„Принцеса Мононоке“: Как да живееш, когато няма правилна страна

Хаяо Миядзаки, „Принцеса Мононоке“ (1997)

Пролог: Богът, който умря от омраза

Първите минути на филма са може би най-страшното въведение в цялото творчество на Хаяо Миядзаки.

От гората изскача нещо. То има форма на глиган, но вече не е глиган — тялото му е обвито в гърчещи се, кървави пипала, като червеи от катран, които се влачат след него и оставят изгорена диря; тревата почернява там, където стъпва; въздухът съска. Селото е в паника. И младият принц Аситака, единственият, който може да го спре, изстрелва стрела в окото на чудовището — а докато то издъхва, черната гнилоч плъзва по ръката му и се впива в плътта.

Мъдрата жена на племето разчиства мъртвото тяло и изважда истината. Под пипалата лежи бог — Наго, глиган-божество на далечна планина. А в тялото му, забита дълбоко, стои малка желязна топка. Куршум.

Едно късче човешко желязо е превърнало бог в демон. Не битка, не проклятие, не зло магьосничество — а един изстрел и болката след него, узряла в омраза, разяла божеството отвътре, докато не е останало нищо освен яростта.

С този образ Миядзаки отваря „Принцеса Мононоке“ — и с него казва всичко, което филмът ще разгръща следващите два часа. Че омразата е зараза. Че тя не различава хора от богове. Че раната, ако бъде оставена да загноява, превръща жертвата в чудовище. И че някой е стрелял.

Аситака тръгва на запад, за да намери източника на злото и лек за проклятието си, което бавно го убива. Но онова, което ще намери, не е злодей. Той ще намери две правди, които се изключват взаимно, и хора, които обича, от двете страни на кървава война — и ще бъде принуден да измисли трети начин да живее, там, където никой не е предвидил трети.

Това е може би най-възрастният, най-мрачният и най-политически смелият филм на Студио Гибли. И най-необходимият за нашето време — защото ни отказва точно това, което най-много искаме: правилната страна.

Историческият контекст: Япония в края на един свят

Миядзаки поставя действието в много точен и много неслучаен момент: късния период Муромачи, около 14-16 век — прага, отвъд който старата Япония свършва.

Това е време на непрекъснати войни между феодални господари, на разпад на централната власт и на нещо ново, което променя всичко: индустриалното производство на желязо. Технологията татара — огромните пещи, в които се топи желязна пясъчна руда — иска три неща в чудовищни количества: руда, вода и дървени въглища. Тоест гори. Планини, обелени до камък, за да гори пещта; реки, задавени от шлака; и, за пръв път в човешката история на тези острови, ландшафт, преобразен от човека до неузнаваемост.

Точно това е Ирония таун („Татараба“) на филма: не абстрактно зло, а исторически точна ранноиндустриална крепост, която яде планината, за да произвежда желязо — и от това желязо прави аркебузи, новото огнестрелно оръжие, което тъкмо е достигнало Япония и е на път да сложи край на епохата на меча.

Но има и втори, по-дълбок исторически пласт: духовният. Старата Япония е анимистична — шинтоистка. В нея всяка планина, река, дърво и скала има свой ками, свой дух; хората живеят не над природата, а в преговори с нея. И точно този свят умира във филма. Не защото боговете са слаби, а защото хората са престанали да ги виждат. Вълчицата Моро, богиня на планината, го формулира с горчиво презрение: човекът вече не се страхува от гората.

И трети пласт, най-незабележимият за западния зрител, но може би най-важният: Аситака не е японец в смисъла на властващата култура. Той е принц на емиши — коренния народ на североизтока, покорен и почти изтребен от японската държава векове по-рано. Селото му се крие в планините, забравено от историята. Тоест: героят на филма е потомък на победените, изпратен на запад, към центъра на силата — и тази подробност оцветява всичко, което следва.

Миядзаки: Гневът зад нежността

Западната публика познава Хаяо Миядзаки като благия дядо на анимацията — човека на Тоторо, на летящите момичета и на топлите пейзажи. „Принцеса Мононоке“ разкрива другата му половина: дълбоко разгневен, дълбоко песимистичен мислител, който гледа човечеството без илюзии.

Миядзаки (роден 1941) е дете на войната — израснал сред разрушената следвоенна Япония, син на човек, забогатял от производството на части за военни самолети, обстоятелство, което го е измъчвало цял живот. Той е бивш профсъюзен деятел с леви убеждения, страстен природолюбител и същевременно ненаситен любител на машините и техниката. Тези противоречия — обич към природата и любов към железарията, хуманизъм и мизантропия — не са дефект в творчеството му; те са неговото гориво.

