, 2001)	Garmarna, с продуцента Eric S.	Шведската фолк-рок група, която обикновено пее балади за тролове, изпя единадесет латински текста на Хилдегард върху електроника, никелхарпа и трип-хоп бийтове. Най-смелият експеримент в списъка и, странно, един от най-верните по дух.
„Celestial Hierarchy“ (DHM, 2012)	Sequentia, Бенджамин Багби	Последният том от пълните творби, записан за канонизацията: седем женски гласа, флейта и арфа. Финалът на тридесетгодишен път и добра точка за онези, които искат „късната“ Sequentia.

Бележка. Има и филм: „Vision“ (2009) на Маргарете фон Трота, с Барбара Сукова като Хилдегард. Заглавието не е свързано с албума на Souther, но филмът е добро въведение в биографията и е озвучен с музика на самата Хилдегард.

„Vision“: Песента, която я направи звезда

През 1994 лейбълът Angel Records, американското класическо крило на EMI, преживява най-неочаквания хит в историята си: „Chant“, албум с григориански напеви на бенедиктинските монаси от Санто Доминго де Силос, продаден в милиони копия на публика, която никога не е стъпвала в църква. Логичният следващ въпрос е: какво още имаме в Средновековието, което може да се продаде? Отговорът е Хилдегард.

Ричард Саутър е американски клавирист и композитор, дошъл от джаз и християнската поп сцена, с няколко ню ейдж албума за Narada зад гърба си. Задачата му е да вземе транскрипциите на музиколожката Сюзън Ранкин от Кеймбридж и да построи около мелодиите на Хилдегард нов свят от синтезатори, семпли и перкусии, без да пипа самите мелодии. За гласовете Angel намират две жени от два края на света: Емили Ван Евера, американска сопрано, специализирана в стара музика и позната от записите на Taverner Consort, и сестра Жермен Фриц, бенедиктинска монахиня и приореса от Ню Джърси, която пее Хилдегард така, както се пее в манастир, защото го прави всеки ден.

Албумът излиза през 1994 под името „Vision: The Music of Hildegard von Bingen“, със седемнадесет песни, книжка от тридесет и една страници и обложка с ангел в цветовете на залез. Стига до първо място в класацията на Billboard за класически кросоувър и, което е по-важно, стига до радиото: ню ейдж и „леки“ станции пускат отделни песни между Еня и Лорийна Маккенит, и мнозина слушатели научават името Хилдегард от диджей, а не от учител.

Песента, която носи цялото това пътуване, е третата в албума и се казва просто „Vision“. В скоби, за онези, които четат книжката, стои оригиналното заглавие: „O Euchari in leta via“. Това е секвенция за свети Евхарий, първия епископ на Трир, града, в който папата чува текстовете на Хилдегард за пръв път. Текстът разказва за човек, който е вървял по радостен път, останал е при Сина Божи, докоснал го е и е видял чудесата му, и е получил огъня на Духа. Мелодията е сред най-меките ѝ: дълга, вълнообразна, без резките скокове на химните.

Саутър прави с нея три неща. Първо, слага под гласа бавен, почти тържествен пулс от перкусии и бас, който дава на напева онова, което той никога не е имал: земя под краката. Второ, обвива го в синтезаторни пластове, които звучат ту като орган, ту като струнни, ту като нищо познато, така че ухото от 90-те има какво да разпознае. Трето, и най-важно, оставя мелодията и латинския текст непокътнати. Гласът на Ван Евера върви по линията на Хилдегард нота по нота, с всички мелизми, и именно този контраст, средновековна линия върху съвременна тъкан, е причината песента да работи и след тридесет години, когато повечето ню ейдж продукции от онова време звучат като реклама за спа център.

O Euchari, in leta via ambulasti, ubi cum Filio Dei mansisti.

„О, Евхарий, по радостен път вървя, където със Сина Божи остана.“ Началото на секвенцията, в оригинал и в свободен превод

Има и добро продължение. Три години по-късно Саутър повтаря формулата за Sony Classical с „Illumination“ (1997), подзаглавие „The Fire of the Spirit“, отново с Ван Евера и Фриц. Не стига толкова високо в класациите, но е по-спокойно и по-зряло като продукция, и някои слушатели го предпочитат.