„Принцеса Мононоке“ е кулминацията им. Проектът зрее у него десетилетия (първите скици са от 70-те); филмът е замислен като негово прощално дело — той е бил убеден, че това ще е последният му филм. Прави го с безпрецедентни средства: най-скъпият японски филм до момента, около 144 000 нарисувани на ръка кадъра, повечето от които майсторът лично проверява и поправя. Компютърна анимация се използва пестеливо — само там, където ръката не стига (гърчещите се демонични пипала, някои преходи).

Резултатът разбива всички рекорди в Япония (държи първенството по приходи, докато не идва „Титаник“), печели наградата на Японската филмова академия за най-добър филм — нечувано за анимация — и отваря вратата на Гибли към света.

И тук е важно да се каже: „Принцеса Мононоке“ е директен наследник на „Наусикая от Долината на вятъра“ (1984) — и негово мрачно преосмисляне. Наусикая е светица, която обединява света с любов. Аситака е обикновен човек с проклятие на ръката, който успява само… да не позволи на всички да се избият. Между двата филма стоят тринайсет години, в които Миядзаки очевидно е загубил вяра в простите решения.

Филмът: Двете правди и човекът помежду им

Сюжетът е известен, но същественото в него е структурата на конфликта — защото тя е гениално построена да не позволи на зрителя да заеме страна.

Ирония таун и господарката Ебоши би трябвало да са злодеите. Тя е тази, която стреля по глигана и създава демона; тя изсича планината; тя иска главата на Горския бог. Но Миядзаки прави нещо, което почти никой режисьор не смее: показва я като най-добрия човек във филма по чисто човешки критерии. Ебоши изкупува проститутки от публични домове и им дава работа, достойнство и оръжие; те са тези, които обслужват мяховете на пещта и говорят на мъжете като на равни. Тя приема прокажените — най-презрените, най-изгонените хора в средновековна Япония — и не просто ги приютява, а ги мие със собствените си ръце, говори им нежно и им дава работа: те са майсторите, които изработват аркебузите. В Ирония таун никой не гладува, никой не е роб, жените се смеят на глас.

С други думи: разрушаването на гората е цената на едно от най-хуманните общества, които филмът показва. Тя не е зла. Тя е модерна. Тя вярва, че светът може да бъде подреден от човека за човека — и точно тази вяра унищожава.

Срещу нея стои гората — и Миядзаки отказва да я направи мила. Боговете-животни не са невинни жертви на кроткия „Тоторо“. Вълците са безмилостни; глиганите са тъпи от гордост и ярост; маймуните искат да ядат човешка плът, за да откраднат човешката сила. Богинята Моро казва открито, че мечтае да прегризе гърлото на Ебоши. Природата тук е величествена и жестока — сила, която не проси спасение, а отвръща на удара. Самият Миядзаки го е формулирал: природата е напълно безразлична към доброто и злото на отделните организми.

А между тях е Сан — момичето-принцеса Мононоке (името означава „духът на отмъщението“, „обладаното“). Захвърлена от собствените си родители като жертвоприношение, за да откупят живота си от вълците, тя е отгледана от Моро и мрази хората с чистотата на изоставено дете. Тя е човек, който отказва да бъде човек — и цялата ѝ трагедия е, че вълците не я приемат напълно, а от хората се гнуси.

И накрая Аситака — героят, който не е герой в никакъв обичаен смисъл. Той не идва да спаси, не взема страна, не побеждава. Единственото, което прави през целия филм, е да се хвърля между хората, които се убиват. Мотото му се повтаря като заклинание: да гледам с невзрени очи. Тоест: да откажа да гледам през омразата; да видя и двете страни такива, каквито са.

Проклятието: Омразата като физическо вещество

Най-оригиналната идея на филма е неговата метафизика на омразата — и тя е нарисувана буквално.

Проклятието на ръката на Аситака е омраза, станала веществена. То му дава свръхчовешка сила — стрелите му откъсват глави и ръце с чудовищна лекота — и същевременно го убива. Ето цялата теза в един образ: гневът наистина прави силен; и точно това го прави смъртоносен за онзи, който го носи.

Филмът разгръща тази идея с методична последователност. Наго умира от омраза и заразява Аситака. Окото на глигана-старейшина Окото се затваря от ярост, докато цялото му племе се превръща в маса от червеи. Ебоши не мрази — тя е студена, — но нейните действия сеят омраза, която се връща обратно към нея. А Сан, най-скъпият човек във филма, е момиче, чието лице почти през цялото време е сгърчено от ненавист.

И оттук — най-важната реплика на Аситака, отправена и към двете страни: от омразата не идва нищо добро.

Забележете колко радикално е това в жанра. Почти всяка героична история казва: намери правилния гняв и го насочи към правилния враг. Миядзаки казва обратното: гневът, дори праведният, дори напълно заслуженият, е зараза, която ще те изяде отвътре и ще те превърне в това, срещу което се бориш. Не защото каузата ти е грешна — а защото омразата не различава каузи.

Горският бог: Животът, който дава и взема

В сърцето на филма стои едно от най-загадъчните божества в киното: Шишигами, Горският бог.

Денем той е странно същество с лице, наподобяващо човешко, с еленово тяло и рога като корал; където стъпи, растенията изригват в мигновен живот — и веднага повяхват. Нощем се превръща в Дайдарабочи, гигант от прозрачна синя светлина, който крачи през гората и стига до звездите.

И най-важното: този бог не е добър. Той дава живот и отнема живот с еднакво безразличие. Изцелява раната на Аситака от куршума — но не сваля проклятието му. Приема смъртта на Моро и на глиганите, без да се намеси. Той не е защитник на природата; той е природата — самият цикъл, в който раждането и умирането са едно и също движение.

Затова и Ебоши иска главата му. Според мълвата тя дава безсмъртие — и императорът я е поръчал. Тоест: човекът иска да отреже живота от смъртта, да вземе едната половина на цикъла и да изхвърли другата. Това е може би най-точната метафора на модерността, измисляна някога.

И когато го прави — когато куршумът отнася главата на бога, — идва апокалипсисът: обезглавеният Дайдарабочи се превръща в безформена черна вълна, която тече по земята и изсмуква живота от всичко, до което се докосне: гората, боговете, хората, Ирония таун, без разлика. Природата, разделена от собствената си смърт, се превръща в чиста смърт.

Финалът: Никаква победа, никакво помирение

И тук — най-смелото решение на филма, което го отделя от всяка холивудска еко-приказка.

Аситака и Сан връщат главата на бога. Той я поема, надига се — и се сгромолясва мъртъв. От тялото му се разлива вълна от живот: изгорената земя мигновено се покрива със зелено, ранените оздравяват, проклятието на Аситака се сваля. Ирония таун е разрушен до основи. И самата Ебоши, останала без ръка (отхапана от вече мъртвата Моро — последното ѝ отмъщение), гледа зелената равнина и казва: ще започнем отначало, ще построим по-хубав град.

Забележете какво липсва. Никой не е победил. Гората е спасена, но не и възкресена — старият, огромен, свещен лес го няма; каквото расте, е ново и различно; боговете-животни са мъртви или изгубени. Кодама — малките горски духчета, — се появяват отново, но само едно, самотно, в последния кадър: намек, че животът се завръща, но че свещеният свят е свършил безвъзвратно.

И най-важното: Аситака и Сан се обичат — и не остават заедно. Тя му казва простичко: обичам те, но не мога да простя на хората. Той отвръща: тогава ти живей в гората, аз ще живея в Ирония таун — и ще идвам при теб.

Помислете колко зрял е този финал. Никаква сватба, никакво помирение, никакво „и заживели щастливо“. Две същества, които се обичат, но принадлежат на несъвместими светове, избират не да се слеят и не да се разделят, а да поддържат моста — с посещения, с усилие, завинаги. Това не е компромис; това е може би най-честният възможен образ на съжителството, което филмът проповядва: не хармония, а непрестанна работа през пропастта.

Честните усложнения: Къде филмът тежи

Fullamount дължи и трезвия поглед — а „Принцеса Мононоке“ има своите реални трудности.

Тежестта. Това е брутален филм. Отрязани глави и ръце в кадър, кръв, разкъсани тела, деца-зрители, които са напускали салона разплакани. Мнозина родители го дават на децата си, подведени от логото на Гибли — и това е грешка: филмът е за юноши и възрастни, не за малки деца. Част от критиката смята и че насилието е прекомерно за посланието; други (сред тях и авторът на тези редове) виждат в него необходимост — филм, който проповядва срещу омразата, не може да си позволи да показва омразата като нещо чисто.