Как да слушате „Vision“. Първо чуйте самата песен, после веднага пуснете „O Euchari“ в изпълнение на Sequentia или Gothic Voices, без нищо под гласа. Разликата е целият смисъл на упражнението: ще чуете точно какво е добавил Саутър и точно какво е оставил на мира.

Три маршрута за слушане

Маршрут	Ред на слушане	Защо така
За новодошли: ако идвате от „Vision“	1. „Vision“ (Souther, 1994) 2. „Canticles of Ecstasy“ (Sequentia) 3. „A Feather on the Breath of God“	Тръгнете от кросоувъра, после махнете синтезаторите. Ако оригиналът ви хване, значи Хилдегард е за вас; ако не, оставате с една хубава плоча от 90-те и нищо загубено.
За посветени: ако обичате стара музика	1. „A Feather on the Breath of God“ 2. „Ordo Virtutum“ (Sequentia, 1998) 3. Кутията с пълните творби	Хронологично по възраждането: от английската строгост, през драмата, до цялата симфония. Дълъг път, но всяка стъпка е оправдана.
Страничният път: ако търсите Хилдегард извън църквата	1. „Vision“ (Souther) 2. „Lux Vivens“ (Монтгомъри и Линч) 3. Garmarna, „Hildegard von Bingen“	Три опита да се пренесе средновековна мелодия в съвременен звук, всеки по-радикален от предишния. Финалът с Garmarna е за хора, които не се плашат от бийт под латински текст.

Бележка. Почти всичко от таблицата е в стрийминг платформите. Изключенията са някои ранни издания на Sequentia, които се намират по-лесно в кутията „Hildegard von Bingen: The Complete Edition“ на Sony от 2017, и „Lux Vivens“, който периодично изчезва и се появява.

Честните усложнения

Никой рънбук не е честен без раздела „известни проблеми“, а около Хилдегард те са три.

Първият е въпросът за автентичността. Ръкописите дават мелодия и текст, и нищо друго. Всяко темпо, всяка пауза, всеки съпровод на псалтерий или флейта, всяко решение дали да пеят мъже или жени, е избор на изпълнителя, а не на композиторката. Sequentia и Gothic Voices спорят помежду си от четиридесет години, и двете страни са прави по своему. Слушателят трябва да знае, че „истинската“ Хилдегард не съществува на запис, а има само по-близки и по-далечни приближения. Саутър, парадоксално, е сред най-честните: той никога не твърди, че прави реконструкция.

Вторият е кросоувърът като такъв. За немалко медиевисти „Vision“ е кич: средновековна светица в опаковка на спа музика, продадена на хора, които не разбират нито латинския, нито литургията. В упрека има истина. Част от продукцията е остаряла, някои от инструменталните интерлюдии са просто пълнеж, а обложката е точно такава, каквато я описахме. Но упрекът пропуска една проста статистика: „Vision“ е продал повече Хилдегард от всички ансамбли за стара музика, взети заедно, и голяма част от онези, които днес купуват кутията на Sequentia, са влезли през тази врата. Музика, която не се слуша, не е по-чиста; тя е просто по-тиха.

Третият е самата Хилдегард. Тя е присвоявана от всички: от феминистките като първата жена композитор, от ню ейдж кръговете като лечителка с кристали, от природозащитниците като екологичен пророк заради „viriditas“, от Църквата като Учител. Всяка от тези Хилдегард е частична, а истинската е по-странна и по-неудобна от всяка от тях: аристократка, която вярва в йерархията, визионерка, която пише на папи с тон на съдия, лечителка, чиито рецепти ще ви отровят, и композиторка, чиято музика е по-радикална от всичко, което се говори за нея. Най-добрият начин да я срещнете е да я слушате, а не да четете за нея. Включително този текст.

Заключение: Музиката на видяното

Хилдегард не е „писала музика“ в смисъла, в който го правят композиторите след нея. Тя е записвала нещо, което е чувала, и е държала, докрай и срещу интердикта на цяла архиепископия, че това чуване е по-важно от всяко правило. Осемстотин години по-късно една американска плоча със синтезатори доказа, че мелодиите ѝ носят и това: чужд контекст, чужда публика, чужд век, и остават нейни.

Започнете от „Vision“, ако не сте я чували. После махнете всичко, което не е глас. Останалото ще се издигне само.