Дидактичност. На места посланията се изричат директно, като лозунги — „от омразата не идва нищо добро“, повторено няколко пъти, е на границата на проповедта. Аситака е по-скоро принцип, отколкото характер: той няма истинска вътрешна еволюция, а е морален компас с лък. За разлика от Ебоши и Сан, които са живи и противоречиви, героят е донякъде плосък — цена, която филмът плаща за яснотата на тезата си.

Претовареност. Два часа и десет минути, десетина сюжетни линии, императорски заговори, монахът Джико-бо и неговите ловци, война със съседен феодал, племенна история на емиши — филмът е плътен до задушаване и много зрители излизат от първото гледане с усещане, че са пропуснали половината. Той изисква второ, трето гледане.

И най-интересното: двусмислието като проблем. Точно защото Ебоши е нарисувана толкова привлекателно — освободителка на жени и прокажени, — част от зрителите излизат с извода, че тя е права: че разрушаването на гората е приемлива цена за човешкото достойнство. Филм, който отказва да заеме страна, рискува да бъде прочетен като оправдание за всяка страна. Дали това е дефект или най-голямото му достойнство, зависи от читателя — но е честно да се каже, че самата му морална щедрост го прави уязвим за удобни прочити.

Съвременната релевантност: Филмът за нашето десетилетие

Защо „Принцеса Мононоке“ от 1997 днес изглежда по-точен, отколкото когато излезе?

Защото климатичната криза постави точно неговия въпрос: не „добри срещу лоши“, а два несъвместими блага. Всяка реална екологична дилема днес има формата на Ирония таун: работни места срещу гора; евтина енергия срещу чист въздух; развитие на бедни региони срещу опазване на видове. Хората, които секат гората, не са злодеи — те хранят деца. Хората, които я защитават, не са светци — понякога са безкомпромисни до жестокост. Филмът отказва да ни даде удобството на злодея и с това е неизмеримо по-полезен от всяка проповед.

Защото диагностицира отровата на нашето публично говорене. Живеем в епоха, чиято основна политическа технология е производството на омраза: всяка платформа, всяка кампания, всеки алгоритъм ни предлага гняв като гориво и враг като идентичност. И филмът показва точно какво прави това с човека — как праведното негодувание, оставено да гнои, покрива носителя си с черни пипала. Аситака е образът на онова, което почти няма в днешния свят: човек, който отказва да мрази, докато се бие; който вижда врага като човек, без да престане да се съпротивлява.

И защото предлага реалистичен модел на съжителство. Не утопия („ще заживеем в хармония с природата“), не капитулация, а онова, което Сан и Аситака избират: два свята, оставащи различни, свързани от някого, който всеки ден изминава пътя между тях. Точно това правят днес добрите еколози, добрите преговарящи, добрите съседи — не сливане, а поддържане на моста, с усилие, безкрайно.

Заключение: Да гледаш с невзрени очи

Връщаме се към първите кадри — при бога, превърнат в демон от едно късче желязо и от собствената си болка.

„Принцеса Мононоке“ е, в крайна сметка, филм за най-трудната морална задача на нашето време: как да живееш и да действаш в свят, в който няма правилна страна — и все пак да не станеш безразличен. Миядзаки отказва и двата лесни изхода. Не ни позволява да мразим Ебоши, защото тя храни прокажените; не ни позволява да боготворим гората, защото тя е жестока; не ни дава победа, защото победа няма; и не ни дава отчаяние, защото тревата все пак пораства.

Онова, което ни дава, е дума. Наказва ни с една задача, изречена от млад мъж с умираща ръка: да гледаме с невзрени очи. Да откажем на омразата правото да ни превежда света. Да видим горската богиня и стрелящата жена като това, което са — не символи, а живи същества с причини.

Богът е мъртъв. Гората е нова и по-малка. Ирония таун ще бъде построен наново, вероятно със същите пещи. Сан остава сред вълците, Аситака — сред хората, и ще се виждат, когато може. Едно самотно кодама изтраква с глава на пъна на едно паднало дърво.

Не е щастлив край. Но е нещо по-рядко и по-нужно: честен. Защото светът, който сме наследили, не предлага победи — той предлага само работа. И най-голямата от нея, казва Миядзаки, е да не позволим на онова, което сме претърпели, да ни превърне в чудовища.

Живей, казва Аситака на Сан в най-тежкия момент на филма. Просто това: живей.

И после — уморен, ранен, без надежда за окончателна победа — тръгва обратно между двете враждуващи страни, за да застане пак между тях. Отново. И утре пак